ПОМЕН

– Добър човек беше Косьо – каза един от приятелите на Продължете да четете Янчо Михайлов →

НА РАЗЛИЧНИ ЕЗИЦИ

– Как си дъще, как са децата, какво прави оня хайлазин, мъжа Продължете да четете Янчо Михайлов →

Свещеникът от столичния храм “Света София” иконом Йоан Карамихалев издаде трета книга с разкази – „Разминаване с огъня“, съобщиха от издателство „Артграф“. Продължете да четете Нови четиридесет разказа в сборник „Разминаване с огъня“ издаде иконом Йоан Карамихалев от храм “Света София” →

МАЛОВЕРЕЦ

Дечо Сеферов Слънцето бе болнав от малък. И не беше слънчев човек. Често униваше поради болестите, които, като звена на верига, се нишеха една след друга. Неговите съученици му бяха лепнали прякора Слънцето, защото главата му бе обла като слънчевия диск, а косите му стърчаха на всички страни като лъчи.
Дечо се ожени късно, почти на четиридесет. Молеше се на Бога да му даде относително здраве и сили поне да изгледа и изучи децата. Господ чу и изпълни молбата му, но напоследък Дечо отново закъса със здравето. „Господи, – присети се Дечо отново за Подателя на всички блага – моля Те дай ми още пет годинки живот. Какво са за Тебе пет години – един миг? Поне да се порадвам на пенсийката си и да походя за риба. Нали в Твоята Книга пише, че „дните на нашия живот са седемдесет години”* – нека се изпълни тази правда.
През нощта насън Дечо сякаш чу Божия глас: „Дечо, не ти ли дадох това, което Ми бе поискал? Изгледа децата си, изучи ги. Май забрави да Ми благодариш, ама нейсе. Поне спазваш ли заповедите ми?” „Ами… – смънка Дечо – понякога”. „Ех, Дечо, Дечо – въздъхна Господ – защо почти всички се сещате за Мен само когато сте в нужда? А иначе живеете така сякаш Аз не съществувам”. „Виноват, Господи, прости ми!” – примоли се Дечо. „Иди си и недей вече греши”** – каза му Господ и го отпрати.
Дечо прие този сън като обещание, че Бог ще удължи дните му. Миналата седмица ходи на лекар, който го уплаши, че съзира туморно образование в един от телесните му органи и му препоръча скъпо изследване, което да потвърди или отхвърли докторското заключение. По цял ден ходеше натъжен, защото не усещаше здраво място в плътта си***.
След разговора си насън с Бога Дечо реши да потърси и второ мнение. Чрез връзки попадна на лекар, който му вдъхна доверие. Той го успокои, че повишените му показатели говорят за възпаление и че в случая няма нужда от това изследване, което му бе препоръчал другия доктор.
– Уж в Бога вярваш, ама май повече вярваш на докторите! – упрекна го жена му. – Добре, че се молих за тебе.
– Ама ти вярно ли си се молила за мене? – попита учуден Дечо.
– Че аз, ако не се молех за тебе нямаше да си жив досега! – затапи го жена му и се захвана да меси питка, за да я занесе в храма и да благодари на Бога за предстоящото изцеление на своя маловерен съпруг.

* Псалом 89:10
** Евангелие от Иоана 8:11
*** Вж. Псалом 37:7,8

БАБА ЦЕНКА

– Честита служба! Да си жив и здрав! – пожела близо деветдесетгодишната клисарка баба Ценка на свещеника след като той приключи литургията. – И да доживееш до моите години!
– И ти да си жива и здрава, бабо Ценке!
– Засега съм само жива, ама и това не е малко. Знаеш ли, отче, до седемдесет години е трудно, нататък е лесно.
– Навярно си права, но аз едва ли ще узная дали е така. Освен ако Господ не реши да удължи дните ми, за да ми даде възможност да се покая както трябва.
– Сигурно на мен за това Бог ми е дал години, щото много са ми греховете.
– Какви грехове имаш пък ти, особено на тая възраст?
– Със снахата не се погаждам. Нали казваш, че Господ не ни изпраща по-големи изпитания, отколкото можем да понесем. Защо тогава ми е изпратил такава снаха?
– Какво да ти кажа, бабо Ценке? И на мен ми е трудно да понасям някои неща. Но питаш ли на Господ какво Му е, как ни търпи с непрестанните ни грехове, с безкрайните ни искания, които отправяме към Него – дай, Господи това, дай, Господи, онова?
– Да, вярно. Сигурно и на Него, горкия, не Му е лесно.
– А синът ти разбира ли се с жената си? Добре ли си живеят?
– Синът ми не обича да споделя. Но не дава дума да се каже против нея.
– А ти какво не ѝ харесваш на снахата, защо не можеш да я приемеш?
– Не е добра домакиня, не обича да готви, у тях е постоянно разхвърляно, мивката почти винаги е пълна с неизмита посуда. А моят Асенчо бе свикнал да му е наготвено, сервирано. Сега яде почти само суха храна, пък е с болен стомах. Едно копче не му е зашила, един чорап не му е закърпила.
– От колко години са женени?
– От тридесет и две. Внуче вече имат.
– Какво искаш тогава? Радвай се на внуците и на правнучето. Радвай се на дните, които Бог ти е отпуснал. А относно снахата чуй какво ще ти кажа. Немците имат една поговорка: „Всички хубости под една шапка не могат да се съберат”. Щом досега са заедно, значи са намерили път един към друг. Нали е казано в Писанието: „Ще остави човек баща си и майка си и ще се прилепи към жена си; и ще бъдат двамата една плът”.
Баба Ценка въздъхна. Щеше ѝ се нейният Асенчо да бе случил на по-добра съпруга: „А отчето, той си говори що си знае, що е учил”.
„Сякаш за жена ми говореше баба Ценка, когато описваше снаха си” – каза си свещеникът.

