Татко се връща у дома
Джин? Знам какво е това. Един ден и аз ще пия такова. Това е вълшебна напитка. Татко веднъж изпи толкова джин, че дори много голямо желание да имаше, не можеше да се прибере вкъщи. Винаги, когато поемаше в правилната посока, пътят изведнъж се преобръщаше и го водеше обратно, за да стигне до кулата на духовете и там да се сдобие с такива способности, каквито никой друг не притежава.
Ето как стана. Изхвърлиха татко от работа, затова отиде в кръчмата. Първо си поръча бира, но после продължи само на джин, защото джинът е по-евтин и по-добър. От бирата човек изпростява и накрая почва да пее или заспива на масата. Джинът си е друга работа, даже срещу малария помага, но най-важното е, че отваря очите на човек и той почва да вижда съвсем други неща.
Онази вечер татко имаше такова настроение, че имаше нужда да си изясни някакви въпроси и да обмисли добре бъдещето. Животът на семейството ни щеше да се промени из основи и пред татко имаше много неизвестни. Затова си поръчваше нашироко и не мислеше за сметката. Пиеше сам и с притворени очи и наум претегляше различните възможности, съветваше се с мъртвия си баща, дядо и прадядо. Заедно си припомняха, обсъждаха и им хрумнаха доста интересни идеи. Повечето от тях бяха дори гениални, семейството ни скоро щеше да се къпе в пари и татко щеше да си спечели име и положение в обществото, каквито винаги беше заслужавал. Умът му работеше като машина. После кръчмарката го разтърси за рамото и му каза да ходи да си ляга. Вече затваряше заведението, но за из път му продаде още една изпита наполовина бутилка джин. Тогава татко си тръгна, но както вече казах, вълшебната напитка не му позволи да заспи тази нощ. Водеше го към една страна, която обикновеният човек не познава и повечето дори не подозират какви създания я населяват.
Татко отпи и тръгна по улица Търговска. Ако всичко си беше нормално като друг път, след няколко минути щеше да си дойде у дома. Сега обаче вървеше и вървеше, докато съвсем се изтощи и трябваше да седне. Запали цигара и установи, че се намира само на няколко крачки от кръчмата. Не разбра какво става, но един плъх му даде акъл да тръгне по-добре по оная странична уличка, после стига само да пресече мостчето и парка и готово. Послуша го, но когато стъпи на моста, дървените дъски се разместиха и той падна в канала. Но не пусна бутилката. Отпи глътка, за да му се проясни и тогава установи, че не лежи в отходната канализация, както предполагаше, но се бе озовал насред купчина мъртви кокошки. Избра си три добри черни, издрапа до пътя и продължи заедно с тях нататък. Може би предполагаше, че скоро ще му потрябват.
Нощта беше ясна, звездите блестяха. Той се водеше по най-ярката и когато я наближи съвсем, разбра, че е било къща с голям двор. Влезе, подаде една кокошка на жената, стояща край портата, тя веднага я оскуба и я свари. Къщата беше просторна и пълна с хора, които вървяха от стая в стая, шляеха се нагоре-надолу без видима причина. Никой не се спря и не го забеляза, но той някак знаеше, че е нужно да постои вътре поне един час. Изяде няколко парчета от кокошката, докато наблюдаваше как един мъж приблизително на негова възраст бърза от единия край на помещението към другия, където сваля от етажерката един плик за писмо на масата, после се връща до вратата, допушва си цигарата, пак отива до масата и вдига плика на първоначалното му място. Друг носеше тухла под мишница. От време на време я слагаше на пода или на перваза, отстъпваше крачка назад, премерваше я с поглед, недоволно клатеше глава, пиеше бира и продължаваше. Татко се досети, че е единственият сред хората, който стои на едно място, и се почувства глупаво, защото нямаше идея какво означава всичко това. Отпи от джина и му хрумна, че всъщност той си отива у дома. Същата жена край външната врата на раздяла му пъхна в ръцете един запечатан хартиен плик. Беше му съвсем ясно, че може да го отвори, едва когато си бъде вкъщи.
