ТРИГЛАВИЯТ ВРЪХ НА ЕЗИКА[1]
Людмил Димитров
Подобна заглавна формула, през която предлагам да навлезем в поетичния свят на Румен Леонидов, съдържа повече от една метафора: езикът е едновременно триглава ламя, чиито огнедишащи пасти митологичният юнак е призван не толкова да отсече, колкото да целенасочи срещу злото (в случая лирическият герой-говорител, ползващ словото като режещ инструмент), но и труднодостижим (триглав) връх, какъвто може да се види (и изкачи) единствено в Словения. Езикът е също и вкусовият орган, усещащ още с върха си всяка прекомерна подправка – пресолване или лютивина, нагарчане или сладникавост, блудкавост или накиселяване, но също така различаващ благослова и проклятието, обидата и похвалата, словоблудството и точността, преследвайки отговорно и самокритично баланса (хармоничността) на „гозбата”: езикът е най-непогрешимият агент на добрия вкус. Вибриращ в напрегнатия буфер между мълчание и говорене, той е и онзи културен феномен, който изгражда най-завършената естетическа система на света след природата: поезията. Именно тя, поезията, с цялата си сложност и неуловимост на имплицитните смисли е удивителният и неподражаем „връх на езика“. Тъкмо от висотата на стереоскопичната му триизмерност си струва да се вгледаме и вчетем в настоящата стихосбирка: първо в двете графични координати (азбуки) – кирилицата, на която е написан, и латиницата, на която е пренесен – а след това в преливащите помежду им образи, постигнати в „равноденствието“ на преводаческата мисъл.
Стихосбирката С върха на езика представя цялостен поглед върху творчеството на един от най-провокативните и неочаквани съвременни български поети, Румен Леонидов. Но освен поет, авторът е сред знаковите личности в българското културно и обществено пространство вече почти три десетилетия, като популярността му нарасна неимоверно във времето след края на тоталитаризма и утвърждаването на свободното слово. Тогава той изгради няколко особено ярки свои лица: поет, журналист, публицист, издател и университетски преподавател, но преди всичко мислител, успяващ едновременно да бъде и изцяло потопен във всекидневието, и достатъчно дистанциран от него, така че не просто да го обобщи, но и да предвиди, да предупреди, а понякога и да сбъдне различни събития с дълготраен ефект върху обществото. Роден в София, филолог по образование, той притежава онази чувствителност на човека от големия град, който едновременно търси призванието си из милионната тълпа и с неистова енергичност се старае да опази детето в себе си, въпреки мръсотията на улиците и взаимоотношенията, покрай шума на разкрещелите се минувачи и внезапните спирачки, на сирените и алармите, вън от суетата и тъпоумната надутост на безнадеждни нищожества, добрали се до временни престижни постове. Това търсене Леонидов превръща в своя мисия, в постигането на която разчита на две неща – на себе си и на езика: на онзи неподправен речитатив на собствената му поезия, който го изговаря като езичник, опазвайки духовната му праведност.
Стихотворението Ръкопис, откриващо корпуса поетически текстове, настоява тъкмо на неконвенционалната истина, че страданията, понесени в името на Словото, увековечават, подготвяйки истинското и единствено възможното тук, на този свят, Възкресение. Това послание има и свой идеологически контекст. Написано през
[1] Послеслов към изданието: Leonidov, Rumen. Z vrha jezika. Prevedli Metod Čepar, Borut Omerzel, Namita Subiotto. Izbor in spremna beseda dr Ljudmil Dimitrov. Ljubljana, Študentska založba 2009, 176 str. За първи път на български език.
далечната 1982 г., то носи отпечатъка на сподавената съпротива срещу несвободата да изричаш мислите си, или, изрекъл ги, да понесеш с достойнство униженията и издевателствата за подобна смелост. Но кожата ти, която в някакъв метонимичен смисъл е еквивалентна на живото същество, а и на самия живот, набраздена от бичовете на еретичното свободомислие, по-късно ще се превърне в пергамент и ще зарази с информацията си онази необременена част от четящото човечество, която не спира да вярва в идеалите на духа. И не е нужно да си припомняме мисълта на Брехт, че никой няма да пита какво е било времето, а всеки ще пита защо са мълчали поетите му, за да оценим непреходността на поетическата истина.
