За твореца сбъднатото желание е да изплува, да излезе пред публика, да успее, да получи признание и награда за труда си, понякога дългогодишен. Лъжат тези, които твърдят обратното. В повечето случаи обаче успехът действа като бумеранг. И немалко са онези, които после не могат да се свестят продължително, а други въобще да се изправят. Особено пагубен се оказва ранният и бърз успех при младите. Така е било и при мен (след първата ми литературна награда чета сега едно интервю с мен, от което ме е срам днес, толкова съм оптимистично-нафукан); да видим как е при Фокнър (Нобел за 1949 г., но не за тази награда ще стане тук дума) към края на 20-те години на миналия век, когато има издадени две-три книги, които никой не купува: „Както и да е. Тогава бях по-млад и неуязвим. Никога не бях живял сред хора, които пишат романи и разкази и струва ми се, не съм знаел, че за тях се плаща. Не се смущавах особено, ако сегиз-тогиз издателите отхвърляха ръкописите ми. Имах кураж. Можех да върша сума неща, за да припечеля малкото пари, които ми бяха нужни […] Но ето че почнах да поомеквам. Все така можех да се занимавам с бояджийство и дърводелство, но омеквах. Взех да си въобразявам, че мога да печеля, като пиша. И почна да ми става криво, когато редакторите в списанията отхвърляха разказите ми, толкова криво, та ме накараха да им кажа, че тъй като един ден така или иначе ще ги купят, по-добре е да го сторят още сега.“ В резултат: „Почнах за замислям книги, пресмятайки колко ще спечеля.“ (Тогава пише „криминалето“ „Светилището“ с подобно намерение.) „… и съчиних най-ужасяващата история, която можех да си въобразя, и я написах за три седмици, след което я пратих на Смит, който бе публикувал „Шум и ярост“, а той незабавно ми отговори: „Велики боже, такова нещо не мога да издам! И двама ни ще пъхнат в затвора.“ Тогава се обърнах към себе си: „Проклет да си, Фокнър! Сега до края на живота си ще трябва да поработваш физическа работа.“ Това бе през лятото на 1929 година. Взеха ме на работа в електроцентралата, нощна смяна от шест вечерта до шест сутринта, като въглищар. […] През тези нощи, от дванайсет до четири, написах „Когато бях на смъртен одър“ за месец и половина, без да нанеса нито една поправка.“ После си спомня за ръкописа на „Светилището“. Както и да е. Не е книга, от която би се посрамил. „Добра работа свърших и се надявам да си я купите, а на приятелите си кажете, че се надявам и те да си я купят“ – завършва уводните си думи към „Светилището“ У. Фокнър.
Разбира се, че е нужен характер в тези случаи, но и известна доза късмет. Нямаш ли ги, сриваш се. Ето един епизод от „Вечер във Византия“ на Ъруин Шоу (Крейг е продуцентът, а Едуард Бренър – младият автор-драматург, който пробива на Бродуей с първата си пиеса с помощта на Крейг, но всичко след това е пълно фиаско, макар че самият автор не осъзнава този факт или не го приема до края): „Все още треперейки, той позволи на Крейг да го заведе до най-близкия магазин и да му поръча млечен коктейл. „Имам налудничаво двойнствено усещане – призна той там с чаша с ръка. – Не мога да дочакам премиерата, и в същото време я желая. Не само защото се страхувам от провал. Просто не искам да свърши всичко това. […] Когато вечерта след премиерата започнаха да съобщават по телефона първите отзиви за пиесата, Бренър започна да повръща. Той изцапа целия под на хотелската стая, извини се и каза: „Ще те обичам до края на живота си“. Изпи осем уискита и загуби съзнание. Крейг го събуди чак на следващия ден, когато донесоха вечерните вестници.“
Подобна сцена на предстартова треска, когато в очакване на успеха (в кърпа вързан) си с опънати до скъсване нерви и повръщаш, ще намерим и в други книги на Ъ. Шоу, например в „Две седмици в друг град“: „– Пак ще повръща – каза Макс, като неспокойно клатеше глава. – Започна миналата нощ, когато дойдохте с новината, и го е правил през целия ден. Казвал ми е, че като дете в училище винаги, когато е имал изпит, е правил същото.“ (Става дума за младия сценарист и режисьор Робърт Бризач, на когото късметът проработва изведнъж в кинобизнеса.)
Така е. Всеки има своя възход и падение. („Връщането е най-трудната част на всяко изкачване“ – пише Карсън Маккалърс в „Сърцето е самотен ловец“). Едни се пропиват след наградата (като начало изпиват на място паричния й еквивалент), други стават зли. Продължават да творят (да пишат книги, музика, да правят филми и т. н.), но оставят произведенията си недовършени. Повечето ги довършват, но започват да се повтарят, не надскачат успеха на първата си (заслужено наградена) творба. Или губят чувството за мярка. Или умират. Вариантите са много и различни. Трябва да се почива от славата. И да се пази достойнството. Нещо изключително трудно днес.
Все пак да не забравяме – писането, както животът, е едно голямо фиаско, за което трябва да сме подготвени.
Автор: Владимир Шумелов