Вървеше през парка, осветен от пъстри лампи. По земята между тревите пред очите му изникваха най-различни загадъчни символи. Татко ги разгадаваше и си записваше всичко в бележника. Обаче до значението на един от тях не успя да достигне по никакъв начин. Край чертите приклекна и една жена и почна да ги очертава с пръст. Потупа я по рамото, защото искаше да я попита нещо. Тя се обърна към него и татко видя, че жената няма лице. Само гладка изпъната кожа и никакви очи, нос и уста. Подскочи от изненада, но после си каза, че все пак нищо не го заплашва, защото жената не можеше да го види, нито имаше с какво да го ухапе.
Запомни как изглежда символът и реши друг да го анализира път, когато има повече време. Навсякъде наоколо беше пълно със сума други, които го чакаха. Тичаше от един към друг и когато някой се оказваше по-труден, отпиваше джин и веднага му потръгваше. Дори не забеляза кога паркът се напълни с твари без лица, пътеките ставаха все по-пълни, накрая тълпата го обгради и не можеше да се помръдне.
Чудеше се какво да стори и му хрумна да даде на една от фигурите – цялата в черно и на главата с качулка – втората кокошка. После я попита какво означава символът, който си бе записал в бележника. Описа ѝ го, но тя без уста не можеше да му помогне. Вместо отговор му подаде втори хартиен плик. Когато фигурите получиха кокошката, се разотидоха доволни.
Татко продължи по пътя си, за да не закъснее вкъщи. Вече не беше в парка, а пред дворец с остър покрив и порта, изрисувана с гущери и костенурки. Гущери, сигурно са на добро, помисли си. Пийна и се приготви да нарисува картинките, за да ги покаже на съседите като доказателство. Реши да си отбелязва всичко, за да не забрави или обърка нещо. Толкова много неща преживя по пътя към къщи, че вече съзнанието му преливаше. Тогава отнякъде изникна една злобна черна фигура, която се опитваше да го ритне отзад. Всеки път, когато татко искаше да го тресне по главата, ловко избягваше удара, заобикаляше го с крясъци и продължаваше да го рита. Докато отстъпваше пред фигурата, се озова пред един трон, където го очакваше мъж с леопардова кожа. Съдия. Искаше да знае какво търси татко в неговото царство. Отговори му, че просто си е вървял така от тук по пътя към дома си, където да каже здрасти на жена си и да се наспи. Като извинение подаде на съдията последната кокошка. Той я прие, но поиска от татко да потвърди думите си на дело. Подаде му кратуна с палмово вино, което трябваше да изпие. Ако казва истината, нищо няма да му се случи. Но ако лъже, виното в съда няма да намалее и ще трябва да продължи да пие, докато се пръсне. Татко още не беше пил толкова качествено палмово вино, без всякакво съмнение бе направено от небесни палми. Изгълта го като едното нищо до последната капка. Духовете наоколо радостно му изръкопляскаха и приятелски го потупаха по раменете. Съдията също се усмихна доволно, защото резултатът от изпитанието беше ясен знак, че е срещнал добър човек. Като награда започна да му разказва за бъдещето и дори реши да му разкрие едно необичайно вълшебство.
Татко беше много любопитен какво следва и какво ново ще научи, но тогава му свърши джинът. Единият от демоните след това се превърна в негов колега, който тъкмо отиваше на църква и го доведе у дома. Страната на духовете хич не беше далече от нашата колиба. За третата кокошка татко обаче на получи нищо. Сигурно се беше завърнал в нашия свят прекалено бързо и духовете не бяха успели да му дадат своя дар. Ядосваше се, защото чувстваше, че това щеше да е нещо много важно и значително.
Разказа ни всичко това още преди да се разположи в леглото. Само на мама не ѝ беше интересно. А хартиените пликове за зла беда се бяха изпарили някъде.