Подобна метафора препраща към цялостното название на първия цикъл стихотворения, който – както и останалите три – е онасловен с подбрани стихове от творбите на Леонидов – Душа в бутилка. Бутилката, пренасяща послание, е осмислена като мит, не по-малък от мита за Словото като първореалност. Тя е един прозрачно-самотен Ноев ковчег, не толкова призоваващ към спасение на душите (SOS), колкото опазващ вечно живата част от корабокруширалата цивилизация – изреченото-и-записано завещание. В този смисъл в бутилката (както и в стихосбирката) са засмолени не само думите, но и душата на техния автор. А по-нататък, в едноименното произведение, предпоствяващо семантичния модус на цялата книга (С върха на езика) е имплицирана още по-провокативна идея: за раждането от Езика, самосътворяването през него (Езикът като градиво-плът) и родителската грижа-дълг за Творението след появата му на бял свят. Ако перифразираме началото на Евангелието от св. Иоан според току-що описаната философия на Румен Леонидов, то би изглеждало приблизително така: В началото бе Слово и Словото роди слово и Словото отгледа словото. В едно свое есе големият български писател Йордан Радичков говори за това, че, наистина, Господ създава света, но после не се трогва особено от делото си. Човекът се оказва този, който обгрижва Творението Господне и не само че му се любува, но го и погалва – с умалителни думи: малки като самия него. Така Румен Леонидов „поема ръкавицата“ от Йордан-Радичковата еретична притчовост и показва нагледно с текстовете си как с думи се създават светове. Защото именно човекът и още повече поетът е онзи, който сбъдва в материалния свят нетленната мисия на Бога и пак той е този, който може да осъществи чудото, а чрез него да легитимира Бога като Бог. Взимам за пример стихотворението Ако Лазар… Ако се доверим на езотериците, че магията не е нищо повече от онова, което кара нещата да се случват, то не Лазар, а наблюдаващият трети има волята да се притича на помощ на Гласа и да осъществи повелята му. Поезията на Леонидов ни кара „да минем през представата за себе си“, да съгледаме невидимото в познатото, да изживеем всекидневието като празник и го прави с лекота, мотивирайки с нея жертвоготовността на безсилието ни. Слабостта е власт, но силата не трябва да бъде страх. В противен случай бихме мъкнали живота си като куче, чиято най-голяма ценност е, че е живо, че е живо-тно. А далеч по-ценно от това да имаш (живот) е това да нямаш (страх от смъртта). Тогава би разбрал, че смъртта е най-големият фактор в начинанията (ти), точно както съживеният от мъртвите Лазар може и да не е разбрал това – той дори може да бъде неблагодарен за повторно подарения му живот, да е уплашен от този нов живот и да предпочита своята ненавременна и глупава смърт. Но важното е да не спориш с Лазар, който сам по себе си е профан. Участта на Лазар е достигнала до нас не заради него, а заради Него – онзи, който притежава и целенасочва енергията на съзидателното Добро, побеждаващо винаги като във вълшебна приказка и по този начин сбъдващо конвенциите на жанра. Защото можеш да прикриеш бездарието, но не и таланта. В коментираното стихотворение, освен Лазар и Иисус, присъства и един трети, стоящ помежду им не просто като земен медиатор, а като Светия Дух, единствен разбиращ както дълбокия смисъл на стореното, така и защо съживеният не разбира това. Този трети е Поетът. Така, в ролята на вечен наблюдател и тълкувател на света, поетът е пулсиращо-жив кръстопът между думи и думи, които сплита и премята на върха на езика (си). Ръкопис и Ако Лазар… рамкират стихосбирката С върха на езика между пергамента (пасивното) и повелята (активното), между написаното и изреченото слово като потвърждение на максимата, че в езика няма смърт, нито покойници; че пребивавайки в словото, си обезсмъртен. Езикът е вечно живата част от нас, простосмъртните – тя е пъпната ни връв с боговете. Но той може и да се изроди, да се изопачи и да разделя, вместо да свързва – той е равностоен на духовна институция, която дава, но и отнема власт. И тъкмо поетът е отново този, който единствен е способен да контролира тук, на земята, злоупотребата с божествения инструмент.
