Архив за етитет: Нели Арнаудова

Нели Арнаудова

Приказки за пораснали момичета“ е съвременна проза с кауза за нежната половина от читателската аудитория, но господата също са добре дошли, ако искат да намерят отговор на безбройните въпроси за женската същност. Феите от  приказки на Нели са от цял свят – едните са избрали да сбъдват мечтите си в родината, а другите са се разпилели по света, за да го направят по-красив. Какво ги свързва? Любовта, без която не можем, любовта във всичките ѝ проявления.  Някои от разказите може да ви се сторят тъжни, но краят им винаги е щастлив, защото Нели Арнаудова още вярва в приказки.

Уверете се сами:

САМОТАТА ИМА ИМЕ

Ден втори от ваканцията. Чакаме да си купим минерална вода от шарен павилион, когато до нас застава Соня – сестрата на нашия кум Иво. Знаем, че кумицата е починала, но не смеем да питаме. Соня ни кани на гроздобер. Страхуваме се да научим подробности, но се съгласяваме от уважение.

Самотата има име. Тяхната се нарича Дори. Висока блондинка с къса коса – прическата на красивите жени. Не я промени през целия си живот.

-Защо престанахме да се срещаме? – питам Дони, който шофира по стръмните завои на Странджа. – Времето ли ни раздели, или се зазидахме в собствените си светове?

Не получавам отговор. Съпругът ми е съсредоточен в пътя. Спираме пред смесения магазин в селото. Миризмата на домашен хляб ме връща в детството, а старицата, която ни поздравява, е облечена като баба ми в сукман и забрадка. Усмихнато ни обяснява къде се намира къщата – любимото място на Дорито. На прага ни посрещат Иво и Ники (брат ѝ) – мъжете, наказани да оцеляват с нейното отсъствие. Поднасяме съболезнования, а очите на всички се пълнят със сълзи. Показват ни градината. Лозниците се огъват от гроздето, а то чака да бъде откъснато. Ники ни дава ръкавици, ножици и кофи. Започва беритбата. Говорим за децата, за живота и Испания. Иво избягва погледа ми. Пред оградата спира кола и Соня слиза от нея. Ръкуваме се и аз я моля да ми покаже едно светилище, останало от времето на траките.

Тя учудено прокарва ръка през посивелите си коси.

Дони остава с Иво и Ники да довършат гроздобера, а ние поемаме по баира, който есента е облякла в златно. Разглеждам каменната порта от 10 век преди Христа. Соня се суети около мен.

– Искаш ли да ми разкажеш? – хващам я за ръката.

– Защо, можеш ли да ни помогнеш? – спира и ме гледа с уморените си от скръб очи.

Не, но искам да преживея загубата ѝ, защото я познавах.

– Откъде да започна? – сяда върху листата и ми прави място. Те са сухи и топли.

– Наближаваше датата за раждане на Татяна – дъщеричката им. Това беше причината да заминем за Испания, въпреки че Дорито се лекуваше от сърдечно заболяване и вземаше много лекарства. Сложихме ги в чантата и развълнувани се качихме в самолета. Когато излетя, тя пожълтя и започва да се задушава. Пътниците се паникьосаха, а стюардите разтревожени обикаляха около нас. Сложиха ѝ кислородна маска, а Дорито държеше ръцете ни и се усмихваше с очи. Толкова се изплашихме, не знаехме какво да кажем…, само повтаряхме, че като кацнем всичко ще се оправи. Когато това се случи, я чакаха с линейка и отведоха в интензивно отделение на мадридска болница. Не ни разрешиха да влизаме в стаята. Тя ни махаше с ръка през стъклото. След ден се обадиха, че е починала. Изследванията показали, че не е имала проблем със сърцето, а с белите дробове. Как ли се е чувствала сама? Какво е мислила, разбрала ли е че умира, беше на четиридесет?

