ШИРОКО ОТВОРЕНИ ОЧИ 

Критически страници (2017 – 2022)

За критиката

През 2017 г. излезе от печат книгата на Пьотър Ярцев: „Книга за театъра“ (прев. Владимир Игнатовски, изд. „Изток-Запад“, С.). П. Ярцев е драматург и режисьор и заедно с това един от най-големите руски театрални критици, работил с известните Станиславски, Майерхолд, Комисаржевска. Емигрира в България през 1921 г. и създава в Пловдив първия у нас камерен театър. Поканен е от Владимир Василев като консултант в Народния театър в София. Умира в София през 1930 г.

В уникалната „Книга за театъра“, неиздавана никога в неговата родина, той пише следните думи, изразяващи строгото му отношение към собствената му професия: „Опитите да бъде намерена научно-философска база за критиката – пише той – не дадоха резултат. Критиката, както беше, остана дълбоко субективна, импресионистка и преди всичко самостоятелно изкуство, като всички останали. Истинският критически талант е безценен, но той е много рядко явление. За това неговите многобройни „заместници“ трябва много строго да се отнасят към работата си и да не надхвърлят ролята си на летописци, тъй като никога няма да има математически критерии за изкуството.“

И един (нескромен) паралел: неговата „Книга за театъра“, която не е монографично историческо и теоретично изследване, е сглобена от поредица от статии, публикувани в продължение на години на страниците на различни издания, т.е. тя е родена от конкретната журналистическа и критическа работа на автора. Този мой пореден сборник, подобно на предишните ми критическо-есеистични книги, също е резултат от подобна процедура. Като имам предвид горните думи на Ярцев, мисля че винаги съм се отнасял „строго“ към обектите и субектите на своите текстове и не съм опитвал да надхвърлям ролята си на „летописец“. Все пак дотук с Ярцев, а и става дума за една почти стогодишна дистанция във времето. В такива моменти, когато стане дума за отношенията на оперативната критика и литературната история (частното и общото), се сещам и чета ето това от вече покойния Марин Бодаков – „Критикът бунтар. Ранните години на Йордан Маринополски“ (Newmedia21.eu. Медиите на 21 век: Онлайн издание за изследвания, анализи, критика, 31.10.2019), или това – „Кой „уби“ критиката? Политики на представяне на българската литература в печатните медии през 90-те години на XX век. Проблеми на критическата авторефлексия“ („Фабер“, В. Търново, 2019).

И все пак защо критика? В книга? Кой чете? Каква е ролята й днес? Марин Георгиев, с когото бяхме правили един книжен Преглед в Ст. Загора през 2011 г., казва: „Може би ще дойде ден, когато Шумелов ще има време да обгледа текстовете и преценките си през погледа на отминалото време, или пък то неволно ще извърши онази селекция, при която ще се отсеят трайните имена и творби и качествата му на техен интерпретатор ще бъдат осребрени като влог в бъдещето“.

            Вероятно това време няма да дойде. Или ще дойде късно. Да хроникираш текущото, основно извън София, е неблагодарна работа. Не само никой не чете, не само влиянието на критиката е почти нулево, но и трудът на пишещият е в голяма степен безплатен. Пълна демотивация. Без да повтарям писаното в предговорни думи към предишни критически сборници, ще допълня, че винаги съм се стремил да бъда честен и обективен, в текстовете да прозира и личната позиция на критика, а проблемите на творбите да се ситуират около биографичното и общественополитическия им контекст. И все пак онова, което преминава като червена нишка през всички книги, е, че те се опитват по различни начини дадат някакъв индиректен отговор на три фундаментални въпроса: Защо (не) четем? Защо пишем? Защо издаваме?

Въпреки че по-обемните и по-кратки критически текстове представляват „моментни снимки“ на случващото се в литературата ни в настоящето, вярвам че те представляват и някакви знаци за присъствие/отсъствие на художественото/критическото, на оценка и очертаване на тенденции в съвременната художествена и металитература в контекста на световната; и все пак финалният труд по конституирането ще е на литературните историци, които подреждат пъзели и строят/преподреждат канони.

Структурата на този сборник включва четири дяла: Книги (2017 – 2022) (26 критически  текста за книги), За дебютите от „Южна пролет“’2020 (22 книги), Книги от Априловски награди – Габрово’2020 (10 книги), Бургаска проза’2021 (12 книги). Това са 70 книги от български автори, издадени в периода 2017 – 2022 г. Заедно с хронологично подредените издания са включени и дебютните книги от конкурса „Южна пролет“ през 2020 г., конкурсните книги от Габровските Априловски награди през 2020 г. и книгите в жанра проза от Годишния преглед на издадените книги в Бургас през 2021 г. Критическите текстове са с различен обем – от ревю (както е в общите прегледи) до по-обширна статия (като тези за книгите на Георги Господинов, Десислава Неделчева, Христо Добротинов, Мая Славова, Данка Калчева, Кирил Попов и др.). Тук, но и проследено в предишните книги, върви т.нар. „серийност“ – представяне на нови заглавия от едни и същи автори, което позволява пълнота на постигнатите критически образи и анализи, откриване на връзки и тенденции в развитието им. Както и преди, и тук селекцията на автори и заглавия е субективна, с изключение донякъде на прегледите на книги от конкурси (както тези в Хасково, Габрово и Бургас, където оценката и класирането не са посочени, но те са подсказани от конкретните критически текстове), което снема донякъде критическия ангажимент от преподреждането, йерархизирането и систематизирането на факти и ценности в литературата.

В презентирането и анализите на отделните книги съм избягвал директните оценки (не че липсват, а за критика оценяването на книги, особено ако той сам е изкушен да пише, е доста субективно занимание), както и напътствия и внушения.

И досега си мисля, че основната функция на литературата е да те кара да мислиш. На критиката – също. Опитвам в крайна сметка да съчетая двете основни функции на критиката – аналитичната и оценъчната – в една нова стилистика. Разбира се със знанието, че подценяване на една или друга от тези функции, води до ерозиране на стойностните литературни критерии. С разбирането на Т. С. Елиът, за който сравнението и анализът са двете оръжия на критиката, но също и че изкуството трябва да се разглежда не самостоятелно, а в контекста на предишни произведения на изкуството; че артистът трябва да се оценява по стандартите на миналото и т.н. (в есето му „Традиция и индивидуален талант“). И под.

Резултатът от многобройните слабости на съвременната литературна критика е, че самата литература вече не изпитва нужда от критиката. Днес наред със слабостите на критиката, можем да включим и по-актуалния дебат за отношенията между академичната критика и рецензентите в интернет (критици, блогъри), който осветлява нови полета и приоритети в литературната действителност, загърбвани до този момент. Да, литературната критика има социална функция, но преди това стои етичната й функция, а в основата й са проблеми с издатели, книжарници, редколегии, разширяване на критическия периметър като присъствие в издания, медии, училищата, блогърите, недостатъчното участие на държавата в този процес и мн. др.

Критиката не трябва да бъде PR на литературата. Не бива да бъде функция на пазара. С какво ще повлияе мой текст за Г. Господинов и такъв за дебютант или среден писател/поет? За пазара при Г. Г. с нищо – там влияят други фактори. За останалите – също. Знайно или незнайно как, но по-малко талантливите/бездарните реализират продажби, понякога значителни. Може би нещо за историята? Едва ли, та нали и литературните историци живеят в книжната джунгла и трябва да се справят някак.

