БРЪСНАРНИЦАТА
Днес, братче, се поразтъпках до пощата, хем да свърша някоя-друга работа, хем да си побъбря с някого, че там пò се навъртат хора – я за получаване на пенсии, я да пратят някое колетче. На връщане реших да мина по обиколната улица, да се поразгледам, да видя какво е, що е положението из селото, ама и там същата пустош. Старият зеленчуков магазин затворен, железарският и той пуснал кепенци, пък бръснарницата направо не личи де е била. Само една прогнила пейка напомня, че там са седели хора и са се редили на опашка за подстрижка или бръснене. Пък ти знаеш, че бръснарницата си беше не само място за разхубавяване, ами и за сладка раздумка.
Деко бръснарят, душата на това привлекателно място, беше сръчен не само с бръснача и ножицата, ами и с приказките. Устата му не млъкваше доде насапунисва физиономията на някой клиент или докато с премерен жест на опериращ доктор смъква четината от лицето му. И на всеки ще намери какво да каже, с всеки ще се подкачи или пошегува.
Клиентите, насядали на подредените покрай стените столове, търпеливо чакаха реда си и също се включваха в приказките, дето вървяха.
Това приземно, полумрачно помещение се осветяваше и денем, и вечер от мъждива, оплюта от мухите електрическа крушка и навсякъде из него се носеше миризма на евтин одеколон и стипца.Тия не особено добри условия не пречеха на клиентите да се задържат повечко на раздумка при бръснаря и да остават и след като им е теглил контрата, така да се каже, за да си продължат приказката.
Понякога баща ми ме водеше при него да ме подстриже, тъй като нямаше фризьорски салон, пък и колко му трябва на едно дете да му ошлибат косицата – едни остри ножици и един бръснар факир.
– Как искаш да те подстрижа? – пита бръснарят Деко, щракайки бързо-бързо с ножицата, все едно се разгрява за състезание.
– На калипсо – отвръща вместо мен баща ми, – по-късичко.
– Аха, на акъл липсо, значи – ухилва се бръснарят и започва безмилостно да кастри косата ми, дорде наистина ме докара до положение акъл липсо.
През туй време в бръснарницата върви любимият на мъжете разговор за войниклъка и войните. И понеже по-голяма част от кандидатите да бъдат обръснати в буквалния и преносния смисъл бяха дядковци, на които треперещите вече ръце не позволяваха сами да се справят с това мъжко задължение, често завъртаха приказката към миналите войни и бойни подвизи.
– Те, нашите, като стигнаха до Бяло море, каква я свършиха? – ще напомни някой лелеяната мечта за България на три морета.
– Ти недей тъй ся, аратлик! – ще му се възпротиви друг. – Аз съм бил с нашата войска в Македонско и Сръбско, коги бяхме с германците. Бе туй сърбинът инат човек е, ще знаеш. Гледаш го таквоз брадясало, голо, босо, ама нарамило пушка и не се дава!
– А-а-а, по-опасно от япончето няма! Те тогаз с техните аяроплани камикадзета учудиха света бе – опонира го аратликът.
– Не признавам аз ни сърби, ни японци! Като българския войник няма нийде! От мен да го знайте туй! – тропва категорично с бастуна си дядо Георги. Моят дядо Герги, дет съм кръстен на него, ми е разправял как са превзели Одрин през Балканската война.
– Че той стигал ли е чак до Одрин? – недоверчиво подпитва стоящият до него по-млад клиент.
– Стигал е зер! Не само е стигал, ами и трофей донесе от там.
– Да не е някой турски ятаган? – поднася го бръснарят. – Ако е таквоз нещо, да ми го донесеш, с него да ви стържа четините, че ми изтъпихте бръснача, дето чакате един месец да обраснете, като Илчовата могила, па тогаз чак ми идвате тука.
– Не е ятаган – предъвква отговора дядо Георги.
– Ми к’во е тогаз? – настоятелно пита по-младият.
– Лъжица…
Всички избухват в смях.
– Той сигур ще да е бил кашавар там – смее се бръснарят, – чорбата ще да е варил, дорде другите се бият.
– Смейте се вий! – сърдито отвръща дядо Георги. – Смеете се, защото не сте наясно за какво става дума. Никакъв кашавар не е бил, ами е участвал баш в превземането на Одринската крепост. Двайсет и девети пехотен ямболски полк първи влиза там, да знайте! Разправяше как атакували тъкмо оная част от крепостта, за която турците не очаквали нападение. Дядо ми, още няколко войници и двама офицери се вмъкнали в подземието, дето се намирал щабът на турците, и пленили самия Шукри паша. Един от офицерите посегнал да му вземе саблята, ама пашата не му я дал: „Аз – рекъл – съм генерал и на генерал само ще я предам!“
– Те, турците, много държат на тез салтанати – подкрепи го друг от присъстващите.
– Пък дядо ми, като видял на масата на пашата да се мъдри таз лъжица, взел я за спомен и за доказателство, че е бил там.
Бръснарят Деко се поокашля, поокашля па току го затапи:
– Че той дядо ти голям будала бил! Аз да бях на негово място, щях да обърна джобовете на тоз паша, вместо да се фъргам на лъжица. Все нещо златничко щях да изтупам от него.
– Тя сигур ще да е сребърна таз лъжица? – подпитва пак по-младият.
– Бе за лъжицата не знам да е сребърна, ама ми е разправял как си строшил джобния сребърен часовник.
– В някоя битка сигур – изказва разпалено предположението си друг.
– Е, не баш в битка, ама таман подир битката за Чаталджа. Голяма сеч паднала тогава, по полето лежали убити човек до човек, била най-лютата и тежка битка през цялата Балканска война. По туй време, нашите войски бързо напредвали. Слезли чак долу до Мраморно море, каталясали, гладни, въшлясали… Дядо ми рекъл да си изпере дрехите в морето, та да се отърве от гадините, ама като ги удрял в един камък взел, че си направил сребърния часовник на парчета.
Всички цъкат с уста удивено. Даже бръснарят се отказа да се майтапи и рече:
– Добре, че се е прибрал по живо, по здраво! Часовник човек може пак да си купи, ама живот…тцъ…
Автор: Мина Кръстева