От тази нощ татко доби способност да говори с духове. Много пъти виждах как седи на пейката пред нас с бутилка в ръка и води дебат с някой невидим. Тайничко го подслушвах и се опитвах да запомня какво казва, но не се получаваше. Думите се преплитаха в главата ми и не се получаваше никакъв смисъл. Това беше таен език и тайни, които все още не разбирам. Може би като порасна, ако имам късмет.
Изключителен ден
Изтрива всяка глава лук до блясък с дланите си. Трябва да бъдат перфектни. Премахва всички обелки, които са почнали леко да изсъхват. Една по една ги взема и проверява с пръст дали са здрави и твърди. Приготвя пълна торба, мята я на рамо, взима една тенджера и тръгва по горската пътека към главния път.
Понеделник сутрин е, след малко колите ще поемат към града. Ще спрат, ще си изберат по една тенджера, по две, ще си платят. Силвестър е отгледал най-добрия лук нашир и длъж. Червен, сочен, лют и в същото време медено сладък. Въобще не може да се сравнява с гнилите боклуци, които продават жените на пазара. Ще му поиска поне по петстотин франка на тенджера.
Сяда на камъка и гледа нагънатата асфалтова черта, идваща от скалистите планини на запад. Меките лъчи на слънцето оцветяват в пурпурно страната. Латеритът излъчва в червено, мразът в костите се топи.
В далечината се появяват две камионетки, откарващи първите пътници на двайсет километра до града. Първите клиенти на Силвестър. Подрежда купчинка лук в представителна пирамида и премества тенджерата край пътя. Проверява дребните в джоба си, да е сигурен, че ще има за връщане. Да не го чакат хората.
Първата машина прехвърча с пълна скорост. Втората леко намалява, обаче шофьорът само сменя скоростта и натиска газта. Завихреният прахоляк от банкета се наслагва бавно по главите лук. Силвестър ги изтрива в тениската си, излъсква ги и отново ги подрежда старателно на пирамида.
Дори не забелязва кога е спряла наблизо една стара тойота. Шофьорът не изключва двигателя, но отвътре слизат четири жени с големи празни чанти. Най-накрая ще има добър бизнес. Дядо му не го беше излъгал, когато му се яви насън и му съобщи, че днешният ден ще бъде изключителен. Трябваше да се подготви за него, затова стана още в три и подреди нещата си, както се полага. Беше му ясно, че на света няма по-красив лук от този, който расте в неговата градина. Нещото, което му бе неясно, е отговорът на въпросите защо въпреки това си остава най-бедният човек в Батиба и защо не успява да плаща за училището на тримата си синове, защо пият вода само от потока и не кусват месо по цяла година.
– Колко? – пита дебела жена и подрънква с гривните си, нанизани чак до лактите.
– Петстотин за тенджера.
– Петстотин! – изписква и се прави, че не може да си поеме дъх.
– Това е най-добрият лук. Ще издържи до дъждовете, кълна се.
– По двеста и всяка ще си купи по една тенджера – отговаря му, все едно изобщо не е чула думите му. Останалите три жени вече приготвят чантите си.
– Петстотин. Мога да ви намаля най-много до четиристотин и петдесет.
– Двеста. – Изрича жената решително. Като вижда унилото изражение на Силвестър, махва с ръка, жените се качват в тойотата и изчезват.
Раменете на Силвестър увисват. Дори не пипнаха с ръка лука. Дори не го помирисаха, не го опитаха колко е вкусен. Не. Не може да го продаде под цената му. Толкова бачкане и накрая госпожичките се изсипват с лакираните си нокти и хайде за двеста!
Седи на скалата цяла сутрин, колите фучат край него в двете посоки. Спира един голям автобус. Вратите му не се отварят, хората само мълчаливо оглеждат купчинките лук от прозореца.
– Първокласен лук! Само четиристотин и петдесет за тенджера! – вика.
Двигателят изръмжава, автобусът подскача два пъти и потегля, никой от пътниците не протяга ръка с пари. Силвестър остава насред облак изгоряла нафта. Натъпква си една лула тютюн, пали и чака.