Този парадокс – защото от литературен труд, от писане на художествени и критически текстове не може да се живее, или почти – занимава твърде много съвременния творец. Той е пряко свързан с нас – писателите и критиците, които формираме все по-затворени, маргинални общности и извършваме комуникацията си почти изцяло вътре в тях. Превърнали сме се в масони и тамплиери.

Това не е толкова важно. Остава да виси въпросът за нуждата от подобни книги, от критиката изобщо. В какъвто и вид да са те поднесени – класически анотации, ревюта, рецензентски статии, бележки, с академичен език или в по-есеистично-импресивна форма и език – дали композиционно ще следват един и същ модел, или ще бъдат разчупени в полза на по-добрата читателска рецепция, едва ли ще им помогне да се измъкнат от щампата на „публицистичността“ и нейните обеми, а тя позволява да изпъкнат не толкова литературните достойнства на разглежданите творби, колкото да поставят въпроси и проблеми. И стойка на клепач не те спасява. Кому е нужно? Жив таралеж в гащите. „Изкуството, в случая поезията, е най-безнадеждното влагане: срещу думи, чакаш безсмъртие, като никой не знае кога е падежът“, казва Марин Георгиев в доклада си за старозагорската поезия през 2011 г. Отнесена към заниманията с литературнокритически дела тази безнадеждност изглежда безкрайна и обезкуражителна.

И все пак завършва: „Не се бойте!“. Същото казвам и аз. Критикът-писател, човекът с широко отворени очи; облещен срещу света на книгата, със сатър в едната и морков/перо в другата ръка.

СЪДЪРЖАНИЕ

За критиката – Владимир Шумелов

Книги (2017 – 2022)
Преходът като бурлеска (Георги Ганев. Ангелът и Яков. Изд. „Потайниче“, С., 2017)
„Протуберанси“ легитимира новата вълна литератори във Великотърновския университет („Протуберанси“ – сборник на литературно-дискусионен клуб „Емилиян Станев“ при ВТУ „Св. св. Кирил и Методий“. Изд. „Хермес“, Пловдив, 2017)
Думи за „Стилуети“ 2 на Кирил Попов (Кирил Попов. Стилуети. Т. 2. Изд. „Стилует“, С., 2017)
„Самсара“ като философия на съществуването (Кирил Попов. Самсара. Изд. „Стилует“, С., 2018)
Книга за многоликото творчество на Румен Стоянов (Кирил Попов. Фрагменти от етюди върху творчеството на Румен Стоянов. ИК „Огледало“, С., 2020)
Ключове и кодове към „Повесма“ на Снежана Иванова (Снежана Иванова. Повесма Изд. „НЧ „Даскал Петър Иванов“, Ст. Загора, 2018)
Поезия – желание за още (Данка Калчева. Небе и домове на хора. Изд. „Фабер“, В. Търново, 2018)
За книгата на Йордан Атанасов „Необясним захлас“ (Йордан Атанасов. Необясним захлас. 75 стихотворения и поеми. ИК „Алфатрадо“, С., 2018)
Поезията и нейната „Обратна гравитация“ (Роза Боянова. Обратна гравитация. Изд. „Бургаска писателска общност“, Бургас, 2018)
Широко отворени очи (Милка Иванова. Сенките на времето. Изд. „Фабер“, В. Търново, 2018)
„На стоп“ към Рая (Николай Фенерски. На стоп. Изд. „Дива 2007“, Бургас, 2018)
За романа „Към виделина“ на Владо Каперски (Владо Каперски. Към виделина. Изд. „Арс“, Благоевград, 2018)
За края отпреди началото (Янислав Янков. Обърната пирамида. ИК „Огледало“, С., 2020)
Добри, красиви, зли (Светла Андреева. Добри, красиви, зли. Изд. „Фабер“, В. Търново, 2017)
Апокалипсисът е в нас (Светла Андреева. Краят на Апокалипсиса. Изд. „Фабер“, В. Търново, 2020)
Така пишат младите (Денис Нуф. Коридори. Изд. „Scribens“, С., 2019)
Като по чудо (Свежа Дачева. Ще се видим пак. Изд. „Scribens“, С., 2019)
Синдромът „Шоушенк“ (Николай Стефанов. Гяури от ново време. Търновска Коледа. САЩ, 2019)
Крачка към преоткриването на Матвей Вълев (Мая Славова. Матвей Вълев отблизо. Спомени, писма, документи. Изд. „Стилует“, С., 2019)
Случаят Йордан Маринополски (Марин Бодаков. Критика и искреност. Случаят Йордан Маринополски. Изд. „Фабер“, В. Търново, 2019)
Думи за „Записки от „прехода“ на Петър Динеков (Петър Динеков. Записки от „прехода“. ИК „Огледало“, С., 2020)
За „Времеубежище“ на Георги Господинов (Георги Господинов. Времеубежище. ИК „Жанет 45“, Пловдив, 2020)
„А кой ще ми покаже пътя?“ (Христо Добротинов. Светулките ще ти покажат пътя. ИК. „Хермес“, Пловдив, 2021)
„Черните обувки“ на Десислава Неделчева (Десислава Неделчева. Черните обувки. Изд. „Ерго“, С., 2021)
Със сборника „Емилиян Станев. Той и другите“ Радка Пенчева отбелязва 115-годишнината на писателя-класик (Радка Пенчева. Емилиян Станев. Той и другите. Изд. „Фабер“, В. Търново, 2022)
Какъв е вкусът на унгарската целувка? (Жан Соломонов. Вкусът на унгарската целувка. Изд. „Фабер“, В. Търново, 2022)

Дебютите от „Южна пролет“’2020
Алберт Димитров. „Неизплакани думи“ (2019)
Боряна Богданова. „Рамене и самоти“ (2019)
Мартин Касабов. „Когато великани ходеха по земята“ (2019)
Мартин К. Илиев. „В печалния хан на дните“ (2019)
Лилия Трифонова. „Година с тринадесет прозореца“ (2019)

Костадин Филипов. „На дъх от лятото“ (2019)
Иви Атанасова. „Повече от това“ (2020)
ГеоргиЕВ Д. (Георги Д. Георгиев). „Автобиография на страха“ (2019)
Виолета Стайкова. „Дъното на Рая“ (2019)
Виктор Иванов. „Издигане“ (2019)
Яна Станкова. „Дневниците на Ая“ (2019)
Николай Петков. „Пеперуди“
Олександър Димитров. „Ноемврийски балади“ (2019 )
Виолета Кунева. „Почти всичко е наред“ (2019)
Стефан Данчев. „Дано те уцеля“ (2019)
Гергана Христова. „Близо до сърцето“ (2019)
Николай Ценков. „Човекът, който продаде морето“ (2019)
Антон Георгиев. „Морски записи!“ (2019)
Елена Борисова. „Фантастика и познание. Без/граничност на познанието в българската фантастична проза“ (2019)
Ралица Люцканова-Костова. „Жени и чудовища. Новата женска готика. (Анджела Картър и Карсън Маккълърс)“ (2019)
Стела Йосифова. „Шоколадовата фабрика на Дядо Коледа“ (2019)
Ненко Генов. „Сбогом, дневнико!“ (2019)

Книги от Априловски награди – Габрово’2020
Петко Ботев. „Нено Василев (Дядо Нено Кмета). 1842 – 1935)“ (2020)
Митьо Делчев, Пейо Делчев. „Изпепелена младост“ (2019)
Иван Върхаров. „Разговори с птиците“ (2019)
Минчо Г. Минчев. „Събрани съчинения. Т. II“ (2020)
Мария Димиева. „Женско сърце“ (2019)
Емилия Търновска. „Какви са мъжете“ (2020)
Мария Шандуркова. „Сърдечно огнище“ (2020)
Мария Шандуркова. „Болката любов“ (2020)
Мария Шандуркова. „Слънчеви пискюли“ (2020)
Мария Великова. „Отвсякъде по нещо“ (2020)