Соня ридаеше безнадеждно и виновно, като дете, счупило скъпа играчка. Тя и Иво бяха неразделни, живееха заедно от деца и си бяха много близки. Не се ожени. Семейството на брат ѝ беше нейното семейство.

Псувах наум некадърните лекари, хипократовите клетви и дяволския сценариий. Седяхме, отправили взор напред, като че ли очаквахме Дорито да се появи.

– Това не е всичко, Нели. Нямахме пари за погребение, не разбирахме езика. Познати на децата сложиха кутии за дарения в няколко магазина. Хората помогнаха да съберем сумата за кремиране. – Соня вече не

бършеше сълзите си и не се срамуваше от тях.

Аз плачех с нея, съсипана от мъката, прегърбила високата жена.….

– Татяна се стресира от смъртта на майка си. От датата, определена за раждане, минаха десет дни. Когато то започна, всичко се обърка и се наложи спешна операция, за да ги спасят с бебето. Седяхме и се молехме да не загубим и нея. Роди се племенника, а ние не можехме да се зарадваме, бяхме съсипани.

За България пътувахме с Иво и урната. Вече седем години той не може да събере сили да разпръсне праха ѝ… Казва, че без урната къщата не е същата. Без Дорито Иво е никой Нели, никой!

– Татяна и малкия как са, къде са?

– Добре, вече са тук, малкият ще е в първи клас. Купихме чанта, униформа, читанка, но те имат свой живот, свой дом, а той се прибира сам. Сутрин се събужда с мисълта, че не се е случило, а вечер заспива с надежда да я сънува… Не зная как да му помогна.  Иво не иска да я преживее, не иска бъдеще…

– Тогава му припомни миналото.!

– Как? Нели!

– Като не се страхуваш да му говориш за нея.

– И мислиш, че това ще помогне? Става тъмно, да тръгваме, слизането надолу е трудно…! – каза Соня и ми помогна да се изправя.

Когато се върнахме, момчетата бяха приключили с гроздобера и приготвили аперитива.

– Иво! Помниш ли, че на сватбата не можеше да закопчеш сакото си, а Дорито се появи ослепителна в семплата си рокля?

– Да. Тя беше ослепителна във всичко – отвръща Иво и очите му заблестяват.

– А на теб как ти хрумна да облечеш дъщеря си с рокля и шапка като на булката? – Соня споделя идеята ми и се включва в разговора.

– Не зная, обичам детайлите. И синът ни беше на две години, но с костюм. А Дони каква реч дръпна като кръстник, тържествена… И танцувахме ламбада. Незабравима сватба…

– Да. След това годините станаха трудни, храната с купони, но бяхме млади, подкрепяхме се, обичахме се и правихме своите стъпки напред. – Иво с тъжно удоволствие връщаше скритите спомени.

– Соня! Какъв беше този десерт със сирене крема, който Дорито приготвяше, а ние всеки път забравяхме от какво е направен?

– Не зная, Нели, но ще ти намеря рецептата. Пазим всичките ѝ неща. Понякога ги разлистваме с Иво и се любуваме на почерка ѝ – Соня се усмихваше…

Припомнихме си празниците, които сме посрещали заедно, местата, където сме били, малките неща с любимите хора, които правят живота специален…

Отново плакахме и се усмихвахме. Думите ни направиха близки, бяхме заедно както преди.

Само Дорито не идваше…

ВЛАКЪТ НА ДЕТСТВОТО

Изгрев – комплексът в който израснах, в който се влюбих, ожених, в който моята приятелка – леля Янче, както я наричаме с децата – има луксозен фризьорски салон. Посещавам го за разкрасителните си процедури. След една такава се разхождам в парка виждам старото влакче. С открита вагонетка, която тегли открити железни вагони с места за родители и деца. Мотрисата се върти в кръг по стари и износени релси, също като нея. И машинистът, който продава билети е същият, облечен в същия железничарски костюм с шапка и надува същата свирка, както преди тринадесет години, когато водехме внука си тук. Чувствам се някак носталгично. Впечатление ми прави едър мъж, който едва се е побрал на седалката, прегърнал малко момиченце и малко по-голямо момче. Когато влакът приближава ,,посрещачите”, маха с ръка на жена с къса, руса коса. До нея е застанала Соня. Обръщам гръб, ентусиазирана от видяното, но Соня застава пред мен.

