Във Варна съм. Лежа на същия диван, на който лежах след погребението на баба ми. Чета новата книга на Георги Господинов “Градинарят и смъртта”, оттам се сетих. Чуждите истории нали винаги са и твои. Чета си, рева си, оттук-оттам се засмея, спра за малко да си спомня нещо и пак отначало. Но най ми е странно, че хем ме достраша, хем ми стана спокойно.
Дядо ми почина преди три години, в края на март, тъкмо пролет. Баба ми почина миналата година, през юни, голяма жега. И двамата още не съм започнала да ги мисля, че камо ли да ги преживявам. Затова тази книга ми дойде малко като гръм. Чета, плаша се и си викам: къде ме прати тоя, бе, от къв зор бързам и аз да чета. Ама и не спирам.
Последните мигове на дядо ми бяха вкъщи. Беше с ковид, бъбреците му отказаха, лекарите казаха: прибирайте си го, няма какво да направим, по-добре у вас да си умре. Помня, че се ядосвах после, е, как няма какво да направят, нали са лекари! Последното, което каза беше: дали ще се оправи времето, че да изляза с овцете. Беше овчар. Същият ден слязох в стаята му да поседя при него. Много исках да съм с него до сетния му дъх, по едно време се задави докато пиеше вода и аз толкова се изплаших, че ей сега ще умре, че се разплаках. Викам си, няма, ще седиш, обаче по едно време тръгна да се обръща в леглото и изохка, видях как го боли и избягах в моята стая. Не излязох, докато баща ми не отвори вратата към 5 сутринта и не каза: слез, дядо ти почина. До днес не мога да си простя, че избягах. Че ей толкова не стиснах зъби да изтърпя да го гледам. Господинов пише: моля се да не го боли много. Аз не се сетих да се моля и избягах, може би ако бях по-голяма. Постоянно го сънувах, често един дебел и тогава баба казваше: значи добре го гледат горе, най-накрая е почнал да яде.
Баба ми почина от инсулт. По-скоро влезе в болницата с инсулт, вдигнала захарта до небето и сърцето й не издържало. Лекарите казаха, няма какво да направим, неизбежно е. Бях в София, тя във Варна. Делеше ни целият свят. Тогава пак се ядосах, виках: ебаси пък, тия лекари, бе! Последното, което ми каза беше: пак да дойдеш, ще чакам. През април. И аз дойдох, ама късно. Още ме е яд, че не съм си дошла по-рано. При баба ми положението беше друго, защото след смъртта на дядо, тя ми беше утехата. Аз току се сещах за него и започвах да рева, ама така не съм ревала от дете, като имах една голяма рана на крака и тя я намаза с ракия и обеща, че няма да щипе. А тя започваше да ме увещава, че няма за какво да плача, да не тъжа, но и тя плачеше с мен. Само на нея обяснявах колко ми е тъжно. И като си отиде, на кого да обяснявам? Много хора и до днес ми казват, че са учудени колко лесно съм приела смъртта й. А аз постоянно забравям, че е умряла. Даже преди седмица, вечерта преди да тръгна насам си мисля как ще ида до село и си казвам, да не забравя да ида при баба, и докато го казвам нещо не ми звучи правилно. Даже се разсъних да си търся граматическата грешка в изречението. И наистина, граматиката беше виновна.
Не отидох на погребението на баба. Видях я за малко в ковчега, изплаших се, викам си това не е моята баба и отказах повече да я видя така. Отказах да я погребвам, защото отказах да е умряла. От време на време си мисля, че се е преродила в котката и ме е срам да кажа на някого, да не помислят, че съм луда. Нея я сънувах веднъж, бях писала за това. Накратко молих се за една последна среща с баба ми, даже да не си говорим и в съня ми се срещнахме на един мост. Много добре знаех, че е някак нередно, някакво изключение и наистина нямахме време да си кажем нещо. После се сетих за какво съм се молила и си казах: аз пък ебаси, да бях поискала повече. Чудех се дали пак да се помоля, обаче се стреснах Бог да не ме помисли за нагла.
Сега седя на този същия диван, чета, рева и се смея. Страх ме е, че ще ми стане нещо от мъка, обаче и ми е топло (пак ме е страх, че съм нагла), че някой друг е усещал същата мъка. Ама същата. И си викам, значи не се умира, успокой се.
В деня на погребението на баба ми, лежах на дивана и гледах един много тъп сериал. Васко беше с мен, насълзиха ми се очите и казах, че не знам какво ще правя оттук нататък. Той поиска нещо да ме утеши, но аз му се треснах да си седи в другия край и поревах двайсетина минути. Той седя и ме гледа и видях в погледа му каквото имаше в моя поглед преди да избягам от дядо. Незнаене как да облекчиш болката. Сега гледам пак същия тъп сериал и пак много ми се реве. И ми се струва, че нищо не се е променило. Времето не е мръднало от погребението на баба ми. Тая година не я е имало.
Господинов също пише за телефоните след смъртта. За онези обаждания към умрелия, докато не знаеш, че е умрял. И си помислих бе я да звънна на баба ми, но се сетих, че изтрих номера, защото я погребахме, не, погребаха я – аз не бях там, годината не е минала още – с телефона й. И ме достраша, че ще ми вдигне някакъв дух. Иначе от котката не ме е страх.
Много гадна книга, не искам да я чета повече. Като се познавам, догодина ще ми стане носталгично към баба и дядо и ще я препрочета, че да си ги спомня пак. Защото чуждите истории са твои истории. От тях черпим смелост. Тъй де, ако годината изобщо ще я е имало.
Автор на снимката:Яна Лозева