Бургаска проза’2021
Иван Сухиванов. „Ноар“ (2021)
Слави Томов. „Докери. Врати към лятото“ (2021)
Прогресива Геометрикус (Наталия Недялкова). „Аз-ът, ер малък и безгласната буква“ (2021)
Николай Фенерски. „Улица „Зеленика“ (2021)
Иван Скевин. „Пазачите на мъртвия град“ (2021)
Мина Кръстева. „Призрачните къщи“ (2021)
Роза Боянова. „Ескизи към портрети на писатели“ (2021)
Гочо Гочев. „Adrenalin. Made in Bulgaria“ (2021)
Екатерина Капрова. „Роуз и други вълшебни кръстници“ (2021)
Елена Стойчева. „Маги в селището на пчелите“ (2021)
Елена Стойчева. „Шивачът на времето“ (2021)
Елена Стойчева. „Балсам от Гълъб“ (2021)

За дебютния сборник на Данила Райчева „Една и съща жена“

 Ще поговорим за един талантлив дебют – това е белетристичният сборник на Данила Райчева „Една и съща жена“, публикуван от софийското издателство „Ерго“. Книгата е отличен белетристичен дебют на млад автор, който рискува във второто десетилетие на XXI век с една „селска“ тематика, която в масовото и критическо съзнание се определяше (и още се котира така) като архаична, демоде. Така де, огромната маса белетристика залагаше на други теми, предимно от градската среда изскочили.

Концептуално изграден, сборникът на Данила Райчева е структуриран от 14 разказа за жени, свързани със съвременното българско село (Михаела Илиева в своя отзив за книгата, отбелязва, че „Ема“ „стои леко встрани от общата атмосфера на книгата“, което не е съвсем вярно, защото макар и градско чедо, Ема е със селски корени и на с. 106 виждаме как тя отива да живее на село при баба си след семейните крушения в града; подобно стои и разказът „Люба“), в края е поставен един Епилог (самото въвеждане на елемента Епилог в структурата на книгата, е емблематично за това, че тя е мислена като циклична творба, близо до романа, въпреки че в нашия случай той не изпълнява типичните епилогови функции, а е представен по-скоро под формата на индуктивни изводи, обобщения за типовете жени, „отпечатали себе си в мен“, както гласи посвещението на книгата). Всеки текст носи името на главната героиня („Боряна“, „Ясена“, „Мария“ и т.н. до последния „Цветана“), а имената са подбрани функционално съобразно отделния разказ и образ. Някои от централните героини са възрастни жени (баби) („Зоя“, „Вела“, „Цветана“) и те осъществяват прехода между минало, настояще и бъдеще, защото носят и житейския опит, и паметта. В други разкази старите жени, които изпълняват тази функция на трансфер на опита и паметта, са второстепенни герои. Отделно от това през речта им навлиза един вече позабравен и автентичен български език, който в публикацията си в Култура.Бг от 4.10.2023 г. Йорданка Белева нарича „предпоследния български език“ и тя споменава думите на авторката по този повод: „Много време съм живяла с бабите си. Често се случва и нарочно в речта си да ползвам техния език. Така, да си живее и след тях“.

Няколко думи за структурата на разказите. Изградени композиционно безупречно, в тях откриваме всички техники на съвременния наратив – забележителни преходи между темите в композията на разказа, превключването на гледните точки – първолична („Ясена“, „Зоя“, „Калина“, „Милена“) и третолична (Мария“, „Божана“, „Ема“, „Боряна“, „Вела“, „Аделина“, „Люба“, „Цветана“), отлични финали, често свързани със смъртта, но облъхнати от светлината и надеждата („Ясена“, „Вела“, „Милена“, „Ема“, „Калина“, „Цветана“), отлични портретни характеристики на героите и жив, въздействащ диалог, с характерен език, описание на пейзажи и цялостния бекграунд не просто като фон, а като част от характеристиката на героите и техните състояния и преживявания. Данила използва целия инструментариум на обстановката, за да представи героите чрез онова, което ги заобикаля, придържайки се към принципа „показвай, вместо да разказваш“; авторката умее да я използва и за пораждане на настроения и очаквания у читателя, което означава и предчувствия за развоя на действието; разбира се използва и други, спомагателни приложения на обстановката, които подсилват визуалната представа за сцената, когато липсва достатъчно диалог или образи и метафори.

Но да кажем и нещо за гледната точка. Споменахме, че в някои разкази тя използва първоличната гледна точка. В повечето – третоличната. Това говори за професионално отношение към текста и познаване на техниките на превключване. И двете гледни точки имат предимства и недостатъци, но смятам, че авторката успява да се справи с тях. Ловкото (и дозираното) им използване показва, че авторката познава тази техника, но отдава приоритет на всевиждащия разказвач, въпреки че в някои отношения съвременната проза смята, че тази гледна точка не е модерна. Може би използването им подсказва кога разказът почива на личен опит, кога авторът се стреми да се дистанцира от събитието психологически, но в крайна сметка да използва всички разказвачески възможности, които предлагат ситуациите.

Композиционно авторката се възползва и от различни похвати, които нарушават хронологичния и линейния ход на събитята, като ретроспекции, разказ в разказа, вътрешна пряка реч от името на сестрата на главната героиня („Катерина“) и пр. Но аз искам да обърна внимание на разказа „Мария“ от гледище на сюжета. А той има предистория. Свързан е с „Бунтът“, който печели първа награда в конкурса за разказ на историческа тема „Изпитание“ „Цончо Родев“ през 2021 г. Защо казвам това? Защото разказът е втъкан в разказа „Мария“ от сборника, в редактиран вариант. „Бунтът“ е, както обяснява авторката, „вдъхновен от действителни исторически скъбития, случили се по време на Първата световна война в родното ми село Драганово“. „Мария“ надгражда предишния, като сюжетира около един вече познат формат – бедна, млада жена, която опитва да пише, започва да чисти офиси, за да оживява. Започва връзка с Дамян, служител в един от тези офиси, който се оказва женен, а впоследствие иска да я разкара. Така Мария, която е вече сираче, решава да се прибере на село при баба си. Оттук започва и вече разказаната история в „Бунтът“ чрез спомените на баба й за войната, а Мария получава вдъхновение и пише…

            Разказите стъпват върху темата за селото и последствията върху него и жителите му основно през времето на прехода. Върху темата вече има немалко художествена литература. Данила Райчева продължава една дълга традиция на писане за селото, известна от 60-те – 70-те години като коренотърсачество, но развита в новото време по един автентичен и нов начен, без „орнаментика“, без „гайдите и абите“ и носеща „езика на общата човешка екзистенциална проблематика“. И ако цитираме Михаела Илиева от публикацията й за сборника в „Литературен вестник“, бр. 32 от 2023 г. по този повод: „Днес патриархалното „вчера“ отива все по-назад във времето и с това идеализацията му става още по-интензивна, а обществените процеси като че ли допълнително засилват този процес, задминаващ понякога дори кичозния балкантуристки образ на родното, познат ни от литературата през епохата на социализма. Все по-актуален е въпросът с удивителен знак, зададен от Цветан Стоянов през 1962 г.: „Не прекалява ли тук-там нашата литература, за да отиде в евтино патриотарство!“.