Около пет, когато слънцето бавно се накланя към хоризонта, спира едно такси. Отвътре слиза мъж, по облеклото изглежда като съветник от двореца.
– За колко продаваш лука?
– Тенджера за триста – отговаря Силвестър. Знае, че преди заспи ще се ругае, защото такова намаление няма нищо общо с бизнеса.
– Ха! Че това е цената отпреди месец. Лукът в града е по сто и петдесет. Дай ми тенджера за сто и ще изкупя всичко – мъжът вади портфейла си.
– Извинявайте, но не мога – промълвява Силвестър. Зяпа как мъжът вдига рамене и сяда в колата.
„Ето това беше изключителният ден, който дядо ми обеща!“ – помисли си. Мята торбата с лука на гръб и тръгва към къщи.
Момчетата вече са запалили огъня и го чакат пред колибата. Отдалече забелязват по лицето му, че и днес нещата са били същите както предните дни.
Сваля торбата на земята и дълго ги измерва с поглед.
– Пак нищо. Нито франк – казва. – Ще се наложи да ви продам в града. После ще се натряскам и ще скоча под автобуса.
Двамата по-големи ококорват очи и лицата им замръзват в отчаяние.
Силвестър разрошва косите им и продължава със сериозен тон:
– Майтапя се. Хайде сега да си хапнем нещо по-яко.
Вади четирите най-красиви глави лук, нанизва ги на шиш и почва да ги пече. Сокът цвърчи и капе бавно в белите пламъчета. В устата му се събира слюнка.
Вече е тъмно, но Силвестър е убеден, че момчетата се усмихват. Само трябва да си изясни със стария тия лъжи и глупости.
Няма случайности
– Тия числа не стават. Няма да ти донесат късмет, зарежи ги – изрича хрипливо старецът с черни очила и сребърна коса, блестяща на слънцето. Подава на сервитьора хартийката, която бе открил на масата.
Сервитьорът изтрива покривката, мачка хартийката и я мята в канала.
– Това не е нищо, тате, предишната сметка на масата.
– Шегуваш се ти, обаче числата имат сила. Един ден ще го разбереш. А сега вземи да ми донесеш джин и бира. Топла. Някаква мизерия ми е заседнала в гърлото.
Сервитьорът носи напитките, оглежда посетителите на останалите маси и сяда. Иска да разбере какви са отношенията на стареца с числата.
– О, големи отношения. Числата промениха живота ми. Благодарение на тях стигнах там, където съм. Още в училище запомнях всички числа, стигаше ми само веднъж да ги видя. Номерата на колите, учебниците по математика, логаритмични таблици и така. Не ми се хили, що да си измислям? После разбрах, вече работех на дока в пристанището, че числата не ти съобщават единствено броя, но имат по-дълбок смисъл. Не знам откъде ми хрумна, но когато Юнион изгуби финала, пресметнах числата от фланелките на всички футболисти и се получи нечетно число. Тройка. Всъщност 84. Осем и четири е дванайсет, едно плюс две е три. После като прегледах сумите от предишните мачове чак до полуфинала, в които Юнион побеждава, се получаваха четни числа. Това не можеше да е случайност. Отидох тогава при треньора, все пак дългогодишен фен, да разменим по някоя дума, да пием по бира и да помогна на отбора, не беше печелил купата вече четири години. Но не ме пуснаха в съблекалнята. Изчаках го пред къщата му и му казвам, че знам защо Юнион загуби и че знам и какво трябва да се направи, за да печели. Той само ме гледаше, та накратко му обясних, после си отключи портата, каза довиждане и затвори. В следващия мач сборът отново беше нечетен и какво смяташ, че стана? Юнион пак загубиха. Още една бира ще пия. Няма да ме събори.
