Трябва да споделя, че един предобед, не помня точно в колко часа, тъй много ми се доиска да изляза на разходка, че нахлупих шапка, напуснах стаята си за писане и всички, обладали ме там духове и хукнах по стълбите надолу към улицата. Ще спомена, че на стълбището се разминах с една жена, която ми заприлича на испанка, перуанка или креолка. Излъчваше подобна бледа, величествена красота. Най-строго си забранявам обаче да остана дори две секунди при тази бразилка или каквато ще да е тя; защото не бива да губя напразно както време, така и място. Доколкото си спомням, пишейки днес това, когато пристъпих на откритата, светла улица, бях настроен романтично и готов за приключения, което ме правеше щастлив. Утринта, разгърнала се пред погледа ми, изглеждаше тъй красива, като че я виждах за пръв път. Всичко, което погледнех, създаваше в мен приятното усещане за радост, доброта и младост. Забравих бързо, че само допреди малко стоях горе в стаята си и се измъчвах над празния бял лист. Изчезнали бяха тъгата, болката и всякакви тежки мисли, макар че пред себе си, както и зад себе си, все още ясно долавях тона на някаква сериозност. Изпитвах радостно любопитство към всичко, което щях да срещна или да ми се случи. Стъпките ми бяха отмерени и спокойни, и както си вървях по пътя, представлявах, струва ми се, доста достойна за погледа гледка. Впрочем обичам да крия впечатленията си от хората, без да полагам страхливо усилие за това, като дори считам подобно усилие за голяма грешка или направо глупост. Още ненаправил и двайсет крачки по широкия и оживен площад, ето че насреща ми се зададе професор Майли, капацитет от първа величина в своята област. Както се полага за такъв безспорен авторитет, походката на господин Майли беше сериозна, тържествена и величествена; в ръката си държеше също толкова достоен и учен бастун, който ми внушаваше ужас, страхопочитание и респект. Носът на Майли беше строг, властен, остър нос като на ястреб или орел, а устните му – свити и стиснати като на магистрат. Походката на прочутия учен приличаше на челичен закон; от строгите очи на професор Майли, скрити под рунтави вежди, проблясваше световната история и прелитаха искрите на отдавна отминали героични дела. Шапката му стоеше на главата с величието на владетелска корона. Но като цяло професор Майли се държеше съвсем вежливо, сякаш в никакъв случай не смяташе за нужно някой да забележи каква огромна власт и тежест персонифицира, и въпреки цялата си неумолимост и твърдост той ми се стори симпатичен, понеже наум си казах, че който не се усмихва със захаросана усмивка, е все пак честен и почтен човек. Защото всеизвестно е, че има мошеници, които се правят на любезни и добри и притежават, за беда, таланта да скриват злодеянията си зад подкупваща, любезна усмивка. Предусещам, че скоро ще Ви занимая с една книжарница и книжаря в нея; също така, както предполагам и забелязвам, ще бъде спомената и представена на вниманието Ви една пекарна с табела, изписана със златни букви. Но преди това трябваше да спомена един свещеник или пастор. Съвсем близо край разхождащия се, тоест край мен, прехвръква с любезна и важна физиономия, усърдно въртейки педалите на колелото, градският химик, а също един щабсфелдфебел или полкови лекар. Да не пропусна да отбележа скромния минувач; помоли учтиво да бъде споменат. А именно – един наскоро забогатял вехтошар или антиквар. Как волно и необуздано тичат в слънчевата светлина момчета и момичета! „Нека са необуздани сега – помислих си. – Животът ще ги обуздае и усмири. И то твърде скоро, за жалост!“ Край фонтана едно куче се освежава. В синия въздух чуруликат, струва ми се, лястовички. Една-две дами с изумително къси поли и изненадващо фини, високи, цветни ботушки се набиват на очи, предполагам, повече от всичко останало. Забелязвам две летни сламени шапки. Историята с мъжките сламени шапки е следната: съвсем неочаквано в светлия, лазурен въздух виждам две шапки, а под шапките – двама доста състоятелни господа, които с красиво, любезно повдигане и размахване на шапките изглежда, че искат да си пожелаят „Добро утро!“. В това представление ролята на шапките явно е по-важна от тази на носителите и притежателите им. Впрочем най-смирено умоляваме автора да се въздържа от подобни напълно излишни задевки и подигравки. Приканваме го да остане сериозен и се надяваме, че веднъж завинаги ще запомни това.

