****
Когато застана пред залеза
и разперя ръцете си-
усещам вените като жици.
Ако ги захапеш,
картините на живота ми
ще потекат във главата ти.
И ако продължиш
и ги разплетеш до първата,
която тръгва от гърдите ми
ще разбереш, че е опърпана
от птиците,
които ми разказват за очите ти.
***
Кръвта амортизира сърцето,
трупа ръжда по артериите,
наводнява живота на белите мисли
и в последните черни убежища.
Има някакъв страх от небето,
слабост страшна към иглата в бродериите,
във които присъстват златисти
и всякакви други нелепости.
Ето, пий. Задави се с отровата,
без която не мога да дишам.
Малко смърт е присъща на хората,
за да няма излишъци.
Влюбените си отиват
Сега е мой ред. Идва болката,
в обувките крехки на грешни доверия.
Има какво да се губи, но може ли
изобщо да кажем, че нещо спечелихме.
Градските свраки кръжат като в приказка,
бяло момиче ги гледа прехласнато,
просякът в ъгъла се влюбва панически
в нейната тънка, розова панделка.
Булевардът гъмжи от коли и от пàри,
всеки вдишва неволно от чуждите мисли.
Дълбоко в палтото ми овлагват цигари,
готови за смърт, когато поискам.
Сега е мой ред. Червено човече
ми казва, че мога да напусна завинаги,
но няколко клаксона рязко ме сепват
и разбирам, че първо си тръгна момичето.
Смъртта на моите цветя
е като всяка друга смърт.
Не съм я викала.
Запречвала съм пътищата й с упорство,
подливала съм й вода, да се подхлъзне,
но тя се хваща и за въздуха.
Преструвала съм се, че не е тук,
преструвала съм се, че ги разбирам тия работи,
когато пожълтеят като кожа
листата на поредната ми грижа,
когато се отскубне коренче,
наместо да се впие в почвата,
наместо да остане във саксията.
Смъртта на моите цветя
е като всяка друга смърт.
Животът продължава и след нея.
И без значение какво реди денят –
ще видим пеперуда.
****
Не познавам друг човек,
който да се подпре на терасата
и с цялата тежест
на двадесетгодишния си живот,
да прошепне:
“Искам да се самоубия.”,
а после да се засмее
като двегодишно дете
на глупавата ми физиономия.
Цигарата й въртеливо
праща димни сигнали към синьото,
може би зов за помощ
или просто стихотворение.
Докато пия вода
от порцеланова чаша
я гледам и трескаво мисля,
че е странно това да не ме тревожи.
Измествам очи към небето,
обсипано с бисери
и вече съм сигурна,
че не може да ни се случи нищо лошо.
Не може.
Омар
На М.Р.
Исках да живея сто години под вълните,
да раста от неудобство и да вадя
със загрубели щипки куки от главата си.
Ако си кораб, да проправям път през плитчините,
за да можеш безметежно да преплаваш
напред към смисъла и свободата си.
Но аз бях аз – регистър злополуки.
Изгубих те, преди да съм се променила в нещо по-добро.
Сега те питам – искаш ли черупката?
Ще я напълня със най-хубавото си месо.
Виолета Златарева е родена в град Велинград през 1992 г. Автор е на сборника с разкази „Академия за китове” (изд. „Арс„, 2021), адаптиран и поставен на сцена от театър „Виа Верде” и на поетичната книга “Регистър злополуки” (изд. „Арс„, 2023). Нейни текстове са поместени на страниците на различни печатни и електронни медии, както и в поетични сборници и антологии като „Полет”, „Вълшебство в зелено”, „Поезия срещу войната” и др. Организира и участва в провеждането на благотворителни дейности и пърформанси, концерти и културни събития с кауза. Носител е на национални и регионални литературни награди.