Времето е едно от най-интересните и объркващи неща, упражнение за ума. Парадокси на времето, пропадане назад в миналото или пътуване в бъдещето са все величини, които разтърсват въображението и са в състояние да разрушат до основи досегашната представа за построението на физическия свят.
Навлизането ми в тази тема съвсем не е самоцелно. Има приказки, които много точно описват феномена пропадане във времето, една от които е на Андерсен. Струва ми се, че Андерсен е стоял с широко отворени сетива за подобни необясними явления и е вземал с пълни шепи от тях, за да ги довери на своите читатели. В тази негова толкова не-за-деца приказка той ни представя същия омагьосващ феномен. В нея някакъв човек обува вълшебни галоши, а те случват странни неща на онзи, който ги носи. Така този клетник за миг е запратен три столетия назад във времето и попада в друго ъгълче на историята. И във въртележката на недоразуменията. От позицията на своето съвремие той е възмутен от безобразните порядки на невежите си събеседници. Въвлечен в нелеп разговор, с изумление установява, че колкото повече говорят, толкова по-малко се разбират и окончателно объркват събитията. И това е така, защото времето се изразява чрез тях самите – едните, които живеят в своята епоха, и той, носещ в себе си паметта за няколко века повече.
Спомням си, че когато прочетох тази приказка, силно се развълнувах. Описаното пропадане в миналото за мен беше толкова недвусмислено, че не оставяше никакво колебание. Мислех си, няма начин и други да не са забелязали феномена. Каква беше изненадата ми обаче, когато разбрах, че стандартното обяснение гласи, че Андерсен просто подиграва онези, които, недоволни от своята съвременност, въздишат по миналото. Само толкова.
Не можех да се примиря с това упорито затваряне на очите. На редовите фолклористи може да им е удобно да избягват причудливите страни на живота, но все си мисля, че е задължително съвременните анализи да се строят върху актуалните сведения за света, да се основават на днешната осведоменост и да разчупват ограничаващите коловози на клишетата. Още повече, че самата наука прави непрекъснати опити да премине отвъд границата на познатото ни.
Когато говорим за време, обикновено миналото е преди настоящето, а бъдещето е току след мига „сега” – това е редът, по който се сменят явленията и който човек усеща с вътрешното си сетиво за време.
Оказва се обаче, че този ред незнайно как понякога се разбърква и тогава някои хора спонтанно пропадат в друго време. Те, подобно на Андерсеновия герой, са оставали смаяни, защото това им се е случвало неволно, без да го планират и без да ползват някакво специално устройство. В един миг са в своето настояще, в следващия – стават свидетели на сцени от други епохи.
Предвид това, спокойно можем да кажем, че не приказките създават чудесата, те само регистрират ставащото в този загадъчен и все още неопознат свят.
Откакто съществува, човекът се опитва да проумее времето, най-важното и същевременно най-загадъчно свойство на природата, но то все така си остава една голяма мистерия и до днес.
Аристотел е смятал времето за кръгло, а стоиците били сигурни, че когато съзвездията и планетите заемат отново позицията от началото на времето, Вселената ще се пресътвори отново. Вярно или погрешно, но в една италианска приказка е запазено подобно виждане за безкрайния цикъл на пресъздаване на времето, на връщането му към изначалието:
„Когато всичко свърши, – се казва в нея – времето поглъща самото себе си и после се пресъздава отново.” (“Седемте гълъба”)
Не знам дали децата или по-скоро родителите, които са им чели тази приказка, са обърнали внимание на това изречение и какво послание носи в себе си. Най-малкото то издава вечния интерес към времето и неговото естество.
През вековете над времето са си блъскали главите мислители и учени, мистици и езотерици. В нашето съвремие върху разбирането му работят физици, математици и автори на научна фантастика. Всички те търсят отговори на въпросите: що е това време, как се проявява то и каква е природата му, не е ли просто продукт на съзнанието ни, линейно, статично или изменчиво е, дали един ден няма да тръгне назад, дали Вселената е задействала часовника си в момента на Големия взрив и какво е имало преди това?…
Знаем, че Галилео изказва мнението за времевата линия, която се движи само в едната посока, а Исак Нютон развива тезата за абсолютното време, което не мени посоката си и винаги тече с една и съща скорост – и на Земята, и на което и да е място във Вселената. Тази концепция е доминираща до началото на ХХ век, когато Айнщайн предизвиква революция със своята Теория на относителността. Той напълно предефинира разбирането за времето и пространството и, закономерно, се ражда идеята за пътуване във времето. Но заедно с нея възникват и някои парадокси, най-известният сред които, „Парадоксът на дядото”, гласи, че ако човек отиде назад във времето и убие дядо си, с това ще предотврати своето раждане. Но пък ако не се роди, няма да се върне назад, за да убие дядо си и тогава има всички шансове да се роди и все пак да отскочи назад да убие дядо си. Пълна главоблъсканица!
Независимо от всички пречки и парадокси обаче, идеята за машина на времето занимава ума на хората и тя далеч не е само плод на въображението на фантасти и фантазьори, а има и сериозна научна основа – сега предимно като теоретически формули и математически модели, но в едно по-технологично бъдеще може би и като реалност.
И все пак, докато учените умуват и спорят кое и как може да стане, с каква енергия би странствал хронокорабът, колко парадокси би породило едно такова преместване в четвъртото измерение и дали това не е само една теоретична приумица, някои хора, както стана въпрос, пропадат във времевите пластове внезапно и абсолютно неподготвени за онова, което следва. Това е събитие, колкото неочаквано, толкова и непонятно за самите пътуващи. То става с напълно реални хора, наши съвременници. Те остават слисани, защото историческите обстоятелства, битовите подробности, облеклото и още куп други детайли се различават от онова, което познават. И после, кой знае как, за миг се връщат обратно в познатото си време.