Това е шедьовърът на кратката проза на легендарния швейцарeц Роберт Валзер (1878–1956), един писател, когото съвременният свят преоткрива днес като „липсващата връзка” между сюрреализма и Франц Кафка. В действителност приживе Валзер е бил по-известен от самия Кафка или Валтер Бенямин – автори, които са му се възхищавали и върху които тази книга е оставила отпечатък.
Разходката – това са бляскави и най-вече весели “гирлянди от думи” (ако трябва да използваме една известна фраза на Бенямин), които опровергават усещането ни, че вече сме чели толкова много, че не е възможно да бъдем изненадани от нечий стил и слог. Напротив, възможно е, и Валзер го прави изключително приятно преживяване!

Книгата ни представя топъл, но и свръхироничен поглед към всичко, което среща по пътя си един привидно шляещ се човек, надарен със сетиво за микроскопичното и със способност да вижда огромното, скрито зад него. „Съвсем невероятно ли Ви се струва, че по време на една блага, търпелива разходка срещам великани, имам честта да видя професори, общувам пътьом с книжари и банкови чиновници, разговарям с начинаещи млади певици и бивши актриси, обядвам при духовити дами, кръстосвам из горите, изпращам опасни писма и бойко се сражавам с коварни, иронични майстор-шивачи?”…

Преводач: Мария Добревска

Изд. „Критика и хуманизъм“

Самият Валзер води самотно и крехко съществуване, на ръба на светлината и тъмнината, която след години в санаториум за душевно болни го побеждава и той умира внезапно посред зимна разходка навръх Коледа.  Оставя ни един брилянтен подбор от преживявания, сякаш едва докоснати от думите, пише британският всекидневник “Гардиън” по повод на английския превод на Разходката. Роберт Валзер  е автор на няколко романа, кратка проза и възхитителни, наскоро разчетени микроскрипти – миниатюрни разкази, написани с букви от по един милиметър, на гърба на визитни картички,
късчета от етикети, откъснати лентички от ресторантски менюта и обявления… Те са смес от литература и визуално изкуство и тяхното издаване на български език също предстои.  Само Валзер може да създаде история от тези кратки бележици, откъснати по време на неговата разходка.
Освен Бенямин и Кафка, той е сред любимите автори на Херман Хесе, Роберт Музил, Сюзан Зонгаг, Джорджо Агамбен, които определят Разходката за една от настолните си книги.
Българското издание е придружено с кратък, но силен текст на един от най-акламираните днес философски мислители, италианецът Джорджо Агамбен.

“Ужасява ме мисълта, че бих могъл да имам успех в света” – казва Валзер.

Само книгата може да подтикне да разберем защо.

На книгата се поставя ръчно изработен печат, който “отразява” изображение от корицата. Автор на идеята и изработката: Яна Левиева.

