Седем години нещастие
една черна котка
ми счупи огледалото
обърках парчето
с форма на пергел
с онова като
обратна захапка на акула
и без да искам
си разбърках лицето.
на първата година
очите ми застанаха под ъгъл
някъде на брадичката
и закачах мигли
във всяка витрина.
зениците ми придобиха
внезапна слабост към пода
и постоянно изпадаха от ирисите.
изтърках колене
да лазя да ги търся под дивана
и с това се снижих
до размера на масичка за чай.
на втората година
носът ми застана
уж завинаги в профил,
но понякога и в гръб,
насочил ноздри
обратно към аромата
на детската ми стая.
това направи спането трудно
и във възглавницата ми
зейна пресъхнал кладенец,
за да мога да дишам нощем.
на третата
всичките ми черти
придобиха формата
на числото три
и изглеждах така:
три
три три
три
три
четвъртата година
я прескочих
по лични причини,
потръпващи суеверно.
през петата
всичките ми любовни писма
бяха върнати с печат:
“получателят
вече не живее
в това измерение,
нито в другото”
и така разбрах,
че явно пиша до себе си.
предпоследната година
минава неусетно
и не се случва
нищо съществено,
освен спорадичните
гръмотевични бури,
които изникват от върховете
на сградите
всеки път, когато
карам колело.
на седмата година
може би най-после
ще се реша да се обадя
на Пикасо
да ме гледа така,
както съм,
и да ме нарисува
правилно.
може би тогава
нещастието ще изчезне.
може би тогава
всичко ще изчезне.
всичко,
освен огледалото.
Автопортрет
от старата къща
остана единствено
самотната входна врата,
облегната жално
на рамката си
като на рамото
на трезвен приятел.
зад нея –
греди и тухли,
и натрошени керемиди,
да ги ползват децата
за тебешири,
да си пишат имената
на бордюра,
и кой кого обича
през призрака
на изтривалката.
а в хола
(тъй де, там, където беше)
лениви гущери
пекат на слънце люспите си,
и котки влюбени се гонят из антрето.
белязан праг от черни рани
от фасове, гасени милостиво
във някогашен дъб.
врата без къща.
Забравих какво е заглавието на това стихотворение
какво правим тук?
ами… убиваме време
и после като следователи
с амнезия се чудим
кой е убиецът.
твърде сме стари
за тази работа,
казваме.
твърде сме стари,
стари и неродени
в мъглата на утробата.
в ръцете и главите –
бели флагове;
бели петна.
алибито ни е непоклатимо:
не помним,
не помним.
какво правим тук?
На една любов разстояние
искам да изживея
балконен романс;
нали се сещаш,
като по филмите,
когато изляза да пуша
на терасата
и отсреща
на балкона на съседната сграда
пуши мацка-трепач.
очите ни се срещат
и припламва искра
между върховете на фасовете ни.
виждам я отново:
ръцете ни се докосват,
докато изхвърляме боклука
в кофите отвън,
и двамата сме се пресегнали едновременно
да хвърлим бутилките от бира
при стъклото,
кутиите от пица –
при хартията.
искам балконен романс,
но отсреща живее
един чичко,
който обича да ходи гол лятото,
и държи на терасата си старо колело,
увито в найлон.
уж да ръждясва
по-бавно от него.
кой знае,
сигурно и той си мечтае
като излезе да пуши,
да види любовта на живота си.
вместо мен.
Параедолия
Сънни сини сенки
стелят писти снажни,
кули вятър,
снежен страж,
въздушните стада
въздишат.
Напиращи вързопи
от копнеж –
току прозира
някой розов спомен-прошка.
Пропукват се,
приплакват си от щастие
с лица, разпръснати от нежност –
абстракция в балет.
Застива в поза лъскава
дъждовният гигант,
през ноздрите си
пуска съзерцания.
Превръщат се
в мъгляви жерави
и клъвват хоризонта.
На скъсаното място
поникват страници,
опърпани,
обливат се в кафе и карамел,
потъват и порязват.
Не мога да намеря края
на думата без букви,
цвят без име.
Знам само –
чак до болка ми харесва
И пазя всичко –
нито миг не връщам.
Задръжте рестото.
Вкъщи
точно на 55-ия меридиан
има една къща,
която никога не спира
да пътува –
но малко по малко,
тайно от собствениците си,
милиметър по милиметър,
не бърза
и много деликатно и небрежно
като ръка на уморен любовник
набира кората на земята
като чаршаф.
някой ден хората,
които живеят там,
ще отпътуват,
ще обиколят света,
ще се вълнуват,
ще се разочароват,
ще се влюбят,
ще се променят
някъде далеч
от 55-ия меридиан
и когато се върнат у дома,
домът им вече
няма да е там.
той също е зает да се променя
някъде другаде.
При пепелта
завинаги ще бъдем
като кулите близнаци вечни,
светлини в изгаснал телевизор,
разлети чаши във които
не може да се върне същата вода;
кибрит, изгрял със вечен огън,
а клечката белее без да гасне.
не давам да изтлее
и детето да порасне
и рязко от ръба
да ме оттласне.
във унес ще слепим пукнатините,
със златни нишки ще съшием дните,
но клечката мечтае да гори
и не е редно да я спрем,
нали?
Анастасия Стоева е критик, поет, дизайнер, илюстратор и аниматор, изучавала анимационно кино в Нов български университет. Публикува разкази, статии, сценарии и стихове в различни периодични издания, сред които шотландското списание за литература и превод Interpret, Cineuropa, Zippy Frames, Литературен вестник, L’Europeo, Портал Култура, списание Кино и други. Пише редовно за културното издание Програмата, където работи като отговорен редактор до 2023 година, и списание Go Guide. От 2023 е графичен дизайнер в издателство Musagena. Неизвършени престъпления (издателство Scribens, 2024) е дебютната ѝ стихосбирка.