В този неголям случаен град,
на всяка главна улица
ъглите просят.
В студа изгубените хора предлагат
вестник или мъничко вежливост,
протягат пожълтели пръсти
и в смачканата чашка
чисто отчаяние – глада.
Различни са,
понякога и се провикват,
смеят се или кълнат
пре-шумно.
По няколко монети дрънкат
във всеки джоб,
между гузната съвест
и облекчението,
че няма да останат тук.
Минаващите през деня
изчезват в шапки, маски,
важни мисли.
Мълчат.
Но скоро
ще проговори някой.
На спирката
Лудите в града
играят уличен театър.
Един от тях днес
репетира дръзки стихове.
За публиката се съблича –
застинал в рамката на спирката
ръце разтваря,
да прегърне своето прозрение
и рецитира с мътен глас.
Тук преминаващите през света
трябва да спрат,
поради някакви причини,
да чакат превоз
към някой произволен ден
или към неотложен край.
Той проклина дисплея си,
показващ как времето бърза
и ги замерва с яростни стихове.
Колко траят нула минути?
Докато дойде автобусът?
Как се издържат нула минути,
препълнени с честност?
На рампата на общото търпение
поетът –
може би прероден Хьолдерлин –
вместо в своята кула, затворен на спирката,
хванат с думи, изгубен във времето.
Публиката прави уважителна стъпка назад.
Каза той:
Защо сте се втренчили в този дисплей?
Търпеливо изчакайте, идва спасение.
После ще пътувате, един във друг
притиснати до следващата спирка.
Уви и там надеждата замръзва.
Но вие почакайте,
ще имате връзка с вината.
Предопределена е крайната спирка,
представата за утре – замъглена
като прозорец в пълен автобус.
Дръжте здраво деня, реалността си.
Чуйте моята поезия боса,
поставена в рамка на вярата.
Посоката виси на вашите представи.
Слезте от времето: нула минути.
Качете се в думите: безкрайност.
Без вина ще сте спасени….
*
Няколко мисли дрънчат
все пак под шапки и шалове,
между списъка с покупки
и облекчението,
че не трябва да останат тук.
Автобусът идва.
Малко след това
Този следобед, пълен с ежедневност,
пътува с автобус към края на деня.
Живота си носи в найлонови чанти,
заема двойна седалка и нервно оглежда.
Този следобед като риба отваря и затваря
някакви неизвестни намерения.
Вместо думи – капки пот изплуват по челото,
цъка с език, пъшка, може би няма билет?
Но накъде е тръгнал този провлачен ден?
Не знае ли, че в крайните квартали
вратите и възможностите се отварят рядко?
На последната спирка шофьорът си тръгва,
остава следобедът сам в полумрака.
Усмихва се тъжно, торбите подрежда,
тук ще нощува бездомен страхът.
Донка Димова е родена в Бургас, живее и твори на границата между Германия и България. Публикува стихове в сборници, както и в две самостоятелни стихосбирки „Превод на ежедневието“ и „На границата.Поезия в пукнатина“. От 2016 работи творчески с деца и младежи, води курсове по творческо писане по метода на “Езиковите игри”. През 2021 печели награда на Евангелската Културна църква в Бремерхафен, а през 2022 награда за поезия на Клуб на българските жени в Хамбург, както и престижна стипендия на Културния сенат в Бремен. Превежда стихове от и на немски език.
На 09.04 в 18 часа, втората и поетична книга ще бъде преставена в Дома на писателите,Бургас.