-Не ни ли позна? – прегръща ме тя.- Ела да ти представя  Зина. Жената на Иво срамежливо се ръкува с мен. Толкова прилича на Дори, че ентусиазмът ми се превръща в болка, после в удоволствие, накрая в щастие. Влакът е направил последния си завой. Иво се измъква от купето, хваща за ръце децата и идва притеснен при нас. Не му давам възможност да се оправдава. Прегръщам го. Извинявам се, че бързам и го оставям да бъде щастлив.

Нели Арнаудова твори в областта на поезията, прозата и драматургията. Нейната книга ,, Приказки за пораснали момичета излиза от печат след дни. Тя ще се разпространява   в подкрепа на сдружение Онкоболни и приятели Бургас.

 

 

 

 

“Усмихни се на тъгата” от Нели Арнаудова

„В прелюдиите към интимност харчим време в приказки кои от кои по-празни. Жените бърборим от свян, мъжете – от желание да ни угодят, за да бъдат възнаградени.“
Това бръщолевене ѝ се нравеше. Искаше да се чувствува като героиня от любовен, а не от порно филм, която обладават до вратата, преди да я затворят. Не, че страстта ѝ бе чужда.
Той знаеше това. Ако си беше задала само един въпрос: откъде, щеше да бъде по предпазлива. Едва ли би променила събитията, но нямаше да я изненадат толкова пагубно.
Научи за него, колкото ѝ трябваше. Къде живее, къде работи, как пие чая си… Познаваше приятелите и колегите му. Прекарваха всяка свободна минута в нейния дом. Той бързо свикна с обстановката, а на нея ѝ беше приятно.
Апартаментчето от годините на соца приличаше на кибритените кутийки, в които съжителстваха потомците на хората от село. Те се познаваха по име. Ева се дразнеше, когато на отговора ѝ, че е родена в Бургас, получаваше контравъпрос: а родителите ти откъде са? Естествено, всички бяха от село. Излъгани, че ще намерят „светлото си бъдеще“ в града, младите напускат бащините къщи със зеленчуковите градини и животните в обора, за да се натикат в панелките, за които стана въпрос. Ева си спомни колко се радваха, когато получиха ключа за новия си дом. Големият хол в апартамента стоеше празен, защото за мебели, техника, автомобил и каквото се сетите се записваше и се чакаше години. Някои „връзкари“, които имаха роднини връзкари, получаваха тези неща наготово. Уж всички бяха равни (както учеха управниците), а някои бяха по-равни от другите… Но да не се отплесваме.
Ева отдавна не обръщаше внимание на клюките на съседите, с които прекара половината от живота си. Когато една „хубава жена“ (без да бъде нескромна) живее сама, всеки, който слиза на етажа, е спряган за любовник. Тогава още нямаше интернет и бабите бяха
срастнали с пейките пред блока.
– Защо не говориш за съпруга си? – нежно галеше
косите ѝ.
– А ти защо не говориш за себе си? – Ева придърпа свенливо завивката.
– Защото не съм интересен.
– Затова ли си сам? – прокашля се, за да не се издаде, че прелива от щастие.
– Не съм сам, срещнах теб! – той я сграбчи в прегръдка.
– А преди това? – искаше ѝ се да знае всичко за
него.
– Като студент бях срамежлив, имах няколко
влюбвания… Когато си млад и самонадеян, вярваш, че ще промениш някого, като му сложиш халка на пръста. Двоумях се и се разминах. Радвам се, че стана така.
– Искаш да кажеш, че един четиридесетгодишен психиатър с добра практика не иска да има съпруга и деца?
– Затова, защото имам добра практика. Децата са голяма отговорност… Искаш да ми родиш ли?