ВНУЧЕТА

Янко много обичаше децата, но нямаше внучета.
– Синът не иска да се жени – оплакваше се той на своя бивш колега и стар приятел Пенчо Облака. – Толкова приятелки смени, как пък не се намери някоя да го излъже да ѝ направи едно бебе. Пък и парясница с дете да бе довел, като свое щях да го гледам. А той куче си взел. Вместо внуче – куче.
– Оставя ли ти поне понякога кучето да го разхождаш?
– Ти добре ли си, бе? Аз да разхождам куче?!! Остави ли ми го, ще му го върна на тепсия! – закани се Янко.
– Е, ако имаше внуче какво щеше да правиш? Нямаше ли да го разхождаш?
– Как няма? И за риба на реката щях да го водя, играчки от дърво щях да му майсторя.
– И приказки сигурно щеше да му четеш.
– Знаеш, че не съм много по четенето. Само, дето веднъж прочетох за една нощ книга с разкази, която някой се бе излъгал да ми подари и то, защото нямах за решаване судоку. Ще му разказвам на внучето разни случки от моето детство.
– А ще му разкажеш ли как веднъж забрави в градския парк Николай? Или вече не си спомняш. Бяхме получили премии и решихме да седнем в ресторанта в парка да се почерпим. Пътьом ти взе Николай от детската градина и го помъкна с нас. Хлапето, след като си изяде кебапчето и изпи сока, почна да мрънка да си тръгвате. А ти го качи на влакчето, което обикаля из парка и надплати на шофьора да го вози, докато на малкия му омръзне, и се върна при нас да си продължим благата раздумка. По някое време си тръгнахме. „А къде е Николай?” – попита някой от нас. Ти се плесна по главата и хукна към парка. Каза че си го намерил там, откъдето тръгва влакчето, да седи на пейка и да те чака.
– Така бях му казал. Добър син имам. И сега ме слуша. Викна ли да го свършим някаква работа, идва на секундата. Не е като синовете на брат ми, той се лигавеше с тях като малки и сега си пати.
– Образцов баща беше, образцов дядо ще станеш!
– Бъзикай се ти с мене. Ако искаш да знаеш, мен децата много ме обичат. Сприятелих се преди няколко години с едно момче, горе-долу на възрастта на сина ми. Живее близо до нас. Има четири деца, малките са близначета – момченче и момиченце на две годинки. Често ходя у тях, нося им разни лакомства. Гушкат се в мен, нося ги на конче, играя си с тях. Чувствам ги като внучета. „Къде си ходил пак?” – пита ме веднъж жена ми. „Бях при моите внучета”. „Ти да нямаш паралелно семейство?” – пошегува се тя.
От есента баща им ги води на детска градина и минават край нас. „Дядо Янко, дядо Янко!” – викат ме малките и аз, както съм по боксерки и риза, се показвам на терасата и, като някой партиен вожд от трибуната, им махам с ръка, а те ми пращат въздушни целувки. Една седмица бях в болница и близначетата не искали да ходят на детска градина, защото дядо Янко не се показал на терасата.
Сега, откакто застудя, прозорците на терасата са затворени и невинаги ги чувам, когато ме викат, затова излизам на трибуната и ги чакам. Е, малко понастивам, ама нищо.

Половинката на Здравко Събина допреди време бе нормална жена, изрядна къщовница. У дома им цареше уют, подхранван и от мириса на вкусните ѝ гозби. Откликваше редовно на мъжките му мераци. Не му натякваше, че живеят в малък апартамент, че не носи достатъчно пари в къщи. Рядко се караха, бързо се помиряваха. „Златна жена имам” – хвалеше се Здравко пред приятели, особено, когато си пийне. Докато Събина не почна покрай своя колежка да ходи редовно на църква в неделя, да чете книжки за разни духовни старци и старици, да пости в сряда и петък и през дългите Коледен и Велик пост, да ходи на поклоннически пътувания до манастири. Почти престана да изпълнява съпружеските си задължения. Вече рядко имаше нещо сготвено вкъщи.  Добре, че децата им бяха големи и не живееха с тях, иначе и те навярно щяха да бъдат потърпевши. Преди да тръгне по църкви и манастири Събина се обличаше добре, в крак с модата. Сега се бе занемарила и влачеше кльощавото си тяло в дълги почти до земята поли.