Ако първият цикъл от поетическия корпус на стихосбирката отразява вертикалното изкачване-спускане на тревожния дух на мислещия и отговорен за съдбата на човечеството субект, то Забързани за никъде проектира читателя в хоризонталната перспектива на заминаването-завръщане, на вечното лутане-очакване из координатните топоси на транзитното преминаване-разминаване: входовете и изходите, чакалните и гарите, кафенетата и трамвайните спирки, автомобилите и керваните, маркиращи в крайна сметка омагьосания кръг на хаотичното движение „от къщи на работа, / от работа вкъщи“. Големият въпрос и още по-голямото предизвикателство е в състояние ли е човек да спре сам, да се огледа с отрезвителен и самокритичен поглед и да надмогне депресивните си и измамни самовнушения, че нещо изпуска, че закъснява за някъде, че непременно трябва да стигне навреме там, където всъщност не го очакват, където може и без него, където дори не подозират за съществуването му. Илюзорното самовъзвеличаване е не по-малка екзистенциална беда от мазохистичното самоподценяване. Да, вярно, празниците могат и без нас… Стихотворението В 8 часа например завършва като внезапно отрезвително убождане. След като разпознава с педантично внимание знаците на поредното суетно начало на деня (за някои проточил се завършек на предишната нощ), монологът на лирическия субект неочаквано кулминира във фразата:
Не знае никой в този час –
защо завиждам на осмицата за двете нули,
защо на нулите изобщо не завиждам…
Почти в абсурдния стил на Йонеско („Мишките имат мигли, но миглите нямат мишки”) лирическият субект-свидетел открива деня не в посока на конкретните събития, а на тяхната обобщаваща абстракция – той визуализира астрономическия осми час в своето свръхбудно въображение: осмицата има цели две нули, но нулите, взети поотделно, нямат осмица. Тоест, надрасната с още една нула, нулата се превръща в осмица. „Изправена“, тази цифра семиотизира активираното утро, но „легнала“, все още „нощна“ и „сънена“, тя е символът на безкрайността, на безначалието и истерично отдръпващия се хоризонт, с други думи на вечността, в чийто контекст часовниковото време е временен механизъм на пружина (играчка) за наивници. В коварно преплитащите се спирали на осмицата движението гравитира между горната и долната мъртва точка, самозадейства се и се поддържа от инертността на псевдо вечния двигател, валиден единствено в човешката упорито и неуморно самозаблуждаваща се менталност. Двете нули на цифрата стилизирано напомнят за увеличителните стъкла на интелигентското пенсне, през което при желание могат да погледнат много хора, но само малцина от тях – поетите – биха видели ясните очертания на връхлитащото ни бъдеще. (Образът на двете нули се връща като опасен бумеранг в Край умиращото време, където вертикалната им проекция вече е „съборена“ – травестирана е в хоризонтална: ОО. Поривите на идеала са пришпорили идеалиста да побърза до отходното място.)
Особено емблематична в случая е творбата Какво да ви изпея за спирачките? Поезията, схваната като задържане, резервираност, „Стоп!“, всъщност е подкана към размисъл, преценка, (само)анализ преди взимане на съдбовно решение. Спирачките са постмодернистична травестия и на трафаретни класически максими в българската поезия (като да речем: „Човекът е човек, когато е на път“ на самоубилия се в края на 50-те години на ХХ век 29-годишен поет Пеньо Пенев), преосмисляйки митологията на пътя. Пътят – символът на самопознанието, себенамирането и самоутвърждаването – се интерпретира в преобърната перспектива спрямо актантната матрица на вълшебната приказка, предложена от В. Я. Проп, в която Пътникът и Помощникът, задължително появяващ се в затруднен момент от невиделица и спасяващ протагониста, тук са контаминирани: азът и алтер егото му (обективираният индивид и флуидното му вътрешно съзнание, първичният варварин и перфектният човек на цивилизацията, Дон Хуан и Лепорело, Дон Кихот и Санчо, Хари Халер и Степният вълк…) са двете измерения на един и същи разум, който в един момент е склонен да настъпва – когато се бори – и да (се) отбранява – когато отговаря за другиго.
