Пропуква се ден
Неистово тихо
Само един щурец прави музика
За света
И една жаба
Му припява
Блатата се движат наоколо
Живи и гъсти
Виждам създания да пронизват водата като копия
Идва ден
Но засега е повече нощ
И гледам над мен
Как се смее небето
Как някой загребва сребро и го ръси по раменете на планините
И се нося
По водата
На това блато
От тялото ми излитат изпарения
От устата ми – прилепи
От сърцето ми – въздишки
Мъртъв съм от известно време
И студът в тези райони ще ме консервира
Докато някой намери
окаяното ми тяло
Очите пълни с всемир
Може би ще се е запечатило отражението на луната
Може би
Кожата ми ще е сребро
Засега съм онзи,
Който се изгуби
И си пожела никой да не го намира
Ела, положи цветя на олтара
Полей се в вино,
Положи това, което обичаш и го дай на боговете
То ти е подарък от тях
Но си го искат обратно
Залъгаха те за малко
И играта им дотегна
Бог не е тук да ни прави щастливи
Напротив
Бог е тук
За да ни учи
Креват върху водата
Леглото ми е лодка по повърхността на този звезден океан
И се нося
И подухва
Този вятър,
Дето не спира
Отгоре
Бог
Отдолу – аз
В този сал
Сгушена
Отплувам
Към сънищата
Където не е безопасно
Но мога да разговарям с птиците
Поне сега
Поне така
Докато плавам по повърхността с проблясващи звезди
И междукащ планктон
В това легло
Се случва нощта
И наоколо се стели моето минало
И животните са щастливи
Легло под небето
Само там съм себе си
Само там
Мога да плувам
И едновременно да кървя
Ден за броене на цветя
в
Полето за бране на цветя
Събираш в шепа
Билки
Треви
Майските бръмбари
Идват през март
И април
И умират често в буркани
Децата ги пускат в стъклени домове и ликуват
Напоследък са все по-малко
И бръмбарите
И децата
Най-често сънувам детството си
Защото тогава
Всички, които са ме обичали са били все още живи
Момчето с букет
Крачи с увереност
Върви
И се усмихва
Понякога унива
Момчето с букета
Стиска ги в потна длан
Маргаритки
Трябва да стигне на време
Влюбен ли е
Или тъжен
При момиче ли отива или при покойник
Момичето
Затвори очи едва вчера
И няма да види маргаритките
И няма да ги помирише
Момчето с букета отива на среща и погребение едновременно
Голият обяд
На масата са подредени
Празните ми чинии
Счупен порцелан
И назъбени чаши
Има буркан с горски цветя
В тях
Ще сложа себе си
Прането се вее
Дълга върволица от дрехи
Които са били по тялото ти
Ще мирише на домашен сапун
А той мирише почти на нищо
Ще е пролет
И птиците ще се завръщат
По местата си
По гнездата си
Някои напълно оцелели
И ще си отгледат децата
И ще дойдат новите песни
Ще ни накарат да вярваме
Че ще има пролет
И докато слънцето мъти поляни
Ще ти пиша писма
Които никога няма да видиш
Аз и пролетта
Писмата и птиците
Момичето, което се изгуби в гората
Първо беше светло
После не
Замлъкваха птиците една по една
И някой включи звездите
Изгря луната
Слънцето се сгромоляса зад планините
Достраша ме
В мрака и в гората не бъди сам
Освен ако нямаш друг избор
И какво да правя
Освен да викам
За помощ
Гласът ми стана извор
Викането – песен
От устата ми излитаха глухарчета
И се размърда гората
Като жива
И събрах
Малките и големите
Животните
Пълзящи, летящи, млекопитаещи
И перести
И дойдоха
И ме погледнаха
И промълвиха в един глас
– Моля те, кажи им да спрат
И тогава угасих лампите
Бях уморена
Бях наранена
Течеше ми кръв
Течеше ми слуз
Разпадах се на природа
И пеперудите ме кълвяха
И билките шумяха наоколо
Докато се топях
И тогава угасих лампите
Не бях разбрала
Че това са били звездите
И целият свят помръкна
Нараненият човек
Извършва необмислени дела
Понякога
И само
Обувките ми
Останаха
Там под безвездното небе
Да напомнят, че ме е имало
Да напомнят, че ме е боляло
Разходка към Аушвиц
Не знаят ( и по-добре)
Тези деца
Хванати за ръчички
Даже свирукат
(иска ми се)
Край тях огради и бодлива тел
Детството се е отдръпнало
И съвсем ще си тръгне
След малко
Когато
Стигнат
Изгаряния, последна степен
29 октомври, 2013г.
Нидерландия
Четирима инженери
На вятърни турбини
Обикновена поддръжка
Защото е важно
Нещата да се поддържат
Избухва огън
Двама някак се спасяват
Другите двама
(съответно на 19 и 21 години):
Последно са видени прегърнати
Маймуната-майка
Чието малко
Бе умряло преди месец
Все още го носи
На гръдта си
Кърмата е на свършване
Костиците му проблясват
Като фосфор
Не диша
Не огладнява
Обичта на майката-маймуна
Е единственото немъртво нещо в тази картина
На смъртта
Един човек,
но стар
Под мишниците му
Две пръчки, оформени в кръст
Броди
По посока на часовниковата стрелка
Не месец-два
Не една година
Кръстът
Е нескопосан
Но си е кръст
Един ден старецът изчезна
И само кръстът маркира
Където точно е спрял
Антония Атанасова е родом от Свищов, но живее в Перник.
Преподава английски език в Езиковата гимназия в града “Симеон Радев“.
Има 3 издадени книги:
• „Моно“, 2016г. издателство Софийски университет „Свети Климент Охридски“.
• Втората книга
„Процедурата по забравяне на човек“, излиза през 2018г. – сборник с разкази.
Издателството е „Scribens’’.
• През 2022г. излезе романът „Формалдехид“. Издателството отново е „Scribens’’.
Тази година предстои излизането на нейната четвърта книга – романът „Мару и Заека“.