Да видим „селското“ у Данила. Личи дълбоко и същностно познаване на темата, вероятно от близкия й контакт със „селото на поетите“ Драганово, с което е свързана и емоционално, и кръвно. За Данила селото е „корен“ („Корен те тегли към това село и пак коренът ще те изпрати на оня пустия влак към града.“ – „Мария“); селото („онова забутано село“) е „усещане“, не носталгия, която е копнеж, идеализация на нещо („Тук“ [селото] за нея не беше нещо конкретно. „Тук“ беше старо, очукано и по всичко личеше, че за нея „тук“ беше по-скоро усещане, отколкото реално място. Като петно върху съвършено бялата й рокля, което би предпочела да изреже, отколкото да изчисти.“ – „Катерина“); дори когато обстоятелствата го налагат и героят напуска селото в посока към града, то е образ на птица, пусната на свобода („Аделина“); селото е родов код и памет, но и извор на човещина, етика и морал – ценности, които градът и урбанистичната култура вече са загърбили отдавна; селото е приемственост – продължител на рода и традицията, то съдържа в себе си наследствения код, който постоянно завръща/приютява в себе си; и все пак реалната дилема село – град се крие в думите на Ема (от едноименния разказ): „Всичко е въпрос на избор, скъпа моя. Вратата е винаги отворена, трябва просто да решиш дали си струва да минеш през нея“. Още: селото е жив организъм, който се ражда, живее и умира както природните цикли, а когато неин знаков член си отиде (Кера знахарката), то овдовява, изкуфява, загнива, но до време – селският човек е този, който го възражда към нов живот, – като природата напролет, като вечната Янтра, чиито води в съпровод с народната песен те кара да литнеш („Елица“). Някои ще помислят – сладникаво, романтически, моралистични звучи. Но както казва дядото на Елица, която се завръща в селото с майка си от Автрия, за да обикнеш българското, само четене не стига. За „да си усети корена един човек, трябва да стъпи на голата пръст“.

Това не е книга, посягаща към феминизма, тя е женска по натюрел, мека, разбираща, топла, обективна, психологична и емпатична, обърната дъм духа и душевността на човека. Тя е българска по природа и тема, но и (над)национална. („Мисля си, че по-скоро събирателният образ на жената от заглавието е предимно за България, отколкото за българката, но да не поставяме рамка на рецептивността, защото книгата е озаглавена „Една и съща жена“, а не „Една и съща българка“., пише за нея Йорданка Белева.)

Драматургията й е затворена между „двете илюстрации на Айсял Аладжова, които рамкират книгата“ (според Михаела Илиева) и визуализират пълнокръвно предадените в сборника женски образи като цветя, но символно двете растения добре оформят венеца от женски образи и характери, носят позитивно послание, защото цветята са по своему красиви и полезни.

            В анотацията си към сборника Янислав Янков пише, че Данила Райчева „е дете повече на селото, отколкото на града“. Това е истина, що се отнася до книгата, но аз съм убеден, че следващата й творба ще излезе от тематиката на „Една и съща жена“ и ще покаже новите прозаически възможности на авторката. А дотогава предстои нейната рецепция сред читатели и специалисти, и надявам се бъдещи награди.

 Владимир Шумелов

 Данила Райчева, „Една и съща жена“, изд. „Ерго“, 2023.

Продължете да четете “За писането и наградите” от Владимир Шумелов →

Високо изтегнал крака

Пиша като побъркан. В съседното помещение върви мач. Пиша, тичам, следя резултата, псувам. Главата ми е балон: докоснеш ли го с фас – гърми.

            Потен съм като пор през август. Ръмжа и дращя. Телефонът не спира да звъни, отдолу последният ЗАЗ на планетата се мъчи да излети вертикално, някой постоянно стърчи зад гърба ми. Тилът ме сърби, иде ми да се обърна и да стрелям. Стрелям – нищо. „Еба ти копелето – чувам отзад, – пак не улучи!“ После вратата се тръшва.

            Отивам до банята и си хвърлям хладен душ, след което сменям тениската и слипа. Нов човек. Припалвам. Пуша. Мисля. Пиша. Отново. Спасява ме музиката… „Дъ Ху“, „Бед Къмпъни“, „Блек Сабат“, „Ейша“, „Джудас Прийст“, „Дийп Пърпъл“, „Йес“, „Ван Хален“, „Стикс“, „Ръш“, „Баркли Джеймс Харвист“, „Ю Ту“, Брус Спрингстийн, Стив Уинууд, Джони Уинтър, Джон Лий Хукър, Стиви Рей Вон, Стив Вай, Питър Грийн, Лу Рийд, Питър Гейбриъл…

            От известно време наблюдавам огромната паяжина в ъгъла на коптора; паякът унищожава летящите твари и пуска сухите им тела върху тонколоната. Купчината я покрива постепенно, шумът отвън и отвътре отслабва, аз отварям хладилника, вадя ледена сода и джин, наливам си, отпивам. Потен съм, целият свят се пържи. Обичам август, потта, слънцето, което не можеш да изгониш до късно зад обраслите с гори хълмове на запад, Майлс Дейвис и пълните с разголени знойни жени улици.

            Тогава през отворената балконска врата налитат асоциациите и пускам сакса на Ян Гарбарек. Алтернативният сакс на норвежеца ги приласкава и те лягат в краката ми. Денят е капут, небето неусетно побледнява, посинява, потъмнява, звездите наедряват като възбудени зърна на женски гърди, а Гарбарек ти разказва играта…

            Ставам и наливам джин в содата, хвърлям в чашата кубче лед и течността шупва. Тъна в благополучие. Някой чука силно по вратата.

            – Да – казвам. – Влизай.

            Когато вратата се хлопва, аз съм изтегнал високо крака върху масичката за напитки. Пия джин със сода. С много лед и без лимон.

            – Заповядай! – продължавам да пия, без да се обръщам. Тогава главата ми избухва. С периферното си зрение виждам летящата си чаша и докато падам, обирам с буза прахта от елегантен женски чепик.

            Двама са. Мъж и жена. Боже – богиня, ако върху раменете ми не беше този Чернобил – минута след…

            – О’кей – чувам. – Отвòри очи.

            – И на всичкото отгоре сини.

            Не знам дали са сини или отекли, с торбички отдолу, но наистина гледам. Някой ме опипва… „Нежно – мисля си, – по-нежно… Така…“ Искам ръката й да ме опипва навсякъде, но нямам глас да го изрека.

            – Добре е – чувам отново жената. – Толкова добре, че ако съм масажистка, ще ме изнасили.

            – Точно така или обратното – отронвам първите думи, – но преди това искам глътка джин.

            – Искал джин! А задна прашка не искаш ли?

            Страх ме е. Чернобилът ми клокочи и въпреки това моля:

            – Искам да си допия чашата, моля. Виждам я цяла и празна, паркирана до библиотеката.

            – Паркирана… Налей му! – мучи мутра зад гърба ми. Тилът ме сърби. – Капни и на мен.

            Жената пълни чашите с алкохол и лед. Отпиваме. Мутрата зад гърба ми примлясква.

            – Ти ще караш.

            – О’кей – отвръща мацката и оставя чашата, преди да я лекьоса с яркото си червило.

            – На излизане ме подсети за какво сме тука.

            – О’кей.

            Пиехме разредения джин като бира. Мъжът стана и врътна ключа в бравата. После се разходи. Не беше като на ревю на Пако Рабан. Пако не пуска мутри на подиума.

            – Това какво е? – пита мутрата, след като е изтегли листа от машинката, без да го скъса.

            – Там пише – казвам.