Старецът се закашля и докато се тресе върху стола си, кърти храчки и се опитва с усилие да си поеме въздух, сервитьорът обслужва другите две двойки на терасата. После слага на масата две бутилки, отваря ги със зъби и подава едната на стареца, на когото пристъпът бе поотминал горе-долу. Пита го защо в такъв случай не се е възползвал от тайната си, не е почнал да залага и не е спечелил солидна сума.
– Ще стигна и до залаганията. Всичко по реда си. Не залагах, защото казваха номерата малко преди началото на мача и вече не приемаха фишове. Скоро след това се запознах с една жена. В Дуала не можеше да намериш по-проницателен поглед, по-ясни очи. А фигурата ѝ! Още след първата нощ в леглото я измерих. Взимам метъра и меря, тя зяпа учудено, но нищо не казва. 85, 65, 97. Значи тринайсет и единайсет и шестнайсет, следователно четири и две и седем, общо тринайсет, краен резултат четири. Четно! С Юлия не можеш да изгубя. Чудесно си живеехме. Следобед се връщах от пристанището и се мятахме на леглото. После вечерта хапвахме, пийвахме, танцувахме и пак в леглото! Не можех да се оплача. Обаче постепенно установих, че парите не ми стигат за такъв начин на живот. Не че не ми оставаше нищо от заплатата, но в края на месеца ми се налагаше да вземам заеми от колегите. Казвах си, че положението за момента ме устройва, ще бачкам и някак ще му намеря цаката, но все по-често пак ме изваждаше от равновесие, като си поръчваше в ресторантите пиняколада вместо бира и си избираше най-скъпите ястия. Когато на следващата заплата трябваше да си върна дълговете на колегите и не ми остана почти нищо, си казах стига. С Юлия отидохме в бар Медитеране да пием и танцуваме и после в леглото както обикновено, на сутринта ѝ предложих за разнообразие да сготви нещо, хем е по-изгодно и вкусно отколкото в ресторанта, че и нови дрешки не е належащо да си купува, тези, които носи, много ми харесват… На секундата ме фокусира и ме пита как сме с парите и каза, че въпросът я интересува, защото тя няма намерение през живота си да готви. Успокоих я и взех назаем от брат ми. Борчовете ми растяха, вече никой не искаше да ми се довери, бях на дъното и даже не исках да се прибирам вкъщи от пристанището. И тогава се случи. Скитах по улиците, зяпах препълнените барове, озовах се при една тераса с караоке, откъдето бумтеше оглушително огромна тонколона. Звучеше някакъв хит, но вместо думите, които крещеше певецът, в ума ми автоматично се получаваха числа. 1! 8! 12! 17! 29! 33! 41! 50! 56! 65! Донесете ми още един джин, да стане чифт…
… така. Тия числа не ми излизаха от главата. Плетяха ми се из мислите и след като се върнах у дома, после ги сънувах. Разменяха си местата, но бяха постоянно тези същите десет числа. Записах ги на хартия, но нямаше нужда, можех без проблеми да ги продиктувам по всяко време.
– Били са числата от печелившия фиш! – извика сервитьорът с облещени очи.
– Voila! На сутринта се досетих, че десетте числа не може да бъдат друго освен това – ЗАЛАГАЙ! Стана ми кристално ясно, че по някакъв таен начин, с шестото си или не знам кое чувство бях разкрил щастливото си бъдеще. През обедната почивка отидох в тото пункта. Претичах през кръстовището и в последния момент, с единия си крак бях вече на тротоара, ме прегази такси. Сътресение на мозъка и кракът ми на каша. Ампутираха ми го над коляното. Две седмици по-късно си бях вкъщи. Брат ми после ми купи дървена протеза. Върви му и се грижи за мен, откакто Юлия си замина. Не се оплаквам. Нищо не ми липсва.
– Ама че работа… – кимаше съчувствено сервитьорът.
– Така е. Числата решават всичко. Ще си тръгвам.
– Хиляда и седемстотин.
– Харесва ми. Виждаш ли – четно. Едно плюс седем е осем. Обзалагам се, че за вечеря ще има месо.
Превод: Николай Фенерски