– Не точно аз. Но сигурно ще се намерят по- млади. Виж колко мацки тичат в парка. Какво пише в твоите учебници за семейството?
– Не зная, то е за нормалните хора…
– А ние не сме ли? – темата беше опасна, но Ева не можеше да спре.
– Сама си отговори какви сме. Ние сме любовници, които тичат заедно сутрин, имат личен живот по половин ден и вечер се забавляват, като правят или не любов. Оплакваш ли се?
– Не, напълно ме устройва.
– Та какво каза за мъжа ти? – продължи да любопитства.
– Мъжът ми не умееше да обича.
** *
Нещата между тях вървяха добре, даже скучно, като при другите двойки. Работа, срещи с приятели, посещения на кино, театър или вечеря пред телевизора. Много хора живееха така – щастливо с компромиси, а понякога със секс.
За Ева и психиатъра сексът беше естествен завършек на повечето дни, без извинения и оправдания. Те се наслаждаваха един на друг дълго, обичаха се в убийствен ритъм и се приземяваха бавно от своите виталности. Целуваха се и си почиваха.
Какво му трябва на човек – един качествен секс, за да стъпва здраво на земята. А те не бяха от въздушни зодии.
Когато каза, че излизат с приятели, имаше предвид само неговите. Ева не го бе запознала със своето обкръжение. Първо се страхуваше да не развали магията, после за наказание на Мацките, защото бяха любопитни като квачки, а накрая по навик. Мацките бяха дългокраките ѝ приятелки от детството. Понастоящем – красавици с провалени бракове като нея, по едни и същи причини – несходство в характерите, разбирай изневяра, или тормоз, но по различно време. Помежду им стояха много откровения. Навремето
имаха и забавни моменти с бившите и децата. Събираха се вечер, редуваха местата, а след това седмици наред обсъждаха случилото се. Обичаха се повече помежду си, отколкото с половинките. Не, защото имаха по-големи очаквания, а защото получиха по-малко. Бяха безнадеждни и самотни.
„Разведена“ е етикет. Всяка жена го носи и се справя по различен начин с резултатите от това решение. Съдбата или случайността продължи да ги води в грешни посоки и те се подхлъзваха с надежда, че точно сега и точно с този ще изплуват от блатото на очаквания и обещания до пълна безизходица. Не знаеха как да се справят, смееха се на провалите си и правиха залози какви гадории още ще им се случат.
Засега Ева се бе измъкнала от въртележката, но не можеше да се измъкне от любопитството им. Какъв е, какво ти каза, какво ти купи, как е в леглото?… Тя си- пеше суперлативи (уж премерено), но те го наричаха Господин Идеален и я подмятаха. Радваха се на щастието ѝ с мъничко завист, защото искаха поне наполовина да са щастливи… С кого? Това с годините придобиваше все по-малко значение.
Когато той имаше допълнителни ангажименти, Ева се опитваше да се види с момичетата. Днес успя да организира всички у Веселка. Предпочитаха сбирките по домашному, защото когато заговорничеха и пийваха, бяха шумни.
Като малки обичаха да се гонят в огромния хол, докато майката на Веселка не сложи библиотека на всяка стена и я напълни с книги. Леля Мими работеше в книжарница и можеше свободно да си купува бестселъри (за които простосмъртните чакахме с часове на огромни опашки, имаше такова време). Стаята се превърна в нейн храм. Разрешаваше им да четат само на място. Книгите бяха пълни с картончета, докъдето достигаха. По-често се отказваха, преди да намерят истинската любов, или да хванат убиеца… Детска му работа!