            Не бях виждал мутра да ме чете. Тази прочете текста до „… а Гарбарек ти разказва играта“, след тоето изръси:

            – Продължаме разказа. О’кей?

            – О’кей – отвърнах. – А ла Калчев или Чейс?

            – Тук сценаристът съм аз, копеле. Аз!

            – О’кей – рекох кротко. – Ти. Само че моят текст не е за сцена…

            Избухнах… Главата ми изчезна някъде, а когато я напипах с две ръце, беше късно…

            Двамата седяха насреща ми ухилени, с куп пари на масичката помежду им. Моите мангизи. Върху купчината лежеше желязо с насочено срещу мен дуло и вдигнат предпазител. Бях потен като пор през август. Течах… Тогава телефонът дрънна.

            – …? – попитах с поглед.

            – Вдигай и внимавай – рече мутрата, след което придърпа парите и желязото към себе си.

            – Да, моля… – отсреща дишаха. – Моля? След пет минути? Не-е, не съм готов… А и толкова пари… – отсреща вече не дишаха и телефонът успокоено запиука.

            Мутрата еректира цял, а мацката скочи върху стройните си колони.

            – Затвориха – казах.

            Двамата се замислиха. Личеше им. Мацката се разходи до прозореца и изпищя:

            – Колата ни я няма!

            – Ще го пречукам това копеле! – мутрата не си поплюва. И от сценарии отбира. – Ще му завра топките в устата, ще…

            – Колата е там – пищи отново мацката до прозореца.

            Този път мутрата е точен като „Омега“:

            – Оправи го и духваме.

            Аз съм не само точен. Бърз съм. Грабвам ютията и се мъча да ликвидирам сценария с хепиенд. Ликвидирам го: двамата се надбягват по стълбището надолу към колата си.

            Знам го: финалът е отворен, „тревата“ е на пазара, парите са у мен, имам два патлака и достатъчно време да послушам Ян Гарбарек… Засега.

            Високо изтегнал крака, слушам сакса на норвежеца, който ти разказва играта…

„Високо изтегнал крака“ е камерна история за едно крушение, което през 90-те никак не звучеше като такова. Ето неговите публикации: в. „Северняк“ (Шумен), бр. 12.04.1997 г.; сб. „Между Бекет и Аз“ (1998, 2003); сб. „И така нататък“ (2007); ел. сп. LiterNet, 25.06.2011, № 6 (139); алманах-списание „Културна палитра“ (Перник), бр. 6 – 7, 2014 г. Част от него като кратка проза под заглавието „А Гарбарек ти разказва играта“ излезе в ел. сп. „Литературен клуб“ (www.litclub.bg), 4.06.2014 г.

Когато започнах разказа, всъщност слушах албума на „Ян Гарбарек Груп“ „Twelve Moons“ – на вездесъщата за онова време аудиокасета, производство на Unison от 1993 г., оригинално издание от предната година (5 парчета от Side A и 4 от Side B, а от 1998 г. на CD).

„Високо изтегнал крака, слушам сакса на норвежеца, който ти разказва играта…“ Така беше финализиран този текст с един отворен край, от който не можеш да чакаш нищо добро. Но това бяха времената на 90-те. А касетата не помня кой ми я подари, наистина. По онова време все още слушах (и) джаз.

Емпромптю

            – Как ти беше името?

            – Адам. А ти?

            – Ева. Седни тук и ме целуни!… Ей, по-леко, не хрупаш салата! Авантюрист…

            – О’кей…

            – Авантюрист такъв, откъсна ми езика… Чакай, трябва да ти кажа нещо…

            – Мислиш, че си бременна?

            – О, не ме прекъсвай, мисля, че…

            – Плашиш ме.

            – Успя ли да се изплашиш и ти веднъж. Мръсник… Ох!

            – Стига си ме ласкала, защото наистина ще повярвам, че съм такъв.

            – Кога ще ги спреш?

            – Готов съм, ако заповядаш.

            – Не искам да те задължавам… Отворено е! О-о-о, това е телефонът. Вдигни го…

            – Мълчи. И не диша.

            – Преди пък постоянно дишаше.

            – Ще си капна едно капче. Искаш ли?

            – Само едно, защото…

            – Лед?

            – Не се занасяй, не виждаш ли, че нямам хладилник.

            – Не ти ли е приятно?

            – Не!

            – Добре, вдигни се тогава да поговорим.

            – Какво толкова имаме да си кажем? Като останем сами, трябва да си говорим или глупости, или сериозни неща, от които почти винаги си разваляме настроението.

            – Обичам те…

            – И двамата сме луди. Обаче се чудя кой е по-луд?!

            – Ако мислиш, че за да обичаш трябва непременно да си с жълта книжка…

            – Ако обичаш – по-далеко. Може да обичам друг…

            – Не ме интересува.

            – Тогава той ме обича.

            – … Спиш ли с него?

            – … Да.

            – Ще ти пусна нещо съвсем ново, докато си допия питието. После тръгвам.

            – И все пак трябва да лягаме. Поне аз. Утре…

            – Май ще остана. Но ще ме оставиш да спя. Иначе можеш да ме отпишеш.

            – Като бройка ли?

            – Разбра ли мръсницо? Слушаш „Talk“ на „Yes“.

            – Това ти е грешката. Не съм такава. Знаеш, че се чувствам щастлива само до теб. Сега.

            – Какво ли ще чуя още? Може би е по-добре така…

            – Сигурно.

            – Радвам се, че си съгласна с мен.

            – Това пък за какво?

            – Като известна гаранция.

            – И само на нея ли разчиташ?

            – Веднъж ми каза, че ще ти липсвам…

            – Но…

            – Не ме прекъсвай. Изглежда не можеш да си представиш обратното. И не знам какво въобще си въобразяваш. Ако си мислиш, че трябва да си играеш, няма да я бъде. И сигурно няма да ме откажеш по никой начин, не се съмнявай!

            – Интересно нещо сте това мъжете, бе! Като срещнете някой по-умен или по-различен – веднага мразите, ревнувате…

            –Кой е по-…? Всъщност откога ти е любовник?

            – Вече говорихме за това. Дикси, егоисте!

            – О’кей. Не трябва да живеем инцидентно. Трябва да се обичаме и да работим заедно…

            – И да работим…

            – Да взема да побачкам ли?!

            – Чакай…

            – … не, виж… Облякла си се като полярна изследователка… Това пък какво е?… О-о-о, бабичке червена… По-нежно… Нежно…

            …

            – Благодаря ти! Беше… Защо не отидеш до банята?

            – Искам да остана в теб.

            – Виж, вън вали…

            – Искам да съм в теб и да вали. Обичам те.

            – Колко е тъмно…

            – Вали…

            – Моля те, измий се и ела. Желая те…

            …

            – Помниш ли…?

            – Помниш ли… Мразя го!

            – … когато бяхме за пръв път заедно, беше по-непосредствена… О-о-ох! По-…

            – Защо не се отпуснеш?

            – Обичам те…

            – … когато бяхме заедно в началото беше съвсем друг. Настина беше… Тогава разбрах, че си първият мъж, който съм имала истински… След това започна да гафиш… Обърни се към мен, моля те. Не искам да прекарам остатъка от живота си в тая поза. Приличам ли  ти на долнопробна перачка?

            – Имаш хубава уста. Голяма, пълна със зъби, и всичките – твои.

            – Мога и да хапя.

