IL DIAVOLO VA SOLO DOVE GLI È PERMESSO
(Откъс от романа „Ден като хиляда години“)
Лидия сновеше напред-назад из апартамента. Петър още спеше, уморен след ужасния полет от Мароко. Жена му се опитваше да му пази тишина. А така ѝ се искаше да го събуди…
Няколко пъти ходи до леглото. Протягаше ръка да го бутне да става, защото Севета я няма. Но се отказваше в последния момент. И пак хващаше телефона… Отсреща се обаждаше единствено автоматичният секретар на внучката ѝ.
„Къде си, миличка?“ – питаше на глас Лидия.
Сякаш в отговор се чуваше накъсаната реч на премиера, който говореше по радиото. В Европа се свършили чувалите за трупове – казваше. У нас детските градини ще стават морги и хладилните камери, вместо месо, ще съхраняват мъртъвци…
Не можеше да допусне нещо лошо да се случи със Севета.
Беше изгубила единствения си син, Филип – баща ѝ. Затова трепереше над внучката си. Така се опитваше да превъзмогне мъката.
Някакъв звън я стресна. Беше телефонът.
– Лидия, здравей. Как си, скъпа? – прозвуча бодър женски глас в слушалката.
– Франческа, ти ли си? – попита Лидия, все още не можеше да се съсредоточи заради тревожните си мисли.
– Е, приятелко. Ами кой да е? Ах, ти… Правиш се, че не ме познаваш.
Беше Франческа Риналди, нейна приятелка и колежка – професор по арабистика от Болоня.
– Какво става, скъпа, при вас? Тук, по нашите телевизии показват страшни работи за Италия…
– Стига, стига! О, Лидита, я не вярвай толкова на всичко… Дяволът отива само там, където го пускат!
– Радвам се да го чуя, но…
– Лидия, с кого говориш? – провикна се от спалнята Петър.
– Аха, сеньор Пиетро ли чувам?
– Да, да. Петре, ела да чуеш с кого си говоря по телефона.
– Лидита, дай да се видим! Да включим скайпа, а? – предложи Франческа.
Докато Лидия успее да отговори, Франческа прекъсна телефонната връзка.
– Кой беше? – промърмори Петър.
– Франческа, иска да ни види.
– Пак ли тя? Няма ли си работа, че звъни наляво и надясно?
– В Италия става страшно. По радиото казаха, че и тук ни чака същото. Ще мрем като пилци, викат.
– Ако е речено да умираме, няма да се отървем – с досада отвърна Петър.
– Севетка да е жива и здрава. А нашата работа, тя, вече е свършена… Каквото, такова.
Лидия премълча за Севета. Не искаше да го тревожи. Той беше по-лабилният в семейството, нищо че се опитваше да помпа мускули още от млад до ден днешен.
Пуснаха скайпа и Франческа се появи на екрана с цялото си сияние – усмихната, както винаги.
– Карантина е тук. Не ни дават да излизаме. Ходим само до аптеката и до магазина за храна. Иначе – глоба. Но и това ще мине! Не може да е вечно. Този ковид – вирус ли е, какво ли е, не може да е по-силен от нас.
– Откъде се чува тази музика? Нещо много красиво е…
[1] Дяволът отива само там, където го пускат
– Това е съседът ми Лука. Излиза на терасата и свири. Цигулар е. Харесал си е едно момиче от отстрещната кооперация. Всеки ден по едно и също време е на балкона и свири за нея. Изумителен е.
– А тя?
– И тя излиза. Слуша го. Винаги държи цвете в ръце. Същински Ромео и Жулиета. Но по време на чума.
Франческа се разсмя от все сърце. Личеше колко се радва на двамата млади. Запознали се случайно по интернет. И то по време на карантината. Започнали да си разменят съобщения във фейсбук, докато не разбрали, че са съседи. Голяма радост било. По цял ден си говорели в чата, а в уречен час се виждали от терасите си.
– Много романтична история – каза Лидия. – Вие, италианците, сте уникални. Нищо не може да попречи на радостта и оптимизма ви.
– История като за филм – добави Петър.
– Вечер излизаме всички по терасите – ентусиазирано разказваше Франческа – и пеем. С песни и усмивки ще прогоним грозната вещица.
Настъпи мълчание от двете страни на връзката.
– Ако дойдете в Италия, няма да я познаете. Всички градове са празни. Улиците, парковете – мъртвило. Италия не помни такава тъга.
Франческа замълча, усмивката ѝ за секунда като че ли се скри. Но пак се оживи и започна да бъбри в обичайния си ритъм.
– Аз, всъщност, се обадих да ви питам как се прибрахте от Мароко?
– Ами… В София сме вече – смотолеви Лидия.
– Друг път ще ти разправяме, че тя е дълга и широка – намеси се Петър.
– Да, при по-добри времена – подхвърли Франческа. – Скоро ще е. Имаме работа да вършим заедно. Успяхте ли да съберете информацията, за която отидохте?
– Бяхме във Фес, да… Искаш ли друг път да говорим за това? Сега така и така по скайпа нищо не можем да свършим като хората.
– Окей. Разбрах. Ще се чуем пак. Целувам ви. Почивайте си и поздрави на Севета.
– Къде е Севета всъщност? – попита Петър, след като прекъсна скайп връзката.
Лидия замълча. Не знаеше какво да каже. А и какво всъщност можеше да направи, след като представа нямаше къде е Севета.
– Ники се обади – тихо каза тя. – Сигурно са заедно. Нали ги знаеш младите? Той днес се прибрал от Вашингтон…
Петър спокоен си пусна телевизора. А Лидия отиде да прави кафе.
