Мляко и минало

Една стара жена посочи кравите си –
две големи мудни тела вървяха по пътя към селото,
докато се разминавахме.
Не се плашете, каза, сухата ѝ ръка одраска времето
и останахме завинаги там,
под небето върху кожата си.
Миришеше на нещо важно повече от вечно –
млякото, знаете ли, никога не ми се струва мокро –
на всяко мляко и минало.
Погледнах жената в очите и видях всички останали.
Боже, колко многобройно ви няма.
Някъде удари звънец или камбана,
ръката ми хвръкна към шията, за да се увери, че не съм аз.
Кравите ни обърнаха гръб, опашките им ги последваха,
аз напуснах бавно и този път.

***

Акация

Онази премаляла обич на пчелите към акацията
е всичко, за което има нужда да говорим на света,
когато се укриваме от него.
Ръката ми се вдига и като удрям,
и като прощавам,
но най-вече като съм забравила за себе си.
Корените ни умеят да са по-жестоки от това
да си отидем приблизително от някого.
А ние – тънки като милост и като крила след полет
сме се научили сами да хвърлим онова,
което се налага.
Но понякога, когато отново се почувствам
звяр за някой друг,
ще изкрещя така, че да ме чуеш:
Това ли ще повтаряме нататък на децата си?

Не бива да повтаряме изобщо на децата си –
че не ни е имало
и зимата не е съществувала,
че са окосили детството
и прошката не струва вече
дори и капка мед.

***

Помещение

стомахът е голям колкото два юмрука
сърцето колкото един
вярвам че човекът се измерва с нещо повече
от ръка приготвена за удар
човекът е по-скоро помещение
в което някой постоянно се разхожда
чакам да разбера какво ще свърши
искам да видя дали след като изплюе
костилката на черешата
от нея нещо ще порасне

***

Шев

„любими мой,
една игла между нас зашива ме в тебе“
Гонджа Йозмен

оголѝ шията си, за да смуча бавно от теб
да попия от кожата ти цялата човечност на един свят
в който вечността е забранена
непостижимо е да живеем под едно небе
аз и ти като двете страни на игла
която ни разделя
искам да стана рана, искам да станеш лицето ѝ
да го изпия, да те пришия към млечните си жлези
и да мога най-сетне да кажа:
ти си последното ми ребро
което плува в родилни води
аз съм острият ръб
който винаги има избор

***

Баба

беше до мен на стола пред пианото
поседя докато ръцете ми стигнаха
най-после до клавишите
а краката ми опряха пода
изправи се и тръгна
чакаха я другаде
и тя да порасне

***

1963

не беше нищо по-особено от един февруарски следобед
след като свърши дъждът
освен че в този ден никой нямаше да ме погледне
или да поплаче в ръцете ми
коленичих пред фурната за да я изчистя
пъхнах главата си вътре докато търках стените ѝ –
спомних си за Силвия Плат
измих се и реших да проверя годината –
1963
февруари
коленичих отново и продължих да чистя
слава богу има повече от един начин
да живееш

Автор: Боряна Богданова

Боряна Богданова е родена през 1990 г. Завършва английска филология в СУ „Св.

Климент Охридски”. Има публикувани стихотворения в редица литературни вестници и

онлайн платформи за изкуство. Пише предимно поезия, както и кратки разкази.

Дебютната ѝ стихосбирка „Рамене и самоти”, издадена от „Библиотека България“, излиза

в края на 2019 г., а  сборникът с разкази „Разместване на небето“ от същото издателство – през

март 2022 г.