            – Лекичко… Когато се сгърчиш в епилептичен припадък и прехапеш езика си, аз ще те гледам с крайчеца на окото си и няма да ти казвам нищо; езикът е извор на недоразумения…

            – Но всеки път ще можеш да сядаш малко по-близо… Още по-близо, още, още… Боже…! Няма да се омъжа за теб. Не искам да те загубя…

            – Трябва да спиш. Късно е. Утре ще бъде по-добре. Обещавам ти. Няма да боли. Лекарят изрично го каза. А когато се събудиш, ще бъда до теб, ще държа ръката ти и познай какво ще ти кажа?

            – Нищо. Мъжете обичат да обещават. Защо не си ходиш?

            – И ще ти го повтарям, докато нощите сменят дните, докато сме живи и сме заедно, и през цялото време ще държа ръката ти.

            – Плашиш ме, авантюристе, тръгвай си. А вдруги ден ела на свиждане. Дай да ти отхапя езика…

            – Обичам те…

            – Боже, какво им става на тия мъже! Стегни се, ако нищо не излезе, обещай поне, че ще ме изпратиш до „там“. Ако не си зает, естествено.

            – И не се боиш?!

            – А трябва ли?

Преди години бях изпратил на водещия брой на „Литературен вестник“ (бр. 21, 21 – 27.06.1995 г.) Георги Господинов разказа „Емпромптю“ и той го публикува. По-късно се намести в антологията „Търновска проза“ (1997), в книгата ми „Между Бекет и Аз“ (1998, 2003), в сайта www.razkazvachite.com, 13.02.2013 г. Мислех, в ония весели и непукистки „постмодерни“ времена, 90-те години, че е нещо интересно (като форма – само диалог, недоизказаност и под.). Но беше само готин.

След всяка книга осъзнавах, че зациклям в прозата. Повтарях се. Пишех все по-трудно. Опитах се да си спомня генезиса на финала на „Емпроптю“, но зациклих върху една реплика от книгата на Пол Дохърти „Възходът на Атон“ („Труд“, С., 2008), където текстът гласеше буквално: „Нали не се боиш, Песоглавецо от Юга?“

„– А трябва ли? – стиснах предпазното перило на колесницата.“

Репликата визираше последващ парадокс, който много обичах, но беше публикувана на български доста след моя текст. Сигурно го бях визирал отдругаде – филм, книга… Все пак бе поанта, която криеше парадокс, и бях я сложил почти несъзнателно.

Mother

Докато сглобявах книгата, майка ми Клара почина. Инсултът я довърши десет години след смъртта на баща ми. И понеже през последните години я виждах рядко, чувството за вина у мен се задълбочи неимоверно. Тази книга е опит да се отърся донякъде от него. Знам, че няма да мога. Когато се прибрахме от гробището с брат ми в голямата селска къща, беше 12 часà на обяд. Седяхме под асмите, откъм центъра се чу протяжният вой на сирена. Беше 2 юни. Станахме прави до циментовата чешма пред къщата и си спомних за една проза на Дамян П. Дамянов, в която разсъждаваше за паметта на поколенията, за липсващата памет, за забравата. През съзнанието ми преминаха страници от отдавна прочетени книги, в които мои стари „приятели“ пишеха за своите майки – „Кратко писмо за дълга раздяла“ на Петер Хандке, „Спомагателни глаголи на сърцето“ от Петер Естерхази, „Дневник на скръбта“ на Ролан Барт. Спомних си и много други неща – преживени и прочетени: в „Бял шум“ на ДеЛило двама колежански преподаватели си прехвърлят топката на тема „майка“. „Хитлер обожавал майка си“ – започва единият, декан на факултета по хитлеристика. „Елвис и Гладис обичали да се гушкат и галят“ – продължава другият, визирайки Краля на рока. Родителката на Хитлер се нарича Клара. „Хитлер бил мързеливо хлапе. Бележникът му бил пълен с двойки. Ала Клара го обичала, глезела го и го заливала с вниманието, което не получавал от баща си. Била тиха жена, скромна и религиозна, добра в готвенето и домакинството.“ В случая не се интересувам от фикцията и фактите. Занимават ме знаците, символите, онова, което се загнездва в съзнанието, дори като фонетика, прашинка, случайно докосната от слънчев лъч. Аналогиите са видими, натрапващи се: Елвис и Адолф са „мамини синчета“, такъв бях и аз; баща ми беше офицер в ракетно поделение, което предполага редки контакти и респект… Всъщност исках да кажа друго. Майката на Диктатора умира. „През остатъка от живота си Хитлер не търпял край него да има коледна украса, понеже майка му умряла до коледна елха.“ Ще видя как е при мен, но отсега мразя 2 юни. (В момента слушам Mother на „Pink Floyd“, после ще послушам Mother на Джон Ленън и всички Mother’ songs, ще опитам да си спомня за онези, които си отидоха от живота ми, ще си помисля какво трябва да свърша още, докато тече моят.)

„Mother“ е кратък текст, по повод. Излезе във в. „Литературен глас“ (Ст. Загора), бр. 156, септември – октомври 2011 г.; в книгата ми „Pink Floyd. Елипси“ (2013), а по-късно в ел. сп. „Литературен клуб“ (www.litclub.bg) , 23.07.2014 г. (под общото заглавие „Три“, заедно с „Нокдаун“ и „Майната ви“), като фрагмент от по-общия текст „Ще чакам дъгата“ в ел. сп. „Либерален Преглед“ (http://librev.com), 21.08.2014 г., в сп. „Простори“ (Варна), бр. 2, 2015 г. (под „шапката“ „Кратка проза“ заедно с „Четворка“, „Майната ви“, „Mother“), а вероятно и на други места, защото е добър „пълнеж“. Потиска ме, но ми беше необходим.

