Книгите, книгите, книгите
Баба ми имаше една малка стаичка, която винаги беше заключена. Побърквах се от любопитство в детството. Измислях си всякакви истории какво ли има вътре. И понеже тя не ме пускаше, ми оставаше единствено да слушам историите, които баба ми или помнеше наизуст, или ми четеше следобед. Преповтаряше приказки за Елиза и единайсетте й братя-лебеди, Малечка-Палечка, Малкият Мук; всякакви истории за далечни кралства, алчни царе, смели юнаци и безпомощни принцеси; за говорещи жаби, триглави змейове, златни и отровни ябълки; за баба Яга. Ах, баба Яга, която се оказваше несправедливо обвинявана, и която аз безумно желаех да срещна!
А след всяка история, аз твърдо вярвах, че те са лично на баба ми и никой друг на света не е чувал за тях. Книгите, които баба ми четеше на слънце, бяха писани от нея, та как иначе! Тя бе рисувала илюстрациите и залепяла страниците. Дори не я попитах, та то беше ясно! Баба ми бе преживяла всички най-нещастни злочестия и най-щастливи финали, за да има какво да разказва на мен. Да, така беше. До един ден, в който баба се умори да повтаря едни и същи думи и ме научи да чета.
А после, когато й доказах, че вече не сричам, а чета гладко, силно и ясно и тя отвърна, че само аз на света умея да чета толкова хубаво, аз повярвах. Затова се качихме до вълшебната стая. Баба тежко пое въздух и също толкова тежко въздъхна, а аз не знаех какво да мисля.
Щом ключът щракна, аз бях сигурна – ето сега ще се озова в някоя чудна царска градина. Уви, нищо такова не последва. Стаята представляваше най-обикновена спалня. С няколко кашончета книги по земята, две купчинки книги на масата и два къси реда книги на рафта.
Честит ден на книгите, които още пазят детското ми сърце; които са ме променили, възпитали и научили. Книгите, които са ме водили в чудати страни и места; книгите, заради които не съм спала; на които съм плакала или съм се смяла; на които съм се чудила, възхищавала, сърдила или заричала. И най-вече книгите от вълшебната стая на баба ми и разказите, които никой друг на света не беше чувал!
* Баба ми я няма вече, и все пак, най-хубавият ми, последен спомен с нея е именно книгата. Бях голяма вече, четях много, а и сама пишех книга. Преди да замина от село й казах, бабо, разкажи ми приказка и тя се засмя срамежливо. Но ми разказа. Точно както в детството, ръката й държеше моята, погледът й се замъгли и виждах как се отнася нанякъде, към познатия свят на думите. Последната ни среща и първата ни раздяла. Все в книгите.