1. Завършили сте Славянска филология в университета в Гранада. Защо се насочихте към славянските езици при тази световна инвазия на английски език?
Интересът ми към славянските езици идва от много отдавна. Бях на около 12 години, когато чрез майка ми се запознах с украинка и тя започна да ми дава уроци по руски език. По-нататък, когато бях на 16 години, ходех на частни уроци по руски език при една белорускиня. Когато завърших 12-ти клас и се подготвих за матурите, реших, че искам да кандидаствам в университета за специалност „Славянска филология“, тъй като изучаващите славянски езици не разполагаме с много ресурси и мислех, че най-добре ще е да го изучавам в университета с квалифицирани преподаватели. Прецених, че за английския език винаги ще има време и хиляди шанса, докато руски, чешки и български не разполагат с много възможности за изучаващите. Особено с по-малките езици както българския – трудно се намират ресурси, граматики и книги в интернет, видео уроци и тн.
2. Направили сте достояние много български автори на испански език. Кои испаноезични автори обаче, бихте искали да преведете на български?
Ами превел съм вече няколко, сред които са Уберто Стабиле, Хорхе Рихман и няколко стихотворения от Алехандра Писарник. Но като преводач смятам, че най-добре е преводачът да превежда на родния си език, заради това реших да се фокусирам в превода от български на испански език. По-естествено е.
3. Пишете поезия. Автор сте на две стихосбирки. Почеркът ви е разпознаваем. Кои са темите, които присъстват във вашите текстове?
Мисля, че освен хомоеротичното и упадъчното има голямо присъствие на теми като любовта, приятелството и липсата от топлина и физически контакт. В моята първа стихосбирка „Едно мъжко момиче“ (Фондация Емили, 2022) има повече разочарование, отчаяние, липса/нужда от физически контакт, има според мен и голям социален заряд особено в първата част на книгата, докато в „Синя пустиня“ (Фондация Емили, 2023) има повече критика към религиозния фундаментализъм, има повече снимки, много стихотворения са много описателни. Освен това е и по-обнадеждаваща. В нея любовта побеждава, докато в „Едно мъжко момиче“ любовта просто я няма. Донякъде „Синя пустиня“ е и пътепис, в който разказвам за своите преживявания в Узбeкистан. Искаше ми се да пресъздам в текст образите, които съзрях там. Но също има и много силен междумъжки сексуален заряд. „Синя пустиня“ е донякъде и възбуждаща книга.
4. На 28 години сте, имате поглед върху писането на младите хора. Ако трябва да го определите с няколко думи, кои биха били те? Битува и мнението, че днес те не отделят достатъчно време за четене, как бихте коментирали това?
Трудно ми е да определям стила на младите български поети, тъй като спектърът е много голям и още се запознавам с него. Обаче една тема, която често присъства в тях е носталгията. Странно красиво е, когато млади автори пишат (и пишем) за носталгия. В тяхната поезия срещам и тъга. Но също така, в много млади автори срещам и силна социална критика към консервативните идеали, преобладаващи днес в българското общество. Това ме радва много. Относно четенето, мисля, че повечето автори четат. Виждам го във фейсбук всеки ден, когато авторите, които следя, споделят не само своите стихотворения, но и на други техни връстници. Обаче съм срещал и такива автори, които гордо споделят факта, че не четат и че даже не редактират своите стихотворения. За радост те са малко.
5. Филолог сте. Книгите, от които сте изкушен.
Напоследък чета най-много съвременна поезия. Бях много впечатлен от „Нещата, за които мълчим“ от Ина Иванова и от „Полуразпад“ от Мария Гетова. Но да не говорим само за български автори – скоро прочетох романа „Майчино мляко“ на латвийската авторка Нора Икстена в превод на испански от Рафаел Мартин Калво и остави голяма следа в мен. Книгата е потискаща красива. Има и една книга-пътепис, която много ми хареса и даже е преведена на български. Казва се „Съветистан“, от норвежката журналистка Ерика Фатланд.
6. Как виждате Марко Видал след 10 или 20 години?
В работната сфера се надявам да съм завършил докторантурата. Също бих искал да преподавам български език, защото и аз съм се „измъчвал“ да го изучавам и знам къде испанците срещат повече трудности в изучаването му. В личната сфера ми е добре така, както съм в момента – омъжен и в хубави и близки отношения с моите роднини.
Марко Видал Гонсалес е роден през 1995 г. в Санлукар Де Барамеда (Кадис, Испания). Завършва славянска филология в университета в Гранада. От 2016 г. до 2019 живее и работи в София. Поет и преводач от български на испански и от испански на български. Той е един от редакторите в сп. „Нова социална поезия”. Превеждал е стихотворения на бесарабски поети като част от бакалавърската си теза на тема „Бесарабските българи”, антологията на сп. „Нова социална поезия”, „Синьото момче/El muchacho azul” на Александър Вутимски, „Бяло момиче/Muchacha blanca” на Владимир Сабоурин и също така стихотворения на разни български съвременни поети като Рада Панчовска, Александър Шурбанов, Ружа Велчева, Амелия Личева, Кирил Василев, Златомир Златанов, Ани Илков, Стефан Иванов и др., които са били публикувани в престижни латиноамерикански дигитални списания като Vallejo&Co., Liberoamerica и Circulo de Poesia. Голяма част от стиховете му са посветени на социалната тематика и на впечатленията му от България. Интересува се от български език и диалектология, политика и социология. В свободното си време се занимава със своя блог “La Tortuga Bulgara” (Българската костенурка), посветен на българския език, литература и култура. През декември 2017 г. е награден от Сдружението на испаноговорящите журналисти в България заради работата си в разпространяването на българската култура пред испанска публика в рамките на конкурса “Светове и Цветове”, който се организира веднъж годишно.
