Вечерта се очертаваше тиха, светла, спокойна. Звездите ярко осветяваха къщата, двора, асмата и прозорците. Светлината влизаше през тях и се отразяваше в огледалото, в което гледах лицето си. Почистената от тежкия грим част подчертаваше естественото ми излъчване. Кожата прозираше. Леки кръвоносни съдчета се подаваха и сочеха пътя към други и други. Почистеното ми око позволяваше да видя пропитата истина, която се връщаше и се отразяваше в огледалния ми образ.
Където и да погледнеш окото повтаря онова, което си преживяла. Черната непочистена очна линия на другото прикрива всичко истинско в мен, крие несъвършенствата ми, говори за друга жена. Огледалото ме променя. Там, в ъгъла виждам черна точка и тя стои сякаш на лицето ми. Не, тя е точно на мястото си, но аз не съм. Отдръпвам се и се взирам в устните. Светлината ги прави по-розови, нищо че червилото е вече изтрито. Малки, пухкави, но са като на мама, затова ги харесвам още повече. И сега сме две, застанали пред огледалото. Говорим си, докато аз изчиствам другата половина на лицето си и се показва това, с което съм се родила. Без грим, без червило и изкуствен блясък. Красива съм … и съм само на седемнадесет. И тръгвам навътре към себе си.
И зашумяват листата и клоните на дървото, чувам тропот на конски копита. Виждам себе си, но всъщност това не съм аз, само приличам, може би защото нося нейни клетки. Виждам се в други дрехи, лъхащи на друго време, на жито, расло под звуците на непознати за мен музикални инструменти. И виждам нея, в малкото селце, с бяла ленена дреха пристъпва боса в реката. Не я познавам, но усещам, че е тя – тази, която е в мен. Виждам как конник, носещ се върху черен жребец иска да я отвлече, а тя пищи, рита с крака, хапе ръцете му. Тя пада във водата, до нея пада той, непознатият конник, повален, окървавен, мъртъв, турската чалма потъва във водата.
– Живели! – вдигат пълни чаши сватбарите в село Тросунче, а очите им гледат страхливо към входната врата на двора.
Тя тръгва с него, спасителят. До час трябва да са напуснали родните домове и да се затворят в далечната пещера. Ще преживеят трудни моменти, но ще оцелеят и ще се върнат с порасналите си синове отново след години, но той, спасителят, ще остане завинаги погребан до пещерата…
– Марко, снахата ражда, палѝ огъня, водата да заври и извикай билкарката да ми помага!
– Тичам, майко…
Той е по-малкият й син. Влюбен. Красив, силен, наследил от предците си свободния дух и непримиримост към злото. Не разбира как стига до дървената къщурка, покрита със слама. Дворът е изпълнен с разхвърлени треви, тръни и загниващи плодове. Есента е дошла.
– Тетке Ангела, ражда, моята жена ражда!
– Идвам – едрата жена изскача с кални ръце и мръсна престилка – измивам ръцете и тръгваме.
– Детето идва трудно, от снощи не е добре…
– Че откъде разбираш колко е трудно? Ти това на мен го остави, и на майка ти, що деца сме извадили на този свят. Вземи да ми оправиш после бурето, че я виж колко треви трябва да варя, да ги складирам.
Раждането тръгна, детето се роди в полунощ, на пълна луна и беше женско. И проплака точно както плачат всички деца, идвайки на непознато място, сред непознати лица. Болката след раждането беше непозната за билкарката и младата жена премина във вечността без да може да целуне детето си. В скута на младия мъж остана момиченцето, което той нарече Весела, напук на черната съдба, която ги преследваше от години, а може би от векове.
След месец си отиде и майката на Марко. Тя не искаше синът й да остава на това прокълнато място и преди сърцето й да спре благослови пътя му до далечна земя, сред непознати хора. Не му каза, че до края на дните му няма да може да види отново първородната си дъщеря. И издъхна.
Ромоленето на реката и малките палави рибки, привличат неудържимо момичето с гъсти дълги коси и тъжни очи. Небрежно облечено, със закърпени дрехи, то тича да поговори с единствените си приятели, палавите рибки. Те стават част от нейната история, вплетена в хрилете им, повтаряна ден след ден. Разказва за писмата от баща си, за своите братя, които често сънува, но не може да види лицата им. Плаче, а сълзите се сливат с водата и реката отвежда мечтите й до морето на Бургас, в което през лятото плуват нейните по-малки братя и сестра.
– Къде се пропиля това момиче? Искала да учи? Аз също исках някога, но времето тече, не съжалявам. Тя да гледа домакинската работа, добра отмяна ми е. Който трябва, той ще учи. Да си е седял Марко, да си я гледа, да си я изучи. Пари остави достатъчно за моите да има, нека те учат.
– Какво ще му кажа, ако се върне и види, че в слугиня си я превърнала, децата да ти гледа – опита се да успокои собствената съвест Никола, брата на Марко.
– Да се върне ли? Искал да си я вземе при него. Че то, виждаш война след война, кой ще го пусне? Първата световна и той на първа линия, нали чете писмото…?
И времето не спира своя ход, сменят се сезоните, годините.
– Весела, търся Весела, тя ми е сестра, мъжът й е свещеник – тича по перона на гарата Никола и показва снимка на малко момиченце. Облечен е във военна униформа. Втората световна война, хората страхливо се озъртат, не разбират какво ги пита, той не е от този град, изглежда е чужденец. Престоят е само половин час. Но той трябва да я види, обещал е на баща си.
– Братчето ми – и тя го притиска силно, не иска да го пусне, а влакът тръгва и в ръцете й остава снимката на баща й, красив старец, с тъжни очи като нейните…
Присветват светлините от звездите в огледалото. Пречупват образа ми и улавям приликата между моите очи и тези на баща ми, на Марко и Весела, и усещам как пулсират в мен клетките на онази жена от далечното минало. И съм на седемнадесет…
И ще се влюбя в спасителя си, и ще продължа…