1210 Сен-Жос-тен-Нод
2010 г.
Бриджит, белгийка
(откъс)
Минавах покрай сградата на Ирис два пъти на ден, но не я бях виждала от седмици. След като работният ми ден свършеше, нямах търпение да се прибера, да сготвя нещо или да вземаготова храна, да гледам филм, да се отпусна. Или да отида на курс по салса или на парти в зависимост от деня. Работата ми не беше много натоварваща, но ме измаряше с монотонността си. Работата на Ирис, от друга страна, звучеше привлекателно, но тя често оставаше до по-късно. Така че дори да исках да я видя след като приключех, тя почти никога не си беше вкъщи – обикновено, когато и се обаждах, беше на конференция, прием, вернисаж или оставаше при Херман. Освен това се бяхме поотчуждили, след като отмъкна гаджето на Шейла. Границата между две приятелства е опасна територия. Но ако попитате Ирис, тя нищо не беше направила. Кой беше виновникът тогава? Може би аз, затова, че организирах тематичната разходка, на която се запознаха. Темата беше невидимата река на Брюксел, Сена. Започнахме от басейна до църквата „Света Екатерина“. Ирис се беше запознала с Шейла на същия този площад и се разпознаха. Иронията на живота… Шейла представи Ирис на Херман.
– Какво е това? – попитах.
– Фонтан – отвърна групата в един глас.
– Не. Това е бил каналът, свързващ Брюксел с река Шелд. Каналът е прокопан в средата на шестнайсти век по икономически причини, тъй като река Сена, на бреговете на която е основан Брюксел, е станала твърде тясна, плитка и криволичеща. Виждате ли онази сграда от другата страна на църквата? Нека всички се придвижим към нея.
Пред паркинг 58 обясних, че това е мястото, където е била брюкселската река.
– Някои я наричат „първият гражданин на града“. Някога Брюксел е бил построен по извивките и завоите на Сена. Следващата ни спирка ще бъде площад Сен Жери и покритият пазар.
На площад Сен Жери продължих.
– Това място е било остров в реката. Съжителството на реката и града не е било лесно. Реката все по-често преливала и ставала все по-мръсна. Превърнала се в източник на щети, смрад и холера. Настанало време за вземане на трудни решения.
След като показах на групата мястото, през което някога е преминавала реката, тръгнахме към булевард Анспах. Забелязах, че Херман вървеше между Ирис и Шейла.
– Жул Анспах, тогавашният кмет, е поел отговорността. Сена е била канализирана да тече през два подземни водостока, разположени под сегашните булеварди в центъра. Градът е взел властта. Но това не била популярна мярка и Анспах е бил изобразяван в медиите като човекът, направил първата копка в гроба на Стария Брюксел… И все пак местният съвет е решил да кръсти значителна част от тази дълга улица на него в знак на уважение къмрешимостта му да превърне Брюксел в модерен град. Последната ни спирка ще бъде при канала.
След като разходката приключи, четиримата отидохме в един бар край канала. Побъбрихме си малко и тогава Ирис каза нещо за литература, не помня какво беше, минаха две години, но каквото и да беше, Херман го глътна като риба – стръв. Беше като омагьосан.
– Би ли казала още… – каза той, втренчен в нея.
Тя не чака втора покана. Заговори страстно по тази тема, той също казваше нещо, което тя поемаше, бяха перфектен дует. Шейла и аз се оказахме напълно изключени от разговора. Шейла се престори, че не забелязва нищо и ми заразказва за нещастния брак на сестра си и за мъжа, когото обичала, първият й годеник. Кимах и също се държах така, сякаш една моя приятелка не съблазняваше гаджето на друга пред очите ми. Трябваше да положа огромно усилие да потисна импулса да хвана Ирис за деликатната материя на роклята й и да изкрещя в лицето й: „Тръгвай си! Тръгвай си и не поглеждай назад!“ Надявах се Шейла да реагира, но тя не го направи. Продължаваше да ми говори тихо, а аз кимах и се преструвах, че всичко е наред. Накрая, когато Шейла спря, прекъснах обмена между Ирис и Херман, като казах: „Ще тръгвам, Ирис. Ще дойдеш ли с мен? Трябва да говоря с теб за нещо.“ Сепнати, те ни погледнаха, сякаш току-що бяха открили, че и ние сме там.
– Разбира се – отговори Ирис и стана.
– Беше ми много приятно да се запознаем, Ирис – каза Херман и я целуна три пъти.
– Така ли ми се стори или току що прекара един час в омайване на гаджето на моята приятелка? – нападнах я.
