ВСЕМИРНАТА ЛИПСА

Какво да кажа, любов моя,
в тази нощ без звезди,
няма те, само студен вятър
и мрак,
как да излъжа сърцето си,
ти си в самата необятна тъмнина,
присъствие и отсъствие едновременно,
мигновено видение в неназовимото:
крушение на крехка лодка
с платна от крилете на птица,
изгубила себе си в бездната
на страха,
на всемирното отчуждение и отчаяние.
Какво да кажа, любов моя,
вятър огъва върховете на бряста,
вървя под тъмните ветрове
и кожата ми пари от белези,
оставени от падащите ти звезди,
нажежени като клейма за доживотно разпознаване –
в тази нощ звездите ги няма,
светят само белезите по моята кожа,
свети твоето всемирно отсъствие,
свети думата м и р като химера,
всеки ден е разпети петък,
вървя сега и се чудя как да опазя до утре
малкото неща, които са ми останали.

ТЪМНАТА ТЪМНИНА

Все някой от онези, които са те обичали,
някоя нощ идва, присяда до тебе
и ти говори без думи, държи ръката ти
и казва, че продължава да те обича,
и ти му казваш обичам те,
полагаш лице в дълбоката му шепа
и казваш, искам така да заспя, защото
се страхувам от тъмното,
тогава през процепа на вратата
влиза светулка
и стаята се изпълва с бледа светлина,
и вече не е толкова тъмна тъмнината.

ЛЮБОВТА НА ЖИВОТА

“Любов, която се кълне
“завинаги, завинаги”
и после те прегазва като валяк.”
Ан Секстън

Такава е любовта на живота понякога,
протяга ръце,
когато прохождаш към него,
внимава да не залиташ, да не паднеш,
да не те нарани,
понякога те носи на ръце,
показва ти колко безкрайно е небето
и ти сваля звезди,
с една от тях закичва сърцето ти,
учи те на мълчание,
когато от нещо те заболи,
след това те учи на думи,
с които да се опиташ да го разкажеш,
след това ти намира човека,
на когото да разкажеш това,
вярваш, че те обича твоят единствен
живот
и наистина те обича,
но когато най-малко очакваш,
минава през теб като валяк.
И оставаш задълго така насред пътя –
смачкана, плоска и едноизмерна,
закичена с белег от своята рана,
която има формата на звезда.

След това ставаш и тръгваш.

СЛЕД ВРЕМЕ

Времето ще затвори раните.
Ще останат белези, ръбове и релефи.
Ще заприличат на цветя, пеперуди, треви и звезди.
Колко красиво си живяла,
детето ми, колко прекрасно,
ще възкликне Отец ни,
когато настъпи часът и той ме посрещне.
Колко красива си станала отвън
и отвътре.
•

От стихосбирката “Звезди и белези”, 2023