Нокдаун

Здраво я закъсахме, си мислех, докато сгъвах надве офсетовите листи А 4. Така обичах. Пък знам ли. Просто се бавех. Обичах да доизпипвам нещата едно по едно, бавно. Тогава мислех. Докато правех всички излишни движения, мислех. Не бях се намислил досега. Миех ръцете си със сапун, бършех прахта по мебелите, търсех нещата пред мен. После се бръснех, лъсках зъбите, слушах музика. Донякъде като тенисист пред решаващ гейм. Като фигурист на лед преди финал. Трескав като аматьор зад кулисите. Не знаех какво да пиша. Хартията блестеше в очите ми. Главата ми беше празна. Потърсих снимките. Беше пълно. Наоколо се стелеха звуци и образи. Телевизорът работеше без звук. И аз в стаята. Сам. Пушеци и звуци. Camera lusida. Но не. Взирах се в мрака и дращех. Ето. Гледам унесено, с бяла риза, черен домашно плетен пуловер и джинси. Чета. Представям цяло издателство. И тук. Пак прав и чета в черен костюм, синя риза и гледам отнесено нагоре. Представям поет. Той е някъде под нивото на очите ми. Драйфа ми се. Мразя прекалено задръстени пространства. Мразя хората пред мен. Тук съм млад. Със скръстени ръце в редакция. От фигурата ми струи оптимизъм. С кафяво кадифено сако. Риза с бутониери. Без вратовръзка. Късо подстриган. Почти галя часовника си. Ироничен. Дявол. Това е след десет лета. Боже. Каква софра. И какви приятели. Петима. Още живи. Мислят се за писатели. Дори издават. Повече. И тук маса. Босовете имат сребърна сватба. Актьори, самодейци. Чинии с китайска храна. Много. Пръчки. Ветрила. Аромати. Аз съм извън ВИП-а. С тениска. Без пари. Не знам защо съм тук. Но ям кисело-люти супи, риби, раци, водорасли и панета. С бамбукови пръчки. И слушам. Обичам да слушам. Тук се усмихвам. Дебилски. Масата е зарината от чаши с безцветна течност. Раздават награди. Пак ще говоря. Двама от наградените са на масата ми. Третият е брадясал. Пие разреден медицински спирт. Той не пише. Раздавам цветя и грамоти. Пари няма. Гледам жадно жените. Повечето са дебели задници. Задници. Но знае ли човек. А тук всички са прави. Студено. Висят като паяци с пластмасови чаши. До тях камари със сладки. Почти никой не поглежда картините от вернисажа. Върху две от тях висят табели продадена. Вярно бе. Тук пак сме всички. Обичаме се. Масата е засипана с минерална вода. От писане обаче разбират двама или трима. Аз съм прав, поприведен покровителствено. На тази снимка съм скръстил ръце. Наоколо провинциални маниаци и само един жив класик. Жив. Издателят е в групата клекнали. Прегърнал е графоман с куфарче. В куфарчето роман. Аналфабетът гледа сериозно. Снимката е в галерия. С цигара в ръка до нас е клекнал и местният гениален художник. Иначе е декорист. Другото са курви. Има и битови ракурси. Те са най-качествени. Непосредствени са. Офис. Аз. Две момичета. Боже. Сам. Гледат ме. Напълнял съм, преди да отслабна. И двете не пишат, нито искат. Дори не четат. Зърната им опъват дънковите ризи. С едната опитах да легна. И почти успях. Легнах и спах дълбоко. Тук е върхът на сладоледа. Ближеш и се окапваш. Моята промоция. Обичам снимки и публика. Хубави са. Хората са ококорени. И аз. На трибуната. С дънково яке и дълга коса. Смея се. Откога не съм се смял. Все по-рядко. Докато човекът ме представя. Сериозен. Боже. Тук излизам от морето. Като Афродита. В дъното плуват. Вълните се разбиват в коленете ми. Гледам срамежливо надолу. Гол съм. Откога не съм бил. Излишно. И нищо незначещите пози. От едната ми страна инфантилно ме притиска издателката ми. От другата непозната красавица. Така изглежда. После ме поздравява топло иззад щанда на хранителен магазин. И аз. А тук наистина съм готин. Със сив пуловер на ромбове и бяла риза. Рожден ден в механа. Брадясал съм. Гледам свежо. Какво още. Други държат чаши. Аз съм с цветя и се усмихвам. Обичам снимките без мен. Хората там по-късно успяха. Докато на моите получавам награди. Ето така. Или раздавам. Понякога седя на маса в жури. Журирам графомани. Тогава гледам сериозно. С поглед надолу. Или нагоре. Ексхибиционист. Знам. По-често съм с цигара сред книги. Тогава очите ми наистина са топли. Кафяви. Зърна на кафе. Знам защо ми го казват. Обичам да ги слушам. И да ме целуват. Самотата ме приютява. Тази фотография е след 250 км път. Фон ми е бар-плотът. Но съм сам. Пуша с привично движение. Ръката с фаса близо до лицето. Кожата ми е свежа. Спокоен съм. Пред мен са се пльоснали чаша чай и коняк. Мижа. И на съседната поза мижа. Пиша нещо. Доволен. Обичам да пиша. Каквото и да е. Другите ми самостоятелни пози са напрегнати. Фукам се. На едната съм захапал микрофон в близък план. Това плаши. На другата държа в ръка своя книга. Какво искам от хората. Майната им. Времето тече. Към началото. Държавен фототип от града. Там съм роден преди хиляда години. Къщи. Блокове. Планини наоколо. Любимите покойници от собствената ми биография ги няма. В зеленото на хълмовете около града червенеят покривите на вили. Колкото половин нокът и по-малки. Река не се вижда. Само корито. И мост. На последната снимка пак съм сам. Проснат под моста над реката. С боксьорски ръкавици. В нокдаун.

Докато „Нокдаун“ свързвам по друг начин с миналото си, с оня град в Югозападна България (Станке Димитров преди, днессъс старото си име Дупница), в който  преминаха първите ми тринайсет години; всъщност за него става дума едва накрая. Преди това разглеждах едно тесте снимки, които визираха някакво по-близко минало отпреди десетина години.

Кратката проза „Нокдаун“ беше публикувана на англ. в ел. сп. muse- apprentice-guild.com (в пр. на Здравка Евтимова), бр. есен/зима 2003/2004 г., а също: в. „Литературен глас“ (Ст. Загора), бр. 97, април-май 2002 г.; алманах „Света гора“ (В. Търново), бр. 6 („Е“), 2005 г.; сп. „Море“ (Бургас), кн. 1, 2012 г.; ел. сп. „Литературен клуб“ (www.litclub.bg), 23.07.2014 г. (под „шапката“ „Три“, с „Mother “ и „Майната ви“). И той, като всяка кратка и синтетична проза, е хубав „пълнеж“ към по-обемни текстови масиви.

Лошо време

Оставаше около час, докато се появи Жана. Навън още не беше го отпердашило на сняг, валеше суграшица и беше потъмняло по обед.

Шмугнах се в хиляда и първата бърлога и си казах едно оптимистично джиново фисче. Питието непременно трябваше да бъде оптимистично и достатъчно малко, за да уплътни времето. Време, колкото за един джинфис и три цигари. Докато Жана се появи на сцената.

Дупката бе по джоба ми и полупразна. На две крачки от мен сърбаше кафе жена-момиче. Тя (то) гледаше през мрака на улицата, през къщите и сто процента виждаше нещо, за което другите не се досещаха. И аз не се досещах, но втренчих очи натам. После към нея и отпих, защото беше безсмислено. Тоникът, лимонът и ледът бяха обрали вкуса на парфюм от нашенския джин и наистина го превръщаха в най-универсалната за всички сезони оптимистична напитка. Едва тогава се запитах защо е толкова старомодно облечена. Представих си реакцията на Жана.

Навън пресичаха мъглата изкаляни возила и пръскаха с кал пешеходците, в салона бяхме почти сами и аз исках да заговоря момичето, но вместо това чаках Жана, за да й отцепя едно „Стига!“

Жената-момиче изтръска пепелта от хилядната си цигара и ме погледна. А аз – пепелника. И чак тогава се гмурнах в зениците й.

После тя плати и се изправи. Куцаше, но малко, по-скоро се накланяше леко вляво. Преди да натисне дръжката на вратата, зениците ни отново се срещнаха. Пред заведението с мъглата се бореше бабишкера с бастун-патерица.

Мъглата глътна жената-момиче, което се мъчеше да не куца, аз глътнах фиса, от което не ми стана по-оптимистично, станах и платих на бара. След това излязох.

На близката спирка суграшицата премина в сняг, автобусът след дълго буксуване потегли и през разлигавените прозорци видях как Жана повдига от калта жената-момиче.

„Лошо време“ (това е краткият вариант) не мисля, че е толкова добър.

И все пак: „Какви са бнушенията на израза лошо време в една балгарка“ гласи един от постовете в pomagalo.com. Ами например: „Метафоричният израз ,,лошо време“ внушава, че периодът на развитие на действието е белязан със страх от поробителите.“ Или емблематичното „Няма нищо по-хубово от лошото време“ на Б. Райнов… Незнам при мен „лошото време“ дали беше метафора на нещо; просто седях в едно кафе и „чаках Годо“. Едно „лошо време“, пречупено през музиката на първия самостоятелен албум на Дейвид Гилмор от 1978 г. (със заглавието просто „David Gilmour“; вж. „зимната“ му обложка).

