Откъс от новелата:
КОРОНАТА НА ЦЕЛОМЪДРИЕТО
В основата си, добродетелта е по-скоро липса на възможност за грях, отколкото на желание…
Една девойка от Перник ли, от Радомир, някъде там в сърцето на Балкана, заминала да учи в Италия. И къде, къде, установила се в града Неапол, в подножието на планината Везувий, която някога хвърляла огън и жупел, а сега дремела хилядолетен сън. Тая девойка имала такъв свеж и непокварен вид, че я наричали Прасковка, както ще я наричаме и ние, поради деликатните обстоятелства, свързани с настоящото повествувание. Семейството на Прасковка не било особено заможно и на нея ѝ се налагало да поработва, за да се издържа. През деня ходила на лекции, а вечер – да сервира в една остерия недалеч от пристанището. И понеже била засмяна и чевръста, а дупенцето ѝ палаво скачало насам-натам, бакшишите валели в касичката ѝ като залатен дъжд. Собственикът на остерията, дебелият Маноло, веднага ѝ хвърлил око, но Прасковка имала други планове за живота. Знаела си с цената и не пускала лесно. Позволила му само да смуче палеца на крака ѝ и то не повече от веднъж седмично. Хем вълкът сит, хем агнето цяло, както се казва. На Маноло пък не му ставал още от 2001-ва и бил напълно удовлетворен от нивото на отношенията им, като великодушно ѝ разрешавал да задържи бакшишите за себе си, без да ги дели с другите двама сервитьори. Колегите ѝ страшно се дразнели от тази явна несправедливост и постоянно упреквали Маноло, че е пренебрегнал традицията, като е допуснал жена да сервира. Че и чужденка на това отгоре! На тая puttana, викали, мястото ѝ е в кухнята или в най-добрия случай на касата. Обаче на Маноло хич не му дремело, а на клиентите – още по-малко. Незвисимо от нежния си изглед, Прасковка имала яка снага и прасци като на маратонец, и разнасяла със завидна лекота натежалия от поръчки поднос.
„А, ще видиш ти!“, заканил се Виторио, единият от келнерите. Изскубнал един косъм от слбините си и тайно го пуснал в порцията, която Прасковка тябвало да сервира. Без да подозира нищо, момичето отнесло чинията на клиента, някакъв много изискан господин с папионка на точици. Подир малко оня я повикал. Синьорина, вика, това ваше ли е? И сочи с върха на вилицата черния къдрав косъм, който плувал в мазния сос. Прасковка загряла, че това е мръсен номер на колегите ѝ, но запазила самообладание. Ах, господине, няма как да е мой този косъм, тъй като там, откъдето произхожда, съм гладка като тази чиния, освен това винаги нося гащи, когато съм на работа, отвърнала съобразително тя. Виж ти, кимнал одобритително онзи. Прасковка изтичала в кухнята, махнали косъма, подредили порцията да изглежда като нова и му я сервирала обратно, заедно с каничка от най-доброто налично вино – комплимент от заведението. Господинът омел с голяма охота ястието, някаква паста арабиата, с която Маноло бил прочут, оставил цели 10 евро бакшиш на Прасковка, за мъка на Виторио и другия, леко се поклонил, представил се – Масимо де ла не знам откъде си –и трепетно попитал: „Ще ме удостоите ли, прекрасна сеньорита, с честта да изпиете едно мартини на борда на яхтата ми?“. Прасковка, нали, не била баш такава, но все пак не пасяла трева; казала си, хъм, интересно предложение… Тоя Масимо не бил съвсем за изхвърляне: карал вече петдесетака, но бил стегнат и слаб, с интересни кръгове под очите, а ушите му леко стърчали като на прилеп. Пък и с яхта! Пристанището било наблизо, уговорили се да намине след работа. Името на яхтата било „Анабел“. Ква ли ще е тая яхта?
Хитрата Прасковка била скрила едни сандалки на висок ток в шкафчето си, точно за такива екстрени случаи. Щото, нали, човек никога не знае кога точно птичето на късмета ще се изцвъка на рамото му. Като ѝ свършила смяната, чевръсто се преоблекла, пооправила си очната линия, мацнала си червилце и затропала весело към пристанището, сподирена от закачливите подсвирквания на местната младеж. „Ей, bella!“, лепнал ѝ се някакъв по пътя. Искаш ли да те разходя с моторчето? Имам и резервна каска. Абе, я ходи да разнасяш пици с тази Веспа, изкискала се тя през рамо, но всъщност ѝ станало приятно, защото няма по-истинско огледало за едно момиче от жадните мъжки очи. Стигнала до Порто ди Санта Лучия, лъхнало я на йод и риба. На кея се полюшвала цяла редица от моторни лодки, скутери и яхти. Наоколо се мотаел дангалак с фланелка Security и Прасковка любезно се осведомила къде може да намери яхтата „Анабел“. Оня примижал, почесъл се. Не е тук, вика. Момичето видимо посърнало, в очите му заблестели сълзи. Излъга ме тоя Масимо! Как можах да му се вържа? Гледа я пазачът, хубавичка, бедна, излъгана, па се смилил и рекъл: на този кей има само яхти с дължина до 10 метра. Може би лодката, която търсиш, е по-голяма? Провери на съседния. Виж ти, ободрила се Прасковка и храбро поела към следващия кей. Там белеели няколко грациозни яхти с изтеглени корпуси от фибростъкло и високи мачти, по които пърхали екзотични флагове. Сърцето ѝ бързо забило, токчетата зачаткали. Леле, как щях да се объркам! Тоя Масимо бил голяма работа. „Ей, сеньорита!“, спира я друг пазач. Търся яхтата „Анабел“. Не е тук, клати глава оня. На този кей има само яхти с дължина до 25 метра. Затърчала се Прасковка към третия, най-отдалечен кей. Там била закотвена една единствена яхта. То не била яхта, а истински плаващ дворец! Сърцето ѝ спряло отведнъж. Боже, вика си, тоя да не е някакъв мафиотски бос?! „Ти къде?“, изникнал пред нея трети пазач. Ами аз, таковата, мънка Прасковка, търся яхтата „Анабел“. Тук е, важно кимнал онзи и посочил към внушителния корпус. Бе, ти за какъв се мислиш, ядосала се тя, мене сеньор Масимо лично ме е поканил! Добре, де, минавай, отместил се пазачът.