– Днес починалите са… – съобщаваше поредната черна статистика с погребален глас и физиономия на сфинкс ген. Мутафчийски.
***
– Не умирай, миличка! Дишай, дишай, дишай! Точно така! Браво!
Севета стоеше до пациентка и се опитваше да я реанимира. Жената беше опасана цялата в системи. Давеше се, хъркаше. Кислородът от респиратора не ѝ беше достатъчен.
– Тя умира, д-р Джамбазова. Нищо повече не можем да направим – промълви сестра Алипиева.
Севета я стрелна с яден поглед, вбесена от думите ѝ, които възприе като демонстрация на безчувственост.
– Не, недей, миличка! Живей! Сигурно има хора, които чакат да те прегърнат. Бори се заради тях – продължаваше да упорства Севета.
Жената изхриптя два пъти и спря да диша. Край, приключи за броени минути.
Севета усети как някакъв странен бяс я обхвана. Идеше ѝ да изпотроши апаратурата. Да счупи дори леглото на мъртвата. Чувстваше се абсолютно безпомощна и самотна в този момент.
Стоеше като вдървена и не можеше да помръдне. Причерня ѝ за миг. Усети как главата ѝ омеква. Успя само да види как някой от колегите ѝ дойде и разкачи цялата апаратура от починалата.
– Хей, момиче, стегни се – изкрещя мъжки глас до главата ѝ. Беше шефът на смяната д-р Павлов. – Това, че си млада, не те оправдава. Защо стоиш като стълб тук? И какво се беше шашардисала, та говореше на жената? Не виждаше ли, че тя е пътник?
– Аз, д-р Павлов, исках да…
– Без обяснения! Няма време. Тук сме на първата линия на фронта, ясно ли е? Преди малко умря още една жена. Какво сега – да легнем да мрем и ние с тях ли?
– Но…
– Никакво „но“… Искаш ли да си лекар? Истински. Ако искаш, ще се държиш като професионалист. Ние сме тук, за да помагаме на хората. Да ги лекуваме, а не да страдаме с тях. Хайде, отивай да се преобличаш и да почиваш. След шест часа отново да си тук в пълно бойно облекло.
Севета излезе от стаята. В коридора я чакаше сестрата да ѝ помогне да свали скафандъра. Трябваше много да се внимава нито милиметър от него да не докосне кожата по тялото ѝ.
Усети болка, когато свали маската.
„Боже, какво е станало с мене“ – помисли си Севета, като се видя в огледалото. От прекаленото притискане, за да не се пропусне заразен въздух, маската беше очертала дълбоки резки по лицето ѝ. По носа и бузите ѝ имаше рани.
Взе душ и реши да поспи. Толкова изцедена от умора се чувстваше, че се строполи на първия стол. Не знаеше дали има легла за лекарите, а и в този момент въобще не я интересуваше.
– Благодаря ти. Ти ми даде светлина – чу глас. Беше пациентката. Същата, която почина преди малко. А сега стоеше пред нея, усмихната и спокойна. Беше красива жена.
– Но, ти си мъртва…
– Благодарение на тебе си отидох леко. Не се мъчих много. Ти си страхотен лекар, момиче. Хората ще те обичат много, защото имаш сърце.
Жената се наведе над Севета и я целуна по челото. След това цялото ѝ тяло засия и изчезна.
Севета подскочи на стола. Сърцето ѝ биеше лудо, сякаш щеше да изхвръкне през гърлото. Погледна часовника си – беше спала едва 12 минути. Около нея беше пусто и празно.
Стана, вече не искаше и не можеше да спи. Думите на починалата не излизаха от ума ѝ.
С риск да отнесе скандал и наказание, Севета влезе в лабораторията и включи компютъра. Трескаво затърси данни за пациентката.
Рак на белия дроб в напреднал стадий с разсейки – това беше диагнозата на жената. Срещу името ѝ обаче беше записано, че е починала от Covid-19.
„Вирусът е ускорил рака“, помисли си Севета. Но не се успокои. Започна да търси информация за другата починала днес в отделението. Не знаеше името й, но лесно я намери. Жената имала ХОББ от 10 години. Болестта ѝ в последно време се изострила. И за тази пациентка беше записан Covid-19 като причина за смъртта.
Севета се изплаши. Не знаеше какво всъщност става. Бързо излезе от лабораторията и се върна на стола си. Цялата трепереше. Не можеше да се контролира, чак ченето ѝ се тресеше. Сякаш леден вятър я беше навял. Вибрираше от студ и не можеше да се стопли. Зави се с две одеяла, но треската продължаваше.
Чуха се гласове от дъното на коридора. Явно смяната и на други нейни колеги беше свършила. Още миг и щяха да влязат при нея. Севета се уви през глава.
[2] Хронична обструктивна белодробна болест – тежко заболяване на белите дробове
АЛБЕНА БОРИСОВА е българска журналистка и и писателка. Авторка на романите „Фантомите на Линджа“, „Безценка, която не можеше да умре“, „Ден като хиляда години“ и документалната книга „Зад гърба на КГБ“.
Родена е на 27 август 1968 г. в Перник. Учи специалност „Руска филология“ в Софийския университет и специализира в Института по руски език „Пушкин“ в Москва. Въз основа на своите преживявания от този период създава първата си книга през 2010 г. – „Зад гърба на КГБ“.
Романите на Албена са определяни от критиците като фентъзи, а самата тя ги причислява към магическия реализъм.
Като журналист е международен политически наблюдател. Голям интерес предизвикват нейните интервюта със световни политици и репортажи от различни горещи точки по света. Публикува политически коментари в различни авторитетни национални медии