Красимира
Съседката от първия етаж починала на 53
сама.
Не искала да є варят яйцата
дълго, цели 5 минути,
та мъжът є я напуснал.
Детето – набързо
направено, пораснало –
заминало на работа в чужбина.
Така е то – най-бедните и най-богатите си тръгват
първи,
едните да потънат с кораба,
другите да се спасят безсмъртни. Добре дошло за нас –
средни хора в
средна държава на
средна работна заплата със
средно осигурено щастие. Не помня
как си боядисваше косата,
добра ли беше според хората
само бледата врата
отляво
и заръката на майка ми:
внимавай, като пораснеш, да не станеш
като Красимира.
* * *
Едно лято
Днес за първи път e светло в осем вечерта,
котката излиза изпод спалнята,
под която мълча цяла седмица,
и кръвта от корема є оставя едва забележими
следи. Чудя се само кога да я убия – този
или следващия месец.
Прозорците отсреща се оцветяват в прасковено,
докато съседите ги разтварят широко.
Гледам залеза по тях,
преди да прожектират новините.
Точно в девет и трийсет
жената с боядисана рижа коса
излиза на късен джогинг.
Знам го – тя никога няма да отслабне.
На мръсния прозорец, окъпан в сажди,
една оформена с показалец планета
се готви да ме приюти.
Преди края на света ми
идва поменът на бъдещото лято:
босите крака през нощта,
уханието на нагорещен асфалт,
сексът с вятъра.
Не знам къде ми е снощната болка,
така добре съм я покрила.
Чудя се – кога ще изскочи зад шкафа
и ще ми изкара ума.
Трябва да преваря вода,
да прибера маслото в хладилника,
да си измия косата.
Нямам какво друго да направя:
не мога
нито да изпия едно кафе,
нито да изляза,
нито да вляза,
нито да се прегърна.
* * *
Избор
Да бях
си тръгнала
да ме очаква вечно.
Като петле от захар в детски сън
да ляга сутрин сам в тамян и мускус,
аз другаде, наляво стъпила, да ставам,
да пускам да се връща с лятото
и там на топло да узрее,
когато пак се срещнем,
да станем
плод.
* * *
Палачинките са на масата
сиренето почти не стига, нищо,
ще купим утре, телевизорът
работи, радиото
също, пералнята,
и тя –
важното е да не сме сами.
Не трябва да се чувстваме сами.
Шумно е още от 50-а година
още от утробата, от коридора.
И сега телевизорът е в хола
и в спалнята
и в главата ни.
винаги насреща –
да запълни квадрата
на празнотата.
Бог шуми
богшумибогшумибогшуми
в бяло
Вибрират сълзите по масата.
Шшшт! Прогнозата за утре!
Щевалищевали.
Значи няма
да се справим, няма.
Но времето не е променливо, нали,
то е завинаги спряло,
заспало там,
където сме били
в най-доброто време
млади и красиви,
млади и любими, когато
мен ме е нямало
мен ме е нямало.
Чувам сълзите да капят по покривката.
Казвам ти, работата върви добре,
някак върви,
ти – какво си сънувала снощи.
Изслушвам те,
изслушвам
това, за което мълчим.
Чувам сълзите да капят по мивката.
Чиниите тракат,
върху покривката ножовете
блестят.
Подреждаш за никого.
Палачинките са на масата.
Тръгвам си
с прогнозата за времето, навън
не вали, не вали.
Усилваш звука на
радиото, телевизора, дъжда,
самотата шуми.
Биляна Димова (1981) е завършила българска филология и е изучавала електронни медии в СУ „Климент Охридски“. Редактор и автор в печатни и дигитални медии повече от 20 години, 15 от които в изданията на „Икономедиа“. Била е главен редактор на списанията INTRO и Капитал Light. Част от живота є е посветена на музиката в ролята є на създател на текстове за песни и селектор под псевдонима Bel. „Телесно“ е дебютната є стихосбирка.