светулка
Найлоновата опаковка
Още мами с ярки нюанси
Меко докосва пода смачкана
И утре трябва да почистя
Изтеклият ѝ срок на годност
Трудно се чете
Предопределя
Неслучената обич в цялото човечество
Да прекипи в тенджера под налягане
До ситни капчици
Из нажежения от тежка влага въздух
Се разпадам на пиксели
С бял шум
Разтварям се
В сблъсък с нервните клетки
Останали за спомен
След другите изстиващи души
Милисекунда на проблясване и крах
Скоростта на светлината
Мери траекторията на нашите
Някога възможни животи
Смаляваме се
До искричка от статично електричество
Събираме се в малка бяла длан
И я опарваме
И я боли
Остава мехурче
Утре ще остарее в мазол
А утре трябва да почисти
***
тайната вечеря
нали не съм аз Господи
снощи с блудния син
се напихме на кучета
до паметника на греховете си
и той си тръгна с немити крака
да дава на ближния
не на войната
не на страха
се четеше по устните ми
докато пръв хвърлях камък
с апостолите се надвиквахме
за философия на битието
през крадливо озъртане
има ли кой да ни увековечи
в картина
когато никой не ме гледаше
смирено обрах бакшиша от сметката
след Тайната вечеря
да има
за ближния
нали не съм аз
Господи
***
синоними
половината творчество
от изтърбушената ни днешност
крещи с продрано гърло
аз всъщност искам да
умра
другата дума за
не зная как
ала до смърт ми се живее
половината от другата половина
не оправдава прочита
аз мразя
аз мразя
безопасно творчество
шеги комедии и вицове
смеха-задвратник спрямо другия
аз мразя
инфантилни забави
повече от кошмарите
музикалните сноби
повече от чалгарите
мразя преходни рими
аз мразя
душите с плитка тъмнина
колкото чаша за ракия
без блата от мастилена болка
за давене през несвето кръщение
и после вадене и вдъхновение
нагоре и надолу
анаграма
нагоре и надолу
нагоре и надолу
докато стискам земното кълбо
с бедрата си
с недрата си
и го давя в мастилена болка
светът е давене и вадене
светът е секс и анаграма
аз мразя
раните по дланите му
рентген панорама
автоимунна
липса на любов
другата дума за
аз мразя
богородица
смирена безсилна и еднопластова
измислица на самоназвани пророци
съди от стената
с фригидна неизразност
не човек
не жена
не богиня
а прост контейнер за богове
твърде безгласна
че да извика
върви си от прозореца ми ангеле
не съм те викала
не те желая
вземи си благите вести
вземи си наградата
тиквен медал
за най-дълго мълчание
върви си от тялото ми
лъжесветецо
не си добре дошъл в мен
твърде безстрастна
да се притисне
до потната туника йосифова
да бъде пластика в ръцете
на дърводелеца
когото извайва сама
твърде безсъбитийна
да поведе човека
от свойта плът и кръв
по кривите пътеки на света
към храма на сърцето си
вместо да изостави
в хладния храм
на право славещи
диктатори
властно забременили
с авторитарен смисъл
девствената дума
мъдрост
твърде тясна
да гради храм на ума
твърде безопасна
да подпали кръста
да храчи в лицето пилатово
да хвърли камък първа
по хвърлящите камъни
твърде благочестна
да вие до гротеска
подир най-свидната си смърт
твърде уплашена
да бъде жена
твърде неслучена
за молитви
от вярващи
че има и по-важно от
само да сме здрави
че не само
с хляб се живее
ти не си ми икона
аз не съм ти икона
аз не съм икона
аз не съм икона на никого
аз
не съм
на никого
богиня а не контейнер
жена а не богиня
човек а не жена
***
Синьо
синьо като отбора ми
един отбор една съдба
брат за брата кръв за кръв
синьо като кръвта
на предците ми
тяхно е царството земно
и небесно
синьо като небето ни
към което ми липсва
дързост
да погледна и да мечтая
синьо като лицето ти
останало без мечти
след като минах през теб
замълчи твойта майка
синьо и като вените
изпъкнали по врата
на мойта майка
докато въздухът си отива от тялото ѝ
синьо като тялото ми
виж тате
станах като точно като тебе
вече няма да ме удряш нали
синьо като син
син на баща си
синьо като кокалчетата на юмрука ми
синьо като сълзите ти
синьо като сълзите ви
синьо като синя прашка
синьо
като високи сини планини
синьо като трите ни морета
поне в едното съм се удавил
във величие
нали
синьо като синергия
докато сме невидими в група
и ви караме
да ви боли
синьо като behind blue eyes
никой не знае какво е
не е нищо
няма нищо
вече отдавна няма нищо
синьо
като трупа ми
мъртъв приживе
синьо
сини
синини
син си ни
син си ни
Лора Младенова е родена през 1990 г. Завършила е Журналистика в Софийски университет „Св. Климент Охридски“, както и Право в Нов български университет, и специализирала Ориенталистика изцяло поради личен интерес. Лятото на 2015 г., което прекарва в Сараево, изучавайки Медийно право и роля на медиите във въоръжени конфликти, е повратна точка в самоопределението ѝ по отношение на дефинирането, границите и съдържанието на свободното слово. От години Лора работи като автор, редактор и активист и се пази физически и ментално от корпоративния свят. Нейни разкази са част от Алманах „Нова българска литература“ на Фондация Буквите от 2018 г. През 2024 г. тя е един от финалистите в най-големия международен конкурс за поезия Mili Dueli. Дебютната ѝ книга е в процес на издаване. Лора споделя антиавторитарни възгледи и се интересува от каузи, свързани с превенция и противодействие на насилието, благоденствие на животните и социално равенство.