В такива моменти
Когато в заведението за бързо хранене
глухонемият, по чудо озовал се там,
се забави твърде много с поръчката,
когато се отвратиш от цинизма на
таксиметровия шофьор,
или от студената ръка на луд човек,
докоснала умолително твоята,
когато имаш усещане за превъзходство
или напротив – усетиш го насреща си,
(това, разбира се, са дребни неща,
но те ожесточават почти толкова,
колкото болестта и смъртта),
в такива моменти
ти, който и да си,
трябва да си представиш,
че светът,
колкото и странно да звучи,
се уповава на теб,
точно така,
представи си, че ти си
последната му надежда
за спасение
и че ти, точно ти,
си длъжен
да останеш добър човек.
***
Преображението
Докато момичето пееше така,
че сякаш ангел,
като камбана се отля от гласа му, и
се доближи до всеки,
за да погали лицата, изведнъж
всички вече се оказаха просълзени.
Очите им приличаха на нещо
много дълбоко и бистро, а
лицата придобиха изражение като
от онези старинни портрети, за които
казват, че частица от душата
е послужила за багра.
Като че ли настъпи някаква промяна, и
тези хора изглеждаха така, че сякаш
всеки момент, да, всеки момент,
щяха да станат и да свършат нещо
много добро, или най-малкото –
да кажат нещо много сърдечно.
Изглеждаха сякаш изведнъж бяха видели
множество крехки стръкове
под краката си, и бяха дали клетва
оттук-нататък да ги пазят.
На излизане някой каза – певицата е
болна – гастропареза.
Сигурно често се изпуска, предположи друг.
Трети подхвърли – билетите са твърде
скъпи. А четвърти се ядоса на таксито и
нагруби минувач.
Устните се стиснаха,
балтоните се изпънаха,
очите се затръшнаха.
Наистина, странно преображение –
в един момент всички
вече бяха
други хора.
***
За всички приятелства,
които не успяхме да съхраним –
само исках да кажа, вие не сте
забравени. Вас ви има, красиво строшени,
вие цъфтите из кратерите на паметта
и пчела понякога се спира там да опита меда.
Аз помня как разломявахме самотата,
как, деца, вървяхме по пътища великани,
и – без никаква идея за света,
някак го разчитахме,
и също – как танцувахме на тази странна
музика наоколо.
Аз помня ранното порастване,
как ясно чувахме болките си,
как крачехме край светлини
и ги ловяхме в светли мрежи.
За всички приятелства,
които не успяхме да съхраним,
а трябваше,
исках да кажа нещо важно –
можете да продължите да крачите,
все така,
смело, а когато е нужно – безцеремонно,
надявам се да сте цели, понеже
никой ценен фрагмент от вас
не е изгубен.
***
Румената Емили Дикинсън
Трябва да си я представяме така,
румени страни, златни къдри. И пътя –
всички известни курорти на Европа
(Америка й е омръзнала),
ослепителни хотелски фоайета,
отблясъци в кристални полилеи, мекота
на кадифено сепаре.
И континентални закуски, от тях
леко й е втръснало, но пък винаги –
с този чудесен апетит.
Трябва да си я представяме със скъпи рокли, фина бродерия, изящна китка, още по-изящно продължение на ръката нагоре.
Чаша бяло вино, точно така, чаша бяло вино и звънък смях. Много обожатели, нито един достоен за нея, разбира се.
Кокетен смях, блъсване на стол, сгъване на ветрило. Good night.
Трябва да си те представяме така, защото,
Емили, знаем, не може да не си си
представяла така себе си.
Но после, трябва да си представим –
бледата Емили, бледите ръце,
разходките в гората, как
папрат прошумолява
под нежната обувка.
Тази рокля ти стои красиво, Емили,
хайде, разстели я редом до този облак, който
съзерцаваш така упорито.
Видя ли, Емили, колко си красива?
Трябва да си те представяме така,
не иначе.
Кажи, не видя ли
крайчецът на роклята ти
как красиво се разстила?
Със своята дантела
стига чак дотук.