  Здравко се видя в чудо. Какво да прави? Тя изобщо не го слушаше. Правеше каквото си е наумила. Почнаха да се карат през ден. Здравко, никога не бе изневерявал на жена си, но сега устремяваше вече поглед навън. Все пак се надяваше да си върне предишната Събина. Разбра в кой храм ходи тя и реши да отиде да говори с някой от свещениците: „Бива ли, аджеба, Църквата да разваля семейства?”

  Беше се настроил войнствено. Ще им даде той да разберат на тези попове!

Почука на вратата на свещеническата канцелария.

  – Искам нещо да си поговоря с Вас – каза с нетърпящ възражение тон Здравко  на белобрадия свещеник.

   – Заповядайте, седнете – покани го свещеникът. – С какво мога да Ви помогна?

  – Жена ми идва от една година във Вашата църква и съвсем престана да се грижи за мен, сякаш ме чувства като излишен товар.

  – Как се казва жена Ви?

  – Събина.

  –  Да, сещам се коя е. Изглежда свястна жена.

  – Беше свястна. Преди да дойде при вас.

  – Господине, ние никога не сме довели тук насила. Бог никого не насилва да вярва в Него против волята Му.

  – Не съм дошъл да слушам Вашите проповеди, а искам да си върна жената. Тя съвсем ме е зарязала заради Вашия Бог. Май идва време и аз да я зарежа.

  „Това като че ли е характерна черта за почти всички новообърнали се към Бога – помисли си свещеникът. – В устрема си към Господа те забравят, че и тези, които досега са ги заобикаляли, имат нужда от тяхното внимание и любов”.

   – Ще се опитам да поговоря със съпругата Ви,  да отдава дължимото на Вас и семейството, но дали ще ме послуша, не мога да Ви обещая.

  „Често пъти такива хора като Събина повече слушат наставленията на старците, чиито житеописания четат, отколкото на нас, свещениците. Само че тези наставления са отправени към конкретни хора по конкретен повод и не са общо приложими към всички” – каза си свещеникът, а после се обърна към мъжа, воюващ за жена си:

  – Ако позволите, ще Ви дам един съвет: Не се отдръпвайте от жена си, не преставайте да я обичате, тя има нужда от Вашата любов, от Вашето разбиране. Някой беше казал, че невярващият трябва да разбира този, който вярва в Бога, както и обратното, защото ако няма разбиране между хората, няма да съществува и изобщо човекът.

  Войнстващото настроение, с което Здравко влезе в храма, сякаш го напусна след като излезе от него. „Все пак си я обичам тази пущина” – призна пред себе си той и въздъхна дълбоко.

Разказът е от сборника „Хлъзгаво време”

ЯНЧО МИХАЙЛОВ

Янчо Михайлов (свещеноиконом Йоан Карамихалев) е роден в Бургас през 1957 г. Завършил е Духовната академия (сега Богословски факултет на СУ). По време на следването си е приет за член на Кабинета на младите писатели-студенти към Студентския дом в София. Специализирал е в Източноцърковния институт и в университета в гр. Регенсбург, Германия. Бил е преподавател в Софийската духовна семинария и хоноруван асистент в Богословския факултет на СУ. Негови възпитаници са множество свещеници и монаси, и настоящи архиереи на БПЦ. В началото на 2001 г. приема духовен сан. Понастоящем служи в столичния старинен храм „Св. София”.

  Автор е на стихосбирките: „Паралелни монолози” (1997 г.), „Трохите от пейзажа” (2009 г.), „Дни без море” (2016 г.) и „Притоплени надежди” (2019 г.), на сборниците с къси разкази „Лъх от тих вятър” (2020 г.) и „Хлъзгаво време” (2022 г.), на сборника с проповеди „Изкачване на Тавор” (2006 г.) и на богословското пособие „Записки по православна християнска етика”(2010 г.). Член е на Съюза на българските писатели и на сдружението Бургаска писателска общност.

  Негови стихове са превеждани на руски език, включвани са в антологиите „Поети, влюбени в морето” (2010 г.), „Небе за земята” (2016 г.) и „Антология на българската християнска  поезия” (2022 г.).

  Съставител и преводач е на „Сборник с неделни и празнични проповеди на съвременни руски проповедници” в два тома (2014 г.), на сборника „50 избрани проповеди на митрополит Иларион Алфеев” (2016 г.). Превел е и книгите на  Московския и на цяла Русия патриарх Кирил „Тайната на покаянието” (2016 г.) и „Мисли за всеки ден от годината” (2018 г.).