Веднъж на сто, на десет, или пък на седем
години,
селската рекица събаря мостовете пред очите ми,
като момиче си сваля гривните пред огледалото.
И гледа как зениците на ужаса се разширяват.
Веднъж поне на седмица,
и аз излизам като друг човек,
прегазвам същата река,
със пръсти спектъра събуждам
и млад стихиен водопад –
с дълбок и гърлен глас – да плаши рибите.
На другият ѝ бряг –
настръхнал като гладен змей –
аз се опитвам да остана цяла,
използвам облаци въображение,
за да направя дъжд
и да порасна,
да изплаши мостовете –
белите метафори,
държащи ме жива над сипея.
Щом те се сбъднат,
Все идва някой друг и ги открадва
като зелени ябълки
и като рози още нецъфтели.
*
Така красиво пиеш, казва,
че ще се строши живота ти,
абсурдно хванат в тази тънка чаша.
Автор: Роза Боянова