А Масимо стоял на горната палуба с чаша в ръка, зяпал звездите, надупчили тежката неаполитанска нощ и нещо си въздишал. Тракането на токчетата го изкрало от унеса. Ах, сеньорита, вече си мислех, че няма да дойдете! Спуска се по стълбите, подава ѝ ръка и най-глантно я превежда по мостчето на трапа. Отдолу подухнало, рокличката ѝ се повдигнала, оголвайки силните ѝ гладки бедра. Че защо да не дойда, бе Масимо, смее се Прасковка. Я, каква голяма яхта имаш! Твоя ли е? Лани я купих, вика оня, като се пенсионирах. Да, бе, много си млад за пенсионер. Е, ние, инвестиционните банкери, се пенсионраме по-рано. Като миньорите значи? А, по-тежко е, много по-тежко, въздъхнал Масимо. На мен баща ми беше миньор, цял живот копа под земята, ама не можа да си купи яхта, простодушно се засмяла Прасковка. Бе, то не е номерът само да копаш, зависи и какво копаш, промърморил оня с отсянка на социална вина. Разходила се Прасковка по палубата, пресмятайки наум дължината ѝ. Трябва да била към 35 метра. Надзърнала по каютите – богата работа. Ти сам ли живееш тука, бе Масимо? Имам и петима души екипаж, но тая вечер ги пуснах в отпуска. А жена, деца нещо? Нямам, нямам, вика, не ми остана време да се оженя. Добре е човек да се ожени, докато още е беден, отбелязала разумно тя, после трудно ще си намери добро момиче. Не знам, никога не съм бил беден, признал Масимо. „Ах, горкият!“, тя докоснала леко ръката му.
(Уж, без да иска, де… )
Качили се на горния дек, там имало една широка тераса с меки дивани от бяла кожа, шезлонги и други глезотии. На масата – голям сребърен поднос с похлупак, до него – кофа с лед и шампанско. Обичаш ли стриди? Прасковка: обичам, що да не обичам. Оня пукнал шампанското и налива в две тънки високи чаши. Нали мартини щяхме да пием, смее се тя. Шампанското по върви със стридите. Е, като си рекъл, айде наздраве! Отекнал финият звън на чашите. Затрептели светлините на града, отразени в гладкото огледало на залива. На заден план – гъбицата на Везувий. Романтика! Прасковка стоически изсърбала няколко стриди направо от черупките и ги поляла обилно с пенливата течност. А Масимо само зяпа голите ѝ колене. Зяпал, зяпал, па по едно време… Масимо, какво си мислиш, че правиш? С-с-с-сеньорина, заеква оня, черви се, онова дето ми го каза за чинията, не ми излиза от ума цял ден! А, това ли било? Затова ли ме покани? Рипнала тя и подпряла юмручета на кръста си. Не те ли е срам, бе? Какво си мислиш? Че като имаш яхта, може да си завираш мръсните пръсти, където ти скимне? Аз съм честно момиче! Може и да не съм богата, но там откъдето идвам, хората още имат ценности. Не си давам цветето на първия срещнат. Ти пък, удивил се Масимо, още малко ще ми кажеш, че си девствена. Че като се разлютила Прасковка, чак се разплакала. Не знам с какви жени си общувал досега, Масимо! Жал ми е за теб. Да те чуе баща ми, ще ти изкърти главата с кирката. Ами да, представи си, има такива момичета от Източна Европа. Аман от стереотипи! Добре де, примолил се оня, дай ми само да оближа чинията и ще си останеш непокътната, щом толкова държиш. Давам ти, каквото поискаш! Така ли, бе? Я, колко си щедър? И аз ще ти дам тогава… Прас-прас, ошамарила го Прасковка и айде чао. Докато главата му още звънтяла и бучала, токчетата ѝ заглъхнали в нощта.
(Продължението на историята за Прасковка може да прочетете в най-новата книга на Алек Попов „Нови и избрани разкази“. )