ЕЗИЦИ

Размесиха се езиците ни,

заплетоха се като отровни змии,

в нещо и нищо, извън паметта.

 

Навсякъде край мен тавани

и стени като чудовищни мазоли,

които помятат черен сняг.

 

Заровена си в земята до раменете

и вените и ноктите ти пукат под налягането

отново и отново, като глас на скулптура.

 

Размесиха се езиците ни

и има камъни във всички наши думи,

които без милост си разменяме.

 

ЗАБРАВЕНИ

Всеки против себе си. Забравени забравяме.

Халюцинираме. Езикът е щастливо погребан.

Слой по слой. В метафората. В нищото.

 

Потопът е в разгара си. И чака Бога. Да забрави.

Зазидан в топлата утайка на тебемене.

 

От нищо не се боим. Свободата е неудобно нищо.

Разкриваме спомените си, ала не помним.

 

Лека-полека се превръщаме в забранено стихотворение,

космическо лепило и десето измерение.

А ти би искала само да бъдеш забравена.

 

Забравени забравяме.

 

СЕМЕЙНИ ДУХОВЕ

Скърцането на нещастието се чува в тялото,

като масивен гардероб в стара къща,

когато нощем го разклатят семейните духове.

 

Виновни са вените вътре,

виновни са спомените, допирите, думите.

 

Дядовците и бабите му разказват приказки

през рохката пръст.

То слуша онова, което не се казва.

Без въпроси. На сянка.

Чака пространство само за себе си.

 

МЪРТВА ТОЧКА

Обезобразява те мъртвата точка,

браздите на въздуха и праха,

като първородния грях, бодежа на сянката,

и ти се връщаш в своето идеално подземие,

което си подготвил преди раждането си.

 

Прозрачното човече под брадичката ти

излива живак в пъпа ти,

като черна дъга, като мрак,

и ти се гърчиш като утроба

и изчезваш във всички посоки.

 

НУЛЕВ ЖИВОТ

Как да си гледаш автопортрета,

да се преобърнеш в друга форма,

друг формат, нулев живот?

 

Ако почувстваш страх,

пази го за пролетта,

за раждането в нереалното,

в началото, поражението.

 

Ти имаш стъклени ръце

и мене ме е страх да гледам в тях,

понеже са без кръв.

 

Обичаме се е и питаме защо.

 

Миналото е любов,

залепена здраво с тиксо,

а нашият мир нечистота,

пустота, в която сме нечовеци.

 

превод: Людмила Миндова

 

Иван Херцег е роден през 1970 г. в Крапина, Хърватия. Завършил е специалност Хърватистика в Загребския университет. Един от създателите и редакторите е на загребското списание „Poezija”.
Автор е на поетичните книги: Другите ни имена (1994), Нощ на асфалта (1996), Снимки на земни въздишки (1997), Ангели в черно (2004) и Неправилности (2007), от която са представените тук стихотворения.
Негови стихотворения са включвани в прегледи, панорами и антологии на съвременната хърватска поезия и са превеждани на полски, унгарски и македонски език. Носител е на няколко престижни награди за поезия, сред които и наградата „Горан” за дебютната му стихосбирка през 1994 г.