Документираните случаи вече са десетки и преживелите „пропадането” са убедени, че това не е заблуда, сън или халюцинация. Техните разкази, сравнени с историческите факти, показват, че са наблюдавали реални събития. Понякога донасят и съвсем нови детайли, неподозирани до този момент от учените, които след проучване се оказват верни.
Пътешественик във времето, например, е известният британски историк и антрополог Арнолд Тойнби, автор на монументалното „Изследване на историята”, 12-томен труд за раждането и упадъка на цивилизациите, който му донася репутацията на един от най-сериозните историци.
Когато е 23-годишен, Тойнби се намира край древногръцкия град Фарсала и докато разсъждава за битката, станала тук през 48 г. пр. н. е., неочаквано всичко наоколо се променя и силното слънце някак потъва в гъста мъгла. Когато мъглата се поразпръсва, той вижда как двете войски, римската и гръцката, се нахвърлят с такава ярост една на друга, че последвалата сеч го ужасява. Той закрива очите си и изведнъж се връща в настоящето. Тойнби е категоричен, че е изпитал времева аномалия и описва усещането си като че самолет пропада във въздушна яма.
Подобни видения с различна отдалеченост от своето време Тойнби има и в Лакорния, в Ефес и на остров Крит.
При други хора преживяванията на пропадане във времето не са толкова съдържателни, а по-скоро – прозаични. Шофирайки по даден път, те спират да пийнат нещо в някоя местна кръчма. Но какво е изумлението им, досущ като на Андерсеновия герой, когато осъзнаят, че нещо в картината не съвпада – хората вътре изглеждат така, сякаш живеят в друг, по-ранен век и никак не могат да се разберат с тях дори за елементарни неща. Понякога след минути всичко се изменя, обстановката става позната и присъстващите вече са от съвремието им. Друг път клиентите напускат мястото с тягостното чувство за абсурдност, но когато любопитството ги върне отново, след час, седмица или година, виждат, че постройката я няма, но в избуялата растителност личат отдавна разрушени основи и стени, което доказва, че там все пак е имало здание.
Има един, станал почти христоматиен случай с две директорки, които по време на своето хронопремеждие дори разговарят със срещнатите от миналото хора, а след много задълбочено проучване успяват да установят кои исторически личности са това и каква роля са играли в един точно определен ден за кралица Мария Антоанета.
Айнщайн коментира техния случай, като казва, че те са „изгубили равновесие във времето, както някои пропускат стъпало на стълба”.
Много интересен е епизодът и с Айвън Сандерсън, учен с репутация на “скептик”. Той преживява времева яма при експедицията си в Хаити. Една вечер той и съпругата му излизат на разходка до близкото езерото, когато внезапно хаитянското шосе се превръща в “кален коловоз с големи павета”. “Когато погледнах нагоре от прашната земя – споделя Сандерсън, – видях съвсем ясно в искрящата лунна светлина да хвърлят сенки триетажни къщи с различна форма и големина, разположени от двете страни на пътя. Тук-там зад прозорчетата проблясваха мътни светлинки, сякаш от свещи. От дъските, които стърчаха от някои къщи, висяха фенери и всички се полюшваха като при вятър, макар въздухът дори да не трепваше.”
Оказва се, че това, което вижда Сандерсън, го вижда и жена му. Докато двамата се взират невярващи в нощния град, тя възкликва: “Как сме се озовали в Париж преди 500 години?”
Видението продължава достатъчно дълго и двамата имат време да сравнят на място впечатленията си и да опишат точно какво вижда всеки от тях, дори детайлите. След това посягат да запалят цигара и пламъчето от запалката в миг разсейва всичко и наоколо отново се ширват безкрайни кактуси и храсти, без следа от сгради.
Очевидно светът е пълен с изненади – по някакъв начин за дадени хора в даден момент времето разстройва своя нормален ход, с който удобно са свикнали, и се озовават мигновено в друг отсек от историята, отдалечен понякога с години, друг път със столетия от съвремието им. После нещо внезапно задейства връщането им и те се озовават отново в настоящето си.
Необичайното около нас е толкова много, че би било истинско разхищение, ако не беше уловено от разказвачите. И те наистина не са го пропуснали. Вярно, на някои места е многократно преувеличено, но и така свидетелства, че вече някъде се е случвало, че хората преди нас са го наблюдавали и само поетичното майсторство на авторите ни го представя по този начин, по който го откриваме в приказките.
От „Скрити пред очите“
Тони Маркс е автор на три научнопопулярни книги – “Фолклорът – забулената реалност”, “Скрити пред очите” и “Тайният код на Андерсен”. И трите разглеждат приказките, митовете и древните текстове като една информационна банка на човечеството.
“Нищо по-малко от вечност” е първият ѝ роман, номиниран на Литературни награди 2022 г. към Община Бургас, и е разказ за злощастието на тракийските българи, които, изгонени от родните места, е трябвало да започнат живота си буквално отново.
Тони Маркс има публикувани много статии и интервюта в „Списание 8“. Нейни материали са включени в „Алманах Море“.
Завършила е педагогика в Бургаски университет “Асен Златаров”, след това специализация по мениджмънт в БТПП. Член е на Бургаска писателска общност.
Работи като административен мениджър в частна фирма.