Имаше малък кожен диван, който, както и персийския килим, преди години струваха цяло състояние. Седнаха направо на него и си наляха щедро.
Ева едва дочака да си кажат „наздраве“ и ги разстреля от упор:
– Имам изненада, никога няма да се сетите… Днес ме покани в апартамента си!
– Кой, Идеалният? За пръв път от две години? Мислила ли си защо се наложи да чакаш толкова? – Вяра първа реагира на новината.
– В началото бях нетърпелива, винях себе си, друг път него… След това свикнах и престана да ме интересува – Ева не очакваше да я разберат.
– Ами ако крие някаква тайна? – приятелката ѝ продължаваше да разсъждава.
– Вяра, ти пак ли гледа психотрилър с младия си любовник? – нищо не можеше да развали настроението на Ева.
– Не моят любовник е психиатър, Евче. Той прави ли ти сеанси с махало? Ще направи ли и на мен? – Вяра изглеждаше налудничаво, но след втората чаша тя така си изглеждаше.
– Защо, Муци, нали разбра, че любовника ти е женен. Малко тъпичко да ти представи жена си на бала на митничарите… – Светла обикновено не беше заядлива, но… виното си го биваше.
– Вярно бе, Светле, ти ме разби! Само Идеалният ли не знае тази поучителна история? Светле, ще ни припомниш ли десетте Божи заповеди? – Веселка проговори, това се случваше само в тяхната компания.
– Не говоря за Господ, когато пия – отсече Светла.
– Защо бе, Светле, той нали е пиел червено вино и обичал грешниците?
– Да, Евче, обичал е тези, които четат словото му и се поправят – продължи Веселка.
– Нали Мария Магдалена е лека жена? – Вяра не беше вярваща, но за разлика от Веселка обичаше да говори.
– Като става дума за Библията, питайте мен, не Весела. Тя освен да тъгува, друго не прави. Налейте ѝ още, може и да забрави. Да, Мария Магдалена беше безпътна, но изми нозете на Бог, намаза ги с Миро и благовонно масло и стана вярваща. А вие само за мъже мислите…
– А ти, Светле, не мислиш ли? Не си ли мечтаеш за някой божествен човек? – Ева си наля още.
– Ева, виното те хваща! Аз мечтая през зимата да имам ток… – тъжно отвърна Светла.
– В църквата нали събират дарения? Защо не ти помагат, или само ви баламосват с „Алилуя“? Нали така бе, Веси, кажи нещо… сега ти се е паднало! – Вяра разля по чашите.
– Децата се обадиха от Бристол. Намерили са си работа през лятото. С брат ми вече са готови да наемат апартамент самостоятелно.
– Това е добра новина, ще могат да си съберат и пари за семестрите. Светле, обясни на Вяра за даренията, моля те! – Ева стана и отвори поредната бутилка.
– Господ се грижи за чедата си, изпраща им изпитания, за да израснат във вярата… – Светла започна с проповедите.
– Светле, ми ти все на изпитания я караш, мойто момиче. Без работа, без пари, без дарения… и на квартира… – Ева го каза без упрек, но не прозвуча добре.
– Да, да, за да можем да правим, каквото си иска-
ме! – Вяра отнякъде се върна в разговора.
– Вяра, за друго ставаше дума… – опита се да напомни Светла.
– Аз мислех, че за мен говорите. И не стига, че станахме приятелки с жена му, ами тя иска да ѝ се кълна, че не спя със съпруга ѝ моля ви се! – недоволно тръсна глава Вяра.
– Няма да се кълнеш! Мама Мими казваше, че не е редно.
– Веселка, момичета, предлагам да си облечем нощниците, защото после няма да сме в състояние… И да продължим.
– Добре, Евче. Аз няма да пия повече! Утре е важен ден. Ще прочета молитва и за теб. Съгласни ли сте? – Светла отвори Библията.

