Dejà-vu
Отворих врата и постоях,
надвесена над жените в мен.
Едната се смееше бясно,
другата пишеше нещо,
третата лежеше по корем върху теб.
Останах, защото вратата
без друго беше отворена.
Космос
Онези тихи минути,
в които дишахме заедно –
ти, опрял нос ниско в корема ми,
аз, провесила коси над теб,
в примката на нещо, което беше само тогава
и за толкова кратко, че
по памет да не може да бъде повторено.
Изгнание на въображаемото
В любовния траур обектът не е нито умрял, нито отдалечен.
Р. Барт
Все още имам око за теб.
Сякаш свръхразвит мълчалив орган,
с който опипвам историята ни.
Прохождам тепърва на местата, където не си бил.
Бели места с акустика,
нови пиедестали, на които нищо няма да сложа.
Хората, които ги няма
Отидохте си и сега какво да правим
с този вкус на януари,
с този вкочанен мускул,
с това изстинало ядене.
Дъвка
След него остава лилава трева.
Млада, все още неподсъдна.
И учудване, че часовeте минават,
че в кръвта ми минутите правят бримки,
че нещо сложно и странно
се плъзва в мен като нож.
След него бликва синестетичен сок.
Нов език – сребърен, ментов и алчен.
Редакция
Пробуждането е бавно
като упойката при раждане.
Някой извади на показ части от мен
и после ги напъха обратно.
Така се случва всеки текст:
мъчителен оглед, ревизия и затваряне.
Но сега, спокойна, че съм кръг,
се вглеждам без омраза в старите си ръбовe
Силвия Плат
…un limone pieno di stupore…
Giuseppe Angelillo
Един лимон,
изпълнен с удивление,
ме гледа през прозореца.
Луната меко регистрира
изчезванията, появите.
Тя губи яйцеклетки толкова красиво,
пленителна е в странната си пунктуация.
Да я обичаш значи
да обичаш липсата,
страха от нямане,
незримото запълване на същината,
целия анфас заедно с дупките.
Луната служи добре за метафора.
Как хладно ни подава огледалото.
Локдаун
Отвън навътре стигам до сърцето,
натегната до скъсване бобина.
Угасват лампите една след друга,
формите измиват своите граници,
тъмно е, но в къщата пътувам
като шерп – интровертно и нагоре.
Безпокойство
Тревожност, ситна като сол,
трие стените на вените.
Познавам се, когато познавам,
че идва пропадането, сладко-кисел бонбон.
Езикът търкаля камък,
побутва туморите от гнездата им.
Изток
Русата пръст на тази равна и мудна земя,
която увива корени около теб и търпеливо
те дърпа на север,
бие бавно и топло
в гласове, ерозирали
след толкова време на вятъра.
Тук юли царува
и преглъща зенита си.
Ако се върнеш, те пуска
да опариш пети,
после те хвърля в морето, където
горещниците просъскват.
Горе, полегнал върху заситения смок,
Бог ни наглежда. С единственото си кобалтово око.
Доротея Василева е филолог англицист по образование, учител по диплома и създател на дигитално съдържание по професия. Работила е като журналист, PR и автор на статии за медии. Вълнува се от превод и литература.
За книгата:
„Небесни тела“ е първата поетична книга на Доротея Василева, победител от ежегодния конкурс за дебют на издателска група „АРС“ и Scribens. Книгата съдържа 57 стихотворения, писани през последните 10 години и разделени в три цикъла – Слънцестоене, Вселени и Новолуние.
Един от първите читатели на ръкописа, поетесата Катерина Стойкова казва:
Ювелирната поезия на Доротея Василева отваря врати за нас. Майчинство, живот, смърт, сложните връзки с времето, себе си и заобикалящия свят са изваяни и осветени в първата ѝ стихосбирка, „Небесни тела“. Стиховете са едновременно експанзивни („Накъдето и да погледна, винаги първо търся / отворения прозорец.“) и фокусирани върху дребни наглед детайли („Рингът на света се смалява и смалява.“)
снимка: Яна Лозева