Бележки, отнасящи се до предметите, които са върху работната ми маса
Има много предмети върху работната ми маса. Най-старият без съмнение е писалката ми; най-неотдавнашният е малък кръгъл пепелник, който купих миналата седмица; той е от бяла керамика, изрисувана с паметника на мъчениците от Бейрут / от Първата световна война, все още не от тази, която е на път да избухне/.
Всеки ден прекарвам много часове седнал на работната си маса. Понякога ми се ще да е колкото може по-празна. Но най-често предпочитам да е почти докрай отрупана; самата маса е направена от стъклена плоскост, дълга метър и четиридесет и широка седемдесет сантиметра; поставена върху метални подпори. Стабилността ѝ съвсем не е съвършена и в крайна сметка не е зле, че е натоварена или претоварена: тежестта на предметите, които издържа, ѝ помага да се крепи.
Освен това доста често подреждам работната си маса. Какво означава да махна и сложа всички предмети другаде, а после отново да ги върна един по един на мястото им. Избърсвам стъклената част с парцал / понякога напоен със специален препарат/, същото правя и с всеки предмет. Проблемът тогава е да реша дали даден предмет трябва или не трябва да остане върху масата / после ще трябва да му намеря място, но това общо взето не е трудно /.
Това подреждане на територията ми рядко става случайно. Най-често е свързано с началото или края на точно определена работа; то се случва през онези дни на колебание; когато не съм съвсем наясно дали да се заловя за работа и в които се захващам единствено за подобни компромисни занимания: да редя, да подреждам, да слагам в ред. Именно в такива моменти мечтая за девствено, недокоснато работно пространство: всяко нещо на мястото си, нищо излишно, нищо прекалено, всички моливи добре подострени / но защо да имам много моливи? само с поглед виждам шест! /, всички листове сложени накуп или, още по-добре, без никакви листове въобще, само една тетрадка, отворена на чиста страница / митът за безупречно лъснатите маси на генералните директори: видях една, която представляваше малка стоманена крепост, натъпкана с електронни уреди или минаващи за такива, които се появяваха и изчезваха, когато човекът докосваше бутоните на някаква контролираща всички тях командна клавиатура…/.
По-късно, когато работата ми напредва или започва да тъпче на място, масата се отрупва с предмети, които биват събирани понякога единствено от случайността / градинарски ножици, сгъваем метър/ или от мимолетни потребности / чаша за кафе/. Някои ще останат няколко минути, други – няколко дни, трети, очевидно озовали се тук по-скоро случайно, ще се настанят за постоянно. Но става дума само за предмети, пряко свързани с писателска работа / хартия, принадлежности за писане, книги/, а и за такива, свързани с дейности всекидневни / пушене/ или переодични / смъркане на емфие, рисуване, ядене на бонбони, редене на пасианси, решаване на главоблъсканици /, с може би суеверни привички / отбелязване на датата в календарче с местеща се отбелязка/ или без връзка с никаква специална функция, но пък отнасящи се навярно до спомени или до свързани с осезанието или зрението удоволствия, или пък единствено с вкуса към дреболии / кутийки, камъни, огладени от водата камъчета, вазички /.
В общи линии бих могъл да кажа, че предметите, които са върху работната ми маса, са тук, защото държа да са тук. Това не е свързано единствено с тяхната функция, нито единствено с моята небрежност: например няма туба с лепило върху работната ми маса; тя се намира в малък шкаф с чекмеджета отстрани; сложил съм я отново там веднага след като съм си послужил с нея; бих могъл да я оставя на работната си маса, но почти машинално съм я върнал на мястото ѝ / кавам “почти”, защото, описвайки какво има върху работната ми маса, се отнасям с по-голямо внимание към движенията, които извършвам/. Така че има полезни за работата ми предмети, които не са или не винаги са върху работната ми маса / лепило, ножици, тиксо, шишенца с мастило, телбод/, както и други, които не са непосредствено нужни / восъчен печат за писма/ или са нужни за нещо друго / пила за нокти/, или са съвсем ненужни / раковина/ и които въпреки това се намират тук.
Превод: Юлиан Жилиев
Издателство: “Критика и хуманизъм”
Жорж Перек е роден на 7 март 1936 г. в Париж, Франция, в еврейско семейство на емигранти от Полша Ицек Перек и Сирла Шулевич. Баща му загива като войник в началото на Втората световна война, а майка му е депортирана и загива в Аушвиц по време на Холокоста. Тяхната смърт оказва значително влияние на творчеството му. Отгледан е от роднините им.
От 1955 г. започва да пише за списанието „Нувел Ревю Франсез“. Следва история и социология в Сорбоната. В периода 1958 – 1959 г. служи в армията като парашутист. След уволнението си от армията, през 1960 г. се жени за Полет Петра. Прекарват една година в Сфакс, Тунис, където тя работи като учителка. През 1961 г. започва да работи като архивист и библиотекар в научноизследователската лаборатория по неврофизиология към болница „Сейнт Антоан“.
Първият му роман, „Вещите: Една история от 60-те г.“, е публикуван през 1965 г. Историята в него е почерпана от преживяванията по време на престоя му в Тунис. Той е удостоен с наградата „Ренодо“ за най-добър първи роман.
През 1967 г., след срещата си с писателя Реймон Кьоно, се присъединява към групата „Улипо“, което оказва донякъде влияние на творбите му, предимно в липограмния роман „La Disparition“. Същата година е издаден романът му „Спящият човек“. През 1975 г. той е екранизиран в едноименния филм.
Най-известната му книга, романът „Животът. Начин на употреба“, е публикуван през 1978 г. За нея получава наградата „Медиси“, което му позволява да напусне работата си и да се посвети изцяло на писателската си кариера. Книгата е определена от вестник „Монд“ като една от 100-те книги на 20 век.
Известно време живее и твори в Университета на Куинсланд, Австралия, където работи върху незавършения си роман „53 дни“.
Заклет пушач, след завръщането си от Австралия се разболява тежко. Жорж Перек умира от рак на белия дроб на 3 март 1982 г. в Иври сюр Сен.