Голямата тема – очакването, оглеждането-вглеждане в живота, който отминава покрай нас в множество хаотични лица – е лайтмотив в повечето произведения на Леонидов. Нещо бекетовско има в умението му да се концентрира в няколко от тези лица и да ги проследи, докато се скрият от погледа му, да проникне в тях и да ги сканира отвътре, сякаш вади духа от бутилката с мисълта си-трибушон и после със същата тапа запушва в себе си впечатленията (импресиите). Лирическият аз на Румен Леонидов е позициониран на улицата, в оная урбанистична безцветност, която оцветява художествените образи: така се получава усещането за груба, стигаща до циничност „бохемска“ модерност, прикриваща зад дързък словесен ексхибиционизъм болката от съпреживяното: вулгарността като самозащита.
И тук стигаме до още една несрещана често особеност на българската поезия днес: автоапострофа. Поне на две места изреченото в едно по-ранно стихотворение е оспорено в едно по-късно като реплика, отправена от зрелия и изпатил човек към своето наивно предишно подобие, към своето пре-подобие. Тази обърната ахрония (обратна перспектива) – от късното към ранното не е изразена във възпитателни поучения, с които големият назидава малкия за неговата безразсъдност. Първата и последвалата творба стоят като равностойни доказателства за битието, документални свидетелства за нас самите, но не в качеството ни на еволюираща величина, а на верига от автономни състояния. Така например Възпявам мързела на талантливия отеква в „Сиамският близнак на свободата“, завъртайки се в херменевтичния кръг на самооглеждането. И се отразява/визуализира като свой негативен вариант, силует, още по-категоричен в заклеймяването на фалшивия оптимизъм.
Третият цикъл, Няма страшно, е своеобразен паноптикум на характерните екзистенциални състояния в поезията на Румен Леонидов, с най-голяма повтаряемост между които е усещането за страх (в парадигмата на уплаха-треперене-ужас). На поне десет места страхът е споменат директно, на поне още толкова се подразбира.
Точно възпроизведените състояния раздвижват и преобръщат застиналите в паметта ни картини от приказни сцени-сюжети, когато сред общото множество на великолепни седморки от джуджета или козлета някой от нас бива посочен с пръст, изваден от строя, нарочен за наказание, но в антиприказната реалност на тук-и-сега той се опомня, възразява, иска обяснение, тоест пораства и отказва да се подчини. За да постигнеш окончателно едно състояние, преминаваш през различни негови фази: Ст. Стр. Страх. Заложеният в подсъзнанието ти предразсъдък в началото е само концепт, който се развива и се концентрира в завършена енергийна форма, приела собствения ти образ.
Външната рамка на състоянията е белязана отново от субективната езикова реалност на лирическия аз – тя се разполага между „говори ми се“ и „мълчи ми се“ (За бялата душа на мълчаливеца). Но тези разминаващи се модалности не маркират полюсно променената волева нагласа за себеизразяване – отказ от слово, а са по-скоро негова апофатична версия, поддържат отсъстващата му наличност: мълчанието може да бъде далеч по-знаково от говоренето и да говори много повече от нищо неказващото бръщолевене. Вътрешната поведенческа рамка на субекта обаче се определя от неговата иманентна асоциативна чувствителност: между „виждам“ (Устата на хората, които обядват) и „чувам“ (Загуба на паметта). А в контекста на българското митологично живеене да чуеш е много по-достоверно от това да видиш, което е в синхрон с общохристиянското тълкуване на Възкресението. Избълнуваното чудо е за предпочитане пред ужаса, усетен опипом. Защото в поезията на Румен Леонидов има скрита, но постоянна съпротива срещу преобърнатите екзистенциални стойности: страхът е спокоен, той дава увереност (Не се чете), докато смехът трепери и разболява (Страх). Това, разбира се, е убийствено точно, както „да мисли някой вместо теб“ е „ужасно удоволствие“ само за обезличения от страх и покорство Никой, то е екстазът на посредствения, на онзи, чиято уста, за да не говори, преяжда.
