Ралица Арнаудова

Гост

Ключът се намества в ключалката –
доволен, че изпълнява предназначението си.
Включвам лампата, за да се уверя,
че всичко е такова, каквото съм го оставила,
с единствена разлика – нападалият като пухкав сняг, прах.

Въздухът в тази капсула на времето е изгубил свежестта си.
Бързам да отворя прозорците.
Няколко мравки препречват пътя ми,
или по-скоро аз се бъркам в техния.
Разминаваме се ловко в пространството.
Трябва да свикна с мисълта, че тук аз съм гост, а те – стопани.

Отсъствала съм толкова дълго,
че съм забравила
колко нисък е плотът,
къде стои тирбушонът,
мекотата на дивана.
Тършувам като крадец,
отварям всеки шкаф
и се опитвам да запомня какво се намира вътре.
Тялото ми си връща паметта.
Отстрани приличам на човек, който е изгубил нещо (навярно себе си).

Любовен набег

Впусна се към мен като внезапен дъжд.
Почукваше по затворените ми клепачи
и искаше да се открехна, да те пусна вътре.
Отказах да отворя.
Любовните ти набези продължиха.
Сгушваше се в мен и ме оставяше да вярвам на уязвимостта ти.
Един ден извади най-жестокия си трик и ме обезоръжи.
Тръгна си.
Събра несъстоялия се наш живот в общия куфар,
който никога не купихме.
Чувах как колелцата му пеят по паважа.
Нищо не спъна намеренията ти.
Представата за победа е разкривена:
уж аз победих (недопускайки те в мен),
а почувствах поражението (докато погледа ми пълзеше по гърба ти).

Прозорец

Неделя през февруари.
Луната ме гледа отвисоко как отивам на работа.
Февруарският студ хапе всяко оголено място.
Опитвам се да избягам от него, прибирам ръце в джобовете,
но лицето ми остава вкочанено в някаква безизразна гримаса.
Оглеждам се.
Музиката ме води към танцуващия прозорец.
И ги виждам – наперено млади, щастливи в лудостта си.
Телата им са красиви, облечени в музика.
Чувствам се като воайор на младостта.
Питам се какъв всъщност е животът –
такъв, какъвто го виждам аз, или такъв, какъвто го живеят те.
Делят ни не повече от три години.
Усещам ги като тридесет.
Аз съм отвън, заета да мразя утрото, заедно с всички други работещи,
докато младите изписват с телата си азбуката във въздуха.
Започвам да танцувам,
противопоставям се на въпросителните погледи.
Танцът е спасение:
от студа,
от скуката
и от порастването.

Автор: Ралица Арнаудова

Казвам се Ралица Арнаудова. Актриса съм. Животът ми в последните години преминава в два града – Бургас и Ливърпул. Пиша поезия и проза.