– Моля?
– Не се преструвай, че не знаеш за какво говоря!
– Какво искаш да кажеш? Просто си говорих с човека. Той обича да чете, говорихме за книги…
– Стига! Не на мен тези, моля. Видях те. И него.
– Не е честно! – очите й бяха пълни със сълзи. – Допаднахме си. И какво толкова? Хората се срещат и се свързват непрекъснато.
– Искаш да кажеш, че ако Шейла и аз не бяхме там, вече нямаше да си в леглото с него? Доколкото те познавам…
– Какво?! Как смееш…
Тя не довърши изречението си, обърна ми гръб и бързо се отдалечи.
Седмица по-късно Шейла ми се обади.
– С Херман се разделихме – каза.
Бил се отдалечил от нея в последните месеци. Но след онзи ден, станал странен, рязък, неприятен. Когато го попитала какво не е наред, отговорил: „Защо нещо да не е наред с мен? Защо не се запиташ какво не е наред с теб?“ „Не разбирам“, отвърнала тя. „Това е проблемът“, казал той. „Заедно сме от две години, а ти не разбираш. А онази жена, онзи ден, тя веднага разбра.“ „Заради нея ли е?“ „Разбира се, че не, не бъди толкова елементарна. Тя е никой. Как може да е заради нея? Заради нас е. Нещата между нас не вървят от доста време.“ „И какво предлагаш?“ „Струва ми се, че може би е добра идея да си дадем почивка и да видим какво ще се случи.“ „Разделяш ли се с мен?“ „Не, не казах раздяла, само почивка.“
– Мога ли да остана с при теб за известно време? – попита Шейла.
Вечерта дойде при мен с куфар. Беше сянка на себе си.
Изчаках да минат няколко дни след скарването с Ирис и и се обадих рано сутринта, преди да е започнала работа.
– Искам да се извиня – казах.
– Няма нужда. – отговори – Херман е тук. Ще ти се обадя по-късно.
И затвори.
Явно бях била права. Тя беше мръсница. Но пък мръсницата ми беше приятелка. Както и жертвата.
– Не е това, което си мислиш – каза Ирис, когато ми се обади по-късно. – Обади се снощи и поиска да ме види. Беше изгубен и депресиран, не знаеше какво да прави със себе си. Съгласих се да дойде. Говорихме до късно, след което заспа на дивана. Много е объркан.
– Искаш да кажеш, че той заслужава съчувствие?
– Не искам нищо да кажа, просто споделям.
– Но всичко, което се случи, е негов избор.
– Не всичко е наш избор. Понякога може да се изгубим. Познавам това чувство твърде добре.
– Да бе! Мъж в четирийсетте, който се държи като момче, имащо нужда от майка си. Защо ти пука толкова много? Какво е той за теб?
– Не знам. Чувствам го много близък. Трудно е за обяснение.
– Добре. Надявам се, че знаеш какво правиш. Днес е Шейла. Утре това може да си ти.
– И аз те обичам. Пази се.
– Ти също се пази.
Автор: Ирина Папанчева
Издателство: „Знаци“, 2022 г.
Снимка: Янчо Събев
Ирина Папанчева е родена в гр. Бургас. Завършва паралелка с литературен профил в СХEУ „Св. св. Кирил и Методий“, магистратура по „Славянска филология – Чешки език и литература“ в СУ „Св. Климент Охридски“ и по „Европейска интеграция и развитие – Европейска политика и социална интеграция“ в Свободния фламандски университет в Брюксел (Vrije Universiteit Brussel). Автор на детската илюстрована книжка „Аз заеквам“ (ИК „Сиела“, 2005), на повестта „Почти интимно“ (ИК „Кронос“, 2007 г.) и на романите „Анабел“ (ИК „Жанет 45“, 2010 г.), „Перо от пеликан“ (ИК „Жанет 45“, 2013 г.), „Тя, островът“ (КК „Труд“, 2017 г.) и „Брюксел, разголен“ (ИК „Знаци“, 2022 г.), на новелата „Добре дошъл, Натан!“ (Fast Print Books, 2019 г.), както и на разкази. „Брюксел, разголен“ е класиран на второ място в в конкурса на Фондация „Елизабет Костова“ и издателство Open Letter Books в Университета в Рочестър за Съвременен български роман (2022 г.). Номинация за ръкописа на „Брюксел, разголен“ за първия Приз „Орфей“, 2022 г. Tворби на Ирина Папанчева са преведени и издадени на английски, френски, арабски и персийски. Уебсайт: ipapancheva.com