„Лошо време“ е кратка проза, която е в първата ми книга „Двойно“ (1994), появи се и във в. „Борба“ (В. Търново), приложение за култура „Светлик“, бр. 137, 28.07.1994 г., в сп. „Простори“ (Варна), бр. 2, 2015 г. (под „шапката“ „Кратка проза“ заедно с „Четворка“, „Майната ви“, „Mother“).

С всяка от книгите си Десислава Неделчева е различна, но и по някакъв начин същата, разпознаваема. Пише и публикува доста, а книгите й са малко, което говори нещо, но аз мисля, че е самовзискателността й към литературата. Познаваме се отпреди двайсетина години, от началото на новото хилядолетие, когато четохме някакви текстове в Бургас по повод Петя Дубарова, а сборникът с доклади излезе след това в изд. „Жанет 45“ – „Творчеството на Петя Дубарова във и извън социалната определеност“ (2002). Деси идваше от Варна, аз от В. Търново, заседателната зала бе в центъра, а ние бяхме настанени в един отдалечен хотел, не помня къде вече, четохме, обсъждахме, после всеки по пътя.С мислите, помислите и надеждите си. Години след това се видяхме в центъра на Варна с нея и вече покойния Георги Чобанов (Светла му памет!).

След излизането на втората й книга „Източно време“ публикувах кратки критически думи за нея. Ето част от тях:

„Пишехме доста, но не както през 90-те, които си бяха луди отвсякъде, появиха се първите и вторите ни книги. Деси издаде първата си книга през 1998-а – „Прози в края на века“, а втората „Източно време“ през 2012 г., и двете – стихосбирки, с дистанция от 14 години. Много неща ще забележим във втората книга, които я различават от предишната. Тя е друга, защото в този отрязък от петнайсетина години нещо се е случило – с Деси и живота около нея/нас; със самата поезия, с литературата. И това нещо ни е променило: както отбелязва Антоанета Алипиева, книгата регистрира тези видими промени – „в светоусещането, в чувствителността към ценностите“, в „усещането за помъдряване и зрелост“; тя ги регистрира и жанрово: според Алипиева „миниатюрите в тази книга сякаш са дневникови записки на личната екзистенция“, опоетизиране на бита, но и осмисляне на битието.

Докато в „Прозите“ на преден план изпъква „разколебаността“/„колебливостта“ на всички равнища, деконструкцията (предположението, че „Бог е първият деконструктивист, примерът за подражание на Хайдегер и Дерида“, на М. Новков; Новков правилно отбелязва този факт за корицата на първата книга – ледът, хлъзгането, „несигурността на битието“); върху корицата на „Източно време“ жената здраво се е хванала (прегърнала дори) в простряното пране (бита). Все пак, ако сравним М. Новков (разколебаността при „Прозите“) и А. Алипиева (ролята на заглавието „Източно време“), то наистина се сблъскваме с един лирически наратив, който и в двете книги има допирни точки, отнасящи се изключително към онтологията. Есхатологическият привкус в първата книга тук отстъпва място на едно по-успокоено, „женско“ (но не феминистко) светоусещане и приемане на света. Краят на света не се е състоял, ние сме живи и животът продължава. Разбира се, тази илюзорност и колебливост от „Прозите“ присъства и в „Източно време“: разсъдъчността и известната умозрителност, отричането на сюжетите и предчувствието за края („ние излизаме от историята, за да навлезем в симулацията“, според мъжа, „той“) в първия случай тук отстъпва място на изцяло женската гледна точка по отношение на семейството, бита и заобикалящия ни малък свят, в който е потопена; позиция, леко депресивна, атомизирана като структура, какъвто е големият свят, но особено оня свят, в който живеем по „източното време“. Свят, в който творецът по-често се чувства раздвоен, несигурен, измислен, самотен, въвлечен в стихията на бита и неговите екзистенциални хомоти, а това важи още повече за жената-творец. Свят с Бог и без Бог едновременно.“

На пръв поглед този автоцитат няма преки връзки с „Черните обувки“. Но нека предложим още един пасаж от горния текст: „Тази книга е книга за избора. За избора да отложиш себе си (Екатерина Йосифова). За изборите, които правим в отчаяние и щастие.“ Но и избора „на вътрешно свободния човек, осъзнал характеристиките на своя затвор, нетъждествен с него самия“. И тук авторката/героинята е изправена през избор: „Вероятно Деси Неделчева е избрала да й [Дарина] даде милост, за да я съхрани за други времена и други пътища. На поезията, на обичта и на местата, където означават едно и също“, пише по повод книгата Йорданка Белева. Сигурно е права. Но Дарина (Деси) наистина е изправена през избор, този път не екзистенциален, а обществено-политически и социален; избор, който преминава през Ястребино, та до Берлинската стена и отвъд. От друга страна, какъв избор, какви пет лева – едно момиченце, станало през 1986-а на тринайсет, решило да си води дневник. Родено през късния соц, когато, официално казват, че няма „трудови“ лагери, хора не изчезват внезапно, извикани за „справка“, не изселват по различни причини, не режат крачоли и не слагат печати по  бедрата, а музиката… Но има други неща, пораждащи клаустрофобични чувства, и тях ще срещнем в бекраунда на тази книга, в езика й, които оправдават думите на редактора Чавдар Ценов, че „тази книга е като айсберг“, но, допълва той, „премълчаното“ не означава „забрава“; „Забравата – веднъж поради маловажност, друг път поради травмираща свръхважност.“ И тези „черни обувки“ – една прекрасна метафора, която едновременно е задължаваща, унифицираща и подтискаща съзнанието (десетина години преди времето на „черните обувки“ на Деси, на проверките пред входа на средното ни училище, майорът ни проверяваше за униформеното ученичско облекло, в това число – черни чорапи и черни обувки; чорапите можеш да начерниш с вакса, но обувките…).

Към жанра и структурата на книгата. Кратката по обем творба (127 с.) е роман по определение (Пламен Дойнов казва, че не е, но при съвременните дефиниции на жанра това едва ли е важно); състои се от пет части и е съпътствана от Бележки (може би необходими днес на младите читатели, повече от 30 години след формалния край на социалистическата епоха). Формално тя имитира дневниково писане в почти целия текстов масив, с изключение на пета част – „Таткото на Дарина“ (която от своя страна е изповед на бащата в контекста на случващото се). Дневникът говори за първолично, особено интимно преживяване/предаване/изповядване на събития, хора и факти. Донякъде текстът е автобиографичен, писан, както досега забелязват критически отзиви, „остранено“, „дистанцирано“, но също и незвучащ монологично, както предполага дневниковото писане, а диалогично (Митко Новков). Всъщност, без да навлизаме в жанровите дебри около романа, ще кажем, че най-новата литература (и българска, и чужда) отдавна експериментира с фикционалното и фактологичното и резултатът е жанрово аморфни (или синтетични, жанрово взаимопроникващи) прозаически произведения. Ето какво казва по подобен повод руската издателка Ирина Прохорова през 2019 г. в дискусия за жанра: „Преориентирането на читателския интерес от фикшън към нонфикшън обикновено е свързано със стагнация в обществения живот, с девалвация на идеи и отсъствие на позитивен образ за бъдещето. Хората се обръщат към нонфикшъна в търсене на нов смисъл, на качествено знание. Това е опит да се противостои на социалната ентропия“. Разбира се, романът на Десислава Неделчева настоява за художественост и то с основание (и по определение), за разлика от нонфикшъна, но както казва Джулиан Барнс: „Във всеки случай аз не приемам границите между фикция и нонфикшън