Когато през 2008 г. Румен Леонидов дебютира пред словенската публика по време на международния фестивал Дни на поезията и виното в Медана, тъкмо стихотворението му Ужасно удоволствие бе аплодирано най-спонтанно и най-дълго. Върху този момент акцентира Матея Храстар в репортажа си от 30 август във вестник Индирект, озаглавен Между поети и бутилирано вино: „Уууууууууу, Господи! Какво ужасно удоволствие / какво ужасно удоволствие е / да мисли някой вместо теб!“ са стиховете, написани от българския поет Румен Леонидов, които в четвъртък вечерта предизвикаха най-силното въодушевление в Медана“. Но поне за мен най-учудващото беше, че присъстващите реагираха още докато слушаха изпълнението в оригинал. Ето пример, отново връщащ ни към разсъжденията, направени в началото – към езиковите бариери, които само по презумпция са непреодолими, но когато говорим на един и същи език – този на принципността и достойнството например – дори лингвистичните различия се оказват предразсъдъци, блъф, разсейващ се на мига. Още след четенето на фестивала се заговори за изчезващите социално чувствителни поети, какъвто безспорно е Румен Леонидов – една постоянна тенденция в творчеството му, която му придава не само универсалност, но и провокативност и благодарение на която в днешния доста претръпнал от всевъзможни псевдосъбития и пренаситен от каква ли не безсмислена и самоцелна информация свят, трудно бихме сдържали равнодушието си.
Последният цикъл от 14 стихотворения, озаглавен Най-верният приятел на живота, е структуриран като своеобразен (Шекспиров) „сонет“, интерпретиращ в подобаващ за жанра херметизъм, вътрешна акустика и неуловимо сложна символика екзистенциалния кръг раждане-смърт-прераждане. Последните две творби – Нежелано лице и Ако Лазар… – са завършващият диптих-кода, в който се „римува“ еднотипният, но интерпретиран на различни равнища мотив разговор с мъртвите. И ако за херменевтичния подход към библейския сюжет за възкресението на Лазар вече говорих, то особено въздействащо е предпоследното стихотворение, в което тече напрегнат, а същевременно и нежен диалог с починалата майка на автора, приживе упражнявала професията на учителка по математика. Лирическият субект е едновременно и дете, все още инстинктивно привързано към авторитета на майката – култовата митологична фигура на живота, но и зрял човек, който би искал веднъж завинаги да се освободи от илюзиите на детството, защото действителността се е оказала значително по-сложна, непредвидима и е компрометирала идеалите, с които по презумпция човек навлиза в света. Тъкмо преминаването-преход от детството към зрелостта доказва математическия и физичен принцип на гравитацията и триенето, според който, навлизайки в орбитата на Земята (от поетическа гледна точка на Реалността) слабото и неподготвено за предизвикателството чуждо тяло просто изгаря. Усещайки парещите пламъци на света на големите, несбъдването на очакванията за приказен happy end, обещан му от детството, лирическият субект задава един и същи въпрос към майката-видение, изразяващ не само потреса от разминаването, но и воюването за самостоятелност: Какво искаш от мен какво искаш от мен Мамо? И точно тази монотонност, взривяването на синтактичните правила на езика, неспазването на правописните и пунктуационни норми парадоксално издава уюта от самоиздействаната свобода, която не е по предписания, не е припознаваема, именно защото свободата не може да бъде поставена в рамки. Включително и езикови.
В този смисъл тук е постигнат най-възхитителният връх на езика. Защото според естетическата реалност в поезията на Румен Леонидов тъкмо езикът е пространството на абсолютната свобода. Той е върхът. Дали ще го наречем Еверест, Мусала или Триглав е подробност, зависеща единствено от нас.
Проф. д-р Людмил Димитров е преподавател по руска литература на ХІХ век в Софийски университет „Св. Климент Охридски“, Факултет по славянски филологии, Катедра по руска литература. Член е на Съюза на преводачите, на Българския ПЕН и на Международното общество Достоевски (IDS). От 2005 до 2010 г. и от 2014 до 2019 г. е лектор по български език, литература и култура в Люблянския университет, Словения. Автор на научни монографии, учебници, учебни помагала, сборници и антологии, на повече от 300 статии и студии, преводи на научна и художествена литература от руски, английски, словенски и сръбски / хърватски език, сценарии за театрални спектакли, участник в национални и международни проекти и в над 100 национални и международни форума, свързани с руска, българска и славянски литератури, театър и кино. Носител на голямата награда на словенския Съюз на преводачите на литература на името на Янко Лаврин (2017), на Съюза на преводачите в България за цялостна дейност в областта на превода (2020) и за превода на „Поезия“ от Франце прешерн (2021). Негови работи са публикувани в Русия, Полша, Чехия, Словакия, Хърватия, Сърбия, Словения, Турция, Италия, Латвия, САЩ, Румъния, Великобритания и др.