Нямаха против. Това беше най-добрата идея. си.

Автор:Нели Арнаудова

НЕДЕЛЯ – ВРЕМЕ ЗА ТЕАТЪР

Здравейте колеги! Аз съм Нели Арнаудова. От миналата година съм част от Бургаската писателска общност и съм щастлива и горда от  този факт. Пиша  за да ви поканя на последната премиера на постановката ми ,, От мястото на събитието “ с режисьор  Атанасия Петрова и артистите от театър Веселие: Йордан Марев в ролята на Господин  Мераклийски, Райна Димова в ролята на Станка, Златина Бахова в ролята на Пенка, Костадинка Стефанова в  ролята на Госпожа Претенция, Божидар Николаев в ролята на диджей ХЕЙ и младото попълнение Матео Атанасов и Христо Станчев. Какво ще се случи на сцената, да надникнем зад завесата:

„От мястото на събитието“ е едноактна сатирична пиеса с шест сцени.  В нея се проследява ежедневието и реакциите на петима души, които попадат в безумна ситуация в тоалетните на бар с името БАР. Комични и сериозни ситуации възникват Продължете да четете НЕДЕЛЯ – ВРЕМЕ ЗА ТЕАТЪР

“Елен Диар” от Нели Арнаудова

Не познавам смешни хора, защото животът е тъжен, но си измислих един и той напира да ви се представи:
Казвам се Страхил от село Баница. Син съм на даскалица и тракторист. Учих до 15–ти март не помня коя година,  но помня, че имахме открит урок. Учителката написа плана на дъската, обаче някой в междучасието го изтри. Мила Бойчева влетя в кабинета с истеричния въпрос : ,,Кой направи това?” Аз и децата мълчахме, само Анка Подмазванка каза тихо: ,, Момчил, другарко, Момчил!”
Страхил, Момчил…, недочула, майка ми ми отнесе главата с два шамара. От изненада се напиках – имах проблеми с простата от ранна детска възраст. Тя избърса локвата пред слисания  директор, който щеше да оценява урока и ме наказа до стената.
,, Хич да не ти пука, мен”- за пръв път чух вътрешния си глас. „Оставяй я да се оправя!”
       –  Няма да ти стъпя в тъпото училище!
Казах и изпълних заканата. Тати ми купи диплома. Майка ми от яд прописа стихове. Аз се вманиачих в гледането на телевизия.
Тати кандидатства по европрограма. Прибра евросубсидии и засади култури. Майка ми ни напусна. Премести се в града, на село не оценявали поезията ѝ. Аз продължих да гледам телевизия.
Тати се пенсионира. Даде нивите под аренда. Поболя се и почина. Аз не престанах да гледам телевизия.
   –  Стига си гледал телевизия, мен! – не издържа вътрешния ми  глас. – Направи нещо с живота си!
  –  Защо ? Имам си всичко. Пари от арендата ,  вино и ракия  от  тате…   Какво още ми трябва?
   –  Жена ти трябва, жена!
   –  И къде да я търся таз жена, като гледам по цял ден телевизия?
   –  Еми, направи си  профил във фейсбук и пращай покани.
   –  Къде,  на телевизора ли?
   –  Не бе, мен, купи си  компютър!
Изпълних заръката. Кръстих се Ален Диар. За профилна снимка сложих една на любимия си артист. Тутакси заваляха предложения за приятелство от Кума Лиса, Черната пантера, Малка Близалка, Неустоима, Без задръжки, Писана и Роми Шнайдер- пасти да яде.
    –  Как ще сложиш снимка на Ален Делон, бе, мен?  Ти си нисък, кривокрак , с рунтави  вежди  и плешив?  – мрънкаше  оня многознайко – вътрешният ми глас .
   –  Виж колко мацки ме харесват ! – цъках  с език  и  облизвах  устни.  Избрах  си Роми Шнайдер.  Покани х я на село.
