Не тръгнах като крадец в нощта. Не свих по онзи път. Продължих напред. По онази улица, която все отбягвах заради натоварения трафик. Познатото не можех да понеса сега. И една подмината отбивка се превърна в ефекта на пеперудата.
Не видях онова съобщение. Не се убодох на подозренията. Изчаках. Не напуснах. Не оставих ключа до онази статуетка – женско лице допряно до това на мъж. Стрелката застана като войник на дванадесет, но аз не станах. Не бях като Пепеляшка, не желаеща да напусне бала. Останах за още един танц с принца. Чашата с кафето не измих, а си направих второ. Не събрах в малка чанта всяка вещ. Онази окъсана тениска, с която спях, прибрах в шкафа. Шнолата до ключовете ти стоеше. Онези обеци, които търсех са си изгубени под дивана. Не ограбих спомена за себе си от тези стаи и смехът ми все още в тях звучи. Вместо само книга с пожълтели страници да ти оставя, втора сложих до нея. И не избелях. Стрелката се отдалечи плавно от дванадесет, слънцето изгря. Някъде се затръшна врата. Автомобил заработи. Жален детски глас огласи ранната утрин. Майката се смили и прибра сина си у дома. Днес щеше да бъде ден за тях. Игри и смях. Мъжът за работа тръгнал, угаси колата и се върна вкъщи. Преди това купи букет за съпругата си. Отдавна не беше давал израз на любовта си. Всеки избра уюта. Като мен. Спящата до теб. Полузаспалото черно куче, се сви на топка, чул спокойното дишане и на двама ни. Положил глава върху лапите си, усмихнато заспа.
Не отворих тежката врата. Кучето не събудих, да ме проследи със своя влажен поглед. Вместо това ме видя как на любимото си място сядам и те чакам да се събудиш. Не потекоха сълзи по черната козина на любимия ми приятел. Гръмкият ми смях огласи тишината. Нямаше сбогуване завинаги. Нямаше край, а само нови начала. Не прекрачих прага. Завесите вдигнах да влезе светлината. Целунах те за довиждане, когато слизах от колата. Черното куче, което с весел лай продължи да ме посреща. Нямаше безсънни нощи, а цветни сънища вместо кошмари. И на сутринта ти ги разказвах. Заедно подредихме дома си. С хиляди спорове, приключващи с усмивка. Не се замислих за минало, настояще и бъдеще – слети бяха в едно. Трупахме мигове. И си подарявахме щастие. Прекарахме десет Коледи заедно, но все още първата ни бе любима. Не обрекох бъдещето на аборт, превъртайки завинаги минало от теб забравено. Ти запомни. А аз не тръгнах. Летните вечери с прозорците широко отворени вместо „Лека нощ.“ продължи да прошепваш „Да пуснем щурците.“ .
Не се оказах на онова кръстовище сама. И ти не тръгна след мен. Не подминах отбивката, не продължих напред. Светофарът светна жълто, но аз не потеглих, с премрежен от сълзите взор. Не се оказах там, където не трябва. Бях си там, където трябва. Ти, ядосан от поредното ми прибързано решение, не кара с висока скорост, за да ме достигнеш. Да ме спреш. Не сви в отбивката. Не препречи пътя на пияния шофьор. Пращящ звук от сблъсък не уплаши едномесечното бебе на съседната улица. Майката не изкрещя от ужас. С детето на ръце, не избяга надалеч. Линейки не изпищяха из града. Сирени на пожарната не последваха бърза помощ. Стресната от бурята от паника, аз не подскочих. Видях колоездача пред себе си и не свих в насрещната лента. Шофьорът на камиона, пред който се оказах, не натисна рязко спирачки. Не изсвистяха летните му гими по горещия асфалт. Не последва втори челен удар днес. Не се изпотрошиха ламарини. Не изкрещях от болка. Не загубих съзнание от загуба на кръв. Не оградиха с жълти ленти центъра на главното кръстовище на града. Нито това, нито съседното. Не изкараха безжизненото ти тяло от пламтящата сива кола. Не подкара бясно към болницата, вече трета смяна парамедик, а колегата му не заудря по спрялото ти сърце. Жена му в другата линейка не притискаше прободената ми артерия на врата. Двата буса не се изпреварваха по пътя. Не ни приеха заедно в операционната. Хирурзите с последни сили не отвориха гърдите ни. По пищящия монитор назъбената линия не стана права. Стерилната зала, със студената светлина не се изпълни със звука на края. На другата маса не изтръгнаха едвам туптящия орган от гърдите ми. Не изтича медицинската сестра с красивото лице, през летящите врати. Не се върна с хладилна чанта в ръце. Специалистът не взе здравия мускул и не го приши на мястото на стария. Не се събудих с пламтяща болка на дълбок разрез. Не ме заболяха очите от бялата светлина. Не попитах, будния от четиридесет и осем часа доктор, къде съм. Не положи нежно ръка на рамото ми. И не каза, че съм оживяла е цяло чудо. Пред погледа ми не засияха фаровете, не чух звука от счупени стъкла. Не прошепнах името ти преди да потъна в мрака. А ти не се опита да спасиш онова дете. Не избута от пътя пияния шофьор. Не издиша за последно в онази ледена стерилна зала. Сам. Без никой. С все още клокочещия към мен гняв. Не ме съживи. Не ме спаси.
Не прочетох онова съобщение. Не отключих вратата. Онази сутрин, няколко часа след като стрелката подмина дванадесет не се качих в колата.
Не тръгнах по този път познат. Нито свих в онази отбивка, нито продължих напред. Останах. Преплела пръсти с твоите. Заслушана в туптенето на сърцето ти в твоите гърди. И никога не чух ударите му в моите.
Автор: Енис Рами
Разказът е лауреат в конкурса “Млад разказвач” на името на Атанас Радойнов.
Енис Рами е на 30 години. Живее в гр. Русе. Работи като счетоводител. Завършила е Стопанска академия “Д. А. Ценов – Свищов“, специалност “Финанси”. Скоро придобива квалификация за учител по английски език в Русенски университет “Ангел Кънчев“. „Открий ме“ е първата и книга, която е жанр – романтика. През 2021 г. книгата е била издадена чрез на Фондация „Буквите“ с тираж 100 броя.