Есен

Пред стъклата на прозорците плуват в жълто-синьото облачета като късчета памук. Последното го казвам с леността на богопомазан мързеливец, но нека кажа още, че в чекмеджето ми лежи писмо, на което вероятно ще отговоря. Друго едно писмо, т.е. такова, чието съдържание ми се стори прекалено наивно, оставих за удобство да полети към кошчето. Често към мен се приближават хора с докосваща ме странно претенция да им дам един или друг съвет, за което най-често не съм ни най-малко настроен. Едновременно с есенния сезон настъпи и театралният сезон и едно списание повдигна въпроса какви качества трябва да притежава достойният за безсмъртие роман.
С донякъде непонятна тромавост се залавям в настоящето изложение с един вид просяк, който пребивава в много красива местност, живее в една, съдейки по вида, прекрасна къща, в която пие кафе в четири следобед, след което се отдава на упражняване на обичайните си задължения. Когато тръгне на разходка, деца го обкръжават, тананикайки ринги-ринги-рае, което може би предизвиква в него някакво смущение, доколкото не е в състояние да открие в себе си някаква или поне твърде малко невинност, колкото и усилия да полага за това.
По-рано – така разказваше при случай самият той – населявал малък замък, чийто грациозни фронтони се отразявали с поетична нежност в езерото, на чийто живописен бряг се е издигало жилището. Просякът може да бъде наречен не такъв по принуда, като примерно този, който смирено моли за парченце хляб, при него можем да говорим за вид духовно приятелство, което със сигурност едва ли е нещо лошо, понеже за нас главното е да имаме какво да ядем и нощем да знаем къде можем да идем, за да си отпочинем от отнемащите сила дневни грижи. Позволяваме си да изкажем мнението, че есен е обгърнала образа на просяка, макар че не е изключение да се лъжем. Например не зная дали на писателите и позвалено да сравняват ранната утрин с пролетта, обедното време – с лятото, вечерните часове – с есента, и дългата, монотонна вечер – със зимния сезон. И така, при просякът беше дошла вечерта. дълбоки бръчки се бяха загнездили от двете страни на устата му, което можеше да се разтълкува като доказателство, че често не бе в съгласие със себе си.
Понякога се смяташе за вълшебниек. Но ако преди вълшебстваше, уверен в постигането на целта т.е. по наивен начин, като че свири на флейта на богатото си несъзнавано, което е може би малко необичаен начин на израдяване, то сега вълшебството му приличаше по-скоро на мрънкаща колебливост, отколкото на радостно прекрачване в равнината на живота. На мнение съм, че обиждаме природата, когато примерно на есенното настроение приписваме някаква разстроеност, есента се противи на твърде баналния опит да и се натрапи родство с тъга и просителство, въпреки че като че ли есенните дръвчета наистина понякога могат да имат известно съзвучие с просещи личица.
Просякът седеше в изящна поза на пейка в есенната градина и размишляваше за писмата, които беше адресирал до господарките на кадифено мекото си черно сърце, които вкупом бяха загрижени заради вълшебното му приятелство: “ Дали не мисли за друга, когато се обръща към мен?“ – се беше питала всяка, на която интимността му бе ставала дстояние, и всяка беше сметнала, че е интересно да се люлее в люлката на нежното преливащо съмнение. По отношение на това просякът в известна степен се бе погрижил за възможно най-живителното разпространение на натуралистична романтика, която може да бъде преценена като проблем. Тъй като самият той бе съмняващ се, трябваше да накара да се съмняват и онези, на които писмено се доверяваше и които принуждаваше да го доловят в начина му на говорене. Неговата, в известно отношение може би будеща недоверие, обич беше извинявана с удоволствие заради втурналата се по склоновете на съществуването му златноструйност на съвсем не без чудатости снабдената му същност. Фалшът при него им звучеше като откритост, защото търсещият, мислеха те, не търси нищо друго освен “ онова единствено нещо“, вглеждайки в светещите му от веселие очи прочитаха, че навремени може би твърде усърдно се е заел да извиква в душата.
Просякът непрекъснато смяташе своите есенности за даденост, сякаш в живота изобщо има съвсем точни степени.
Забавно ми е да вярвам, че читателите като че надзирават писателя, но и най-строгият от тях ще да е дошъл до сигурно финото внушение, че в тези редове есенее, с което всъщност целта им бе следвало да е изпълнена.
В момента, в града, в който живея, подготвят изложба на Ван Гог.

Що за жанр са микроскриптите на Роберт Валзер, една от най-големите фигури на европейската литература на XX в.?

Какво е това безпрецедентно по формата си писане, съчетано с майсторство, което ни оставя понякога в неудър­жим смях, понякога в сълзи и без дъх?

Върху късчета хартия – от подложки за бира, от облепени с марки пощенски пликове, от визитни картички, от откъснати парчета от календари… – Роберт Валзер, този най-висок връх в литературата на Швейцария, пише през последните години от живота си кратки литературни произведения. Но по онова време никой не подозира какви са тези привидно безсмислени драсканици. Години по-късно е разгадано, че представляват едномилиметрови бук­вички, които изграждат микроистории – цял разказ върху няколкосантиметрова лентичка!

За това издание ние подбрахме малка част от микро­скриптите на Валзер. В тях се вижда как под повърхността на привид­но прозаични “парчета” тече истинска поезия или блясва поглед към духа на епохата. Един неподражаем писател ни представя тип писане, което дръз­ко застава на ръба на жанровете.

Текстовете са придружени с десетки цветни репродукции на оригиналните късчета хартия, върху които са писани – те носят повече дух от каквато и да било илюстрация. Книгата е и с уникална двойна корица, по идея на художничката Яна Левиева. Придружена е с текста на Валтер Бенямин, посветен на Валзер, както и с послеслов, който го поставя в днешен и тукашен контекст.

Роберт Валзер (1878-1956) е едно от най-високите лица на швейцарската културна история, обожаван от Валтер Бенямин, Франц Кафка, Херман Хесе и мнозина други от редицата най-велики писатели. Сред шедьоврите му е и повестта Разходката (бълг. издание от 2014 г.).

Превод: Мария Добревска.

Издателство: Критика и хуманизъм.