      Момата пристигна в уречения ден. Приличаше на Роми Шнайдер само по това, че е с фуста. Преглътнах разочарованието си… то, и аз не съм Ален Делон. Три дни пихме и се веселихме. На четвъртия разглеждахме каталози от автокъщи, за да купя на бъдещата Страхиловица пеогеот* – любимата ѝ марка. А вечерта се приготвихме да консумираме връзката си. Съблече се Ромиту, събляках се и аз и се мушнахме под юргана…
   –  Ти не знаеш какво да правиш с жените  ли бе, мен ? Нали гледаш телевизия! – гълча ме сутринта вътрешният ми глас.
    –  Кво  да  видя?  В този момент винаги гасят лампите… –  гузно отвърнах, а истината е, че просто  ме беше страх простата да не алармира.
    –  Не си ли  чувал за образователни програми  по телевизията  след  полунощ  и простамол  в аптеките?  Казвай  ѝ  да си ходи! Тази ще създава проблеми…
Изпратихме Роми Шнайдер с две чанти провизии за извинение, защото тя може да не прилича на артистка, но трябва да се яде.
   –  Нищо не струваш в леглото!  –  успя  да просъска  и побягна с торбите.
След  месец образоване и приемане на медикаменти по схема поканих новата си фаворитка. Още непристигнала и я метнах в леглото.
   –  Имаш ли какво да кажеш, Многознайко ? – кефих се аз.
Спирахме само да хапнем и не излязлязохме три седмици от стаята.
   –  Ти луд ли си бе,  мен?  Ще умориш жената.  Ще ни съди за сексуално покушение.  Приготвяй чантите с храна и  я  пращай  да си ходи.
   –  Тръгвам си!  Ще те изтрия от фейсбук,  извратеняк такъв !  –  ,, Неустоима ”   побърза да затвори вратата.
   –  Голям праз !  Виж,  Многознайко! Аз  без жена вече не мога. Измисли нещо…
   –  Няма проблем,  мен.  Да си вземем  гумена.  Хем ще ни е под ръка, хем като ни омръзне, ще му мислим…
   –  Съгласен  съм!
Жените продължаваха да ми пращат сърца, целувки и усмивки, но ние си поръчахме Сиси на половин цена от Амазон. Сега си хапваме и пийваме,  гушкаме  Сиси и се отдаваме на сладки сънища.
*peugeot- пежо
Ален Диар 2
Вече познавате Страхил – старият 50-годишен ерген, който живее на село в компания с вътрешния си глас. Разбрахте, че обича да гледа телевизия, има проблем с простата и се е кръстил  Ален Диар, защото харесва Ален Делон. А и е богат.
    –  Какво сънува снощи бе, мен?  Мяташе се  и крещеше, а като се събуди, не можеше да дишаш!
   –  Няма да повярваш, Многознайко.  Сънувах, че съм дубльор на Ален Делон във филма  ,,Двама мъже в града ”.
  –  Но вие не си приличате, мен! Ти си кинта и петдесет, дебел и с криви зъби…
  –  Обаче имам неговата артистична осанка. Така ми каза  София Лорен. ,,Защо си се  дегизирал с това шкембе и черни лещи ?  Познах те, Алене, твоят аристократизъм е  неповторим. “- Така ми каза, да знаеш.
   – На какъв език ти каза, щот си неграмотен и не говориш чужди езици?
   – В сънищата говоря всякакви езици. Слушай сега.  Снимаме сцената с гилотината.  Докато се прощаваме с Жан Габен, си мисля: Многознайко спи като пън и не знае, че  съм тук. Ами ако се  прецакаха гилотината … Толкова се стреснах, че пак намокрих гащите. А тия от екипа ме сочат с ръка и се хилят. Че като ми причерня, хвърлих се върху тях с голи ръце, изпотроших им камерите, микрофоните и ги оставих омотани в кабели.,, А смейте се сега”! – изкрещях и им тръшнах вратата.
     –  Затова  ли Ален Делон е търсил дубльор?  Хитреца му с хитрец… Нямаше да му простя, ако се беше случило нещо с теб. Изтривай снимките му  от профила си,  мен.  Слагай твоите!
   –  Ми, аз съм грозен и имам проблем с простатата. Кой ще ме хареса?
   –  Грозен си, но имаш пари, мен!  А с пари всичко се купува…

Нели Арнаудова

Част от романа “Усмихни се на тъгата”

