Ризите могат да плачат
Ризата на райета беше пуснала дългите си линии, чак до махагоновия скрин и от тях течаха всички родови сълзи, които не бяха понечили да бъдат изплакани. Както можете да предположите, ризата беше мъжка. Когато и да понечиш да я докоснеш, тя винаги беше мокра.
Ризите не можели да плачат. Явно могат, щом мъжете не искат да го правят.
Тази риза никога не беше напускала пределите на дома на семейство Хаджиеви – домашна риза. Тя не беше като никоя друга риза, защото щом я облечеш, тя започва да плаче вместо теб. И ти олеква. И ти става едно леко на душата. А кожата стои суха, като горещ юлски ден.
Бяха я обличали петима мъже от рода.
Първият беше прадядо Страхил. Седял на продънения дувар, тъкмо завърнал се от война, видял как убиват най-добрия му другар, точно пред сивите му очи. Нахлузил райетата, които се сливаха с ручеите кръв и капеха по мръсния под. А той само ги бършеше с продънената си обувка, която се превръщаше в тъжен капчук на житейската несправедливост. После я сваляше и продължаваше да живее, надявайки се да завали, и да усети природните сълзи по съсухрена си кожа.
Дядо Ставри беше вторият, който седна на ръба на леглото, след като собствената му сестра, беше завела дело срещу етажа от къщата му. Облече мократа риза. И райетата, сякаш станаха на точки. Райетата нямат сестри. Точките нямат братя. Започна да ги брои, сякаш отброява всяка болна ситуация. Но те никога нямаха край. Умори се и заспа, целият вир вода. Събуди се в ковчег, от другата страна, където всички ризи са сухи. И всички братя и сестри живеят щастливо, защото хазяинът е един.
Татко Страхил беше третият, който нахлузи като примка, раираната риза. Той наистина я омота на врата си. Качи се на прашния стол и докосна с длан старинния полюлей. Преди три дни беше разбрал, че има злокачествен рак. Малки реки се стичаха по стола. Стаята се бе наводнила. Но Страхил се хвърли от стола, като малко дете, което за първи път влиза в басейн и започна да плацика с такава неистова радост, да плува, да скача. А столът потъваше ли, потъваше. Още само една обиколка през хола, още само една обиколка” – крещеше с цяло гърло.
Синът Момчил беше четвъртият, който облече ризата. Беше профукал всичките си спестявания в казиното и не можеше да си закупи апартамента, който беше капарирал, за да заживее с бременната си жена. Огледа се в огледалото, по което се стичаха капките и едва виждаше собствения си образ. Опита с ръка да ги избърше, но всеки опит, замъгляваше все повече кривината на безсрамието му. Мислеше колко ли струва огледалото и колко може да му вземе. Старинно е, все пак. А през това време, заваля дъжд в града, но само пред заложните къщи.
Внукът Асен беше петият. Седеше пред гардероба, докосвайки ризата, сякаш е нещо опасно. Току-що се беше върнал от семейна констелация. Сложи ризата и всяко райе се превръщаше в потоп. Водата се пълнеше ли, пълнеше. Вече едва дишаше, но една сълза се стече от лицето му. И стаята за миг, стана суха, задушна.
Ризите могат да плачат. Ние също.
Една сълза се опитва да се спусне, но имам едва три минути до края на писането. И да падне, тя ще е една от многото. Сухите ризи в гардероба ми ме чакат. Техните райета са просто улеи за сълзите на всички жени преди и след мен.
Казвам се Любомира Видева и започнах да пиша още на десетгодишна възраст – първо афоризми, а по-късно поезия.
През 2018 г. издадох дебютната си стихосбирка „Сюжети“ под творческия псевдоним Любел Дякоf. Втората ми книга – „Ембрион на тъгата“ (2021) – е посветена на майка ми и разказва за детството ми, белязано от домашно насилие. От всяко продадено копие дарявам по 1,67 лв. за „Фонд за подкрепа на жени и деца, пострадали от домашно насилие“ към Фондация BCause. През 2024 г. се присъединих към екипа на фондацията като експерт „Маркетинг и дарителски услуги“.
Мои текстове са отличени в национални литературни конкурси, сред които второ място в конкурса „Тази приказка – Живот“ (2021) и второ място в конкурса за поезия „Съновидения“ (2025). През 2026 г. предстои излизането на моя книга в Испания след класирането ми в конкурса на La Tortuga Bulgaria през 2023 г.
От 2024 г. съм съосновател на „Писателски клуб Le Soleil“, където организирам и водя събития и ателиета по творческо писане.
През 2025 г. заедно с Александра Славова спечелихме първа награда в Осмия национален конкурс за написване на пиеса на Театър София с текста „Любов и други аварии“. Пиесата откри обновената сцена на театъра с премиера под режисурата на Ованес Торосян. През януари 2026 г. с Александра Славова получихме и трета награда в категория 30+ на Националния конкурс за театрален монолог.
Вярвам, че литературата може да бъде едновременно лично убежище и обществена кауза. В творчеството си изследвам теми като травмата, любовта, паметта, творческия процес и надеждата, че най-трудните истории могат да се превърнат в начало на промяна.