Прегърна Кенди, която спеше до нея свита на кълбо, но с глава на възглавницата. Ако се научи да си слага лапите отдолу, щеше да я признае за човек, какъвто кучето си въобразяваше, че е. Хърка и пролайва. Може и тя да сънува, че е била самотна, но в някой друг живот, защото сега се имаха взаимно. В началото Ева я гледаше с безразличието, което таеше към всичко, но постепенно свикна с нея и я обикна. Любовта винаги чака някъде за всеки случай
Домът ѝ беше пълен с вещи, но празен от спомени. Промени мебелировката след няколкото бягства. Не остави нищо, което да я връща назад. Но миналото връхлиташе по всяко време. Времето лекувало. Пълни глупости! Хората понякога пишат такива тъпотии, за да предизвикат внимание.
** *
– Ела да ти се порадвам малко! – настоя мъжът- мечта.
Думите му прозвучаха толкова естествено, че наля врялата вода върху ръката си, вместо в чашата. Изтръпна, а горещото я опари чак в диафрагмата.
Той беше всичко, за което мечтаеше. Уравновесен, мил и спокоен. Имаше топли очи и перфектно тяло. Тичаха по едно и също време в парка, дори когато валеше. Излизаха от няколко месеца.
– Нали щяхме да пием чай… – гласът ѝ направо пресипна.

– Ева, ти си голямо момиче и със сигурност знаеш, че кафето и чаят са предлог за по-приятни изживявания!
Гледаше я в очакване. Знаеше много неща, както и че когато си млад, правиш каквото искаш, а от това произлизат неприятности. Някои продължават повече, отколкото можем да понесем. Остави чашите на плота и се обърна.
– Не ми казвай, че не си мислила за това? – повика я с ръка.
– Мислила съм… Бъди сигурен, че не искаш да чуеш точно какво – Ева объркано пристъпяше на място.
– Затова ли се изчерви? – дори да ставаше нетърпелив, с нищо не го показваше.
– Да, спомних си подробности… А ти какво си мислеше, докато бях с гръб?
– Че имаш страхотни коси! – Той чакаше приседнал на дивана.
– Искаше да кажеш хубаво тяло? – тя скръсти ръце пред гърдите си.
– Да, но щях да издам колко съм нетърпелив…
– Знам, че имам хубаво тяло. Лошото е, че жени като мен са обект на сексуални фантазии и мъжете се чувстват длъжни поне веднъж да опитат да ги направят реалност… – тръгна бавно към него.
– Сексуалните фантазии са съвсем естествени, ако се споделят от партньорите. Искаш ли да не го правим по-сложно?
– Искам.
Довери му се изцяло, когато първо целуна ръцете ѝ. Помогна ѝ да седне до него. Придърпа брадичката ѝ и я целуна по устните, без да бъде припрян и настоятелен. Погледна я в очите и каза, че е красива и отдавна копнее за този момент. Продължи да я целува и
гледа в очите, докато събличаше дрехите им. Беше нежен, страстен и знаеше точно как да я накара да се чувства доволна.
А после дълго я притискаше в обятията си.

 

Нели Арнаудова е родена в Бургас. Завършва СПТУ по електотехника. Летата прекарва града, но живее със семейството си във Великобритания. Писането ѝ е хоби. Така изразява себе си. Автор е на стихосбирките ,,Защото те обичам”- 1996г.; ,,И когато вали те обичам”- 2016г.; сборник с фентъзи разкази ,, Истории по действителни случаи с куче”- 2018г. ; пиеса ,,Бълхи”- 2019г.; роман ,,Усмихни се на тъгата”- 2021г. Носител е на първа награда за написването на либрето за детски мюзикъл- 2019г. ; първа награда за разказ на Сдружение Активно общество- 2021г. и голямата награда на Никулденски конкурс на сайта Грамофона- 2021г. Понастоящем вписва рубриката ,, Бургазлии зад граница” , запознава читателите с интересни места в Англия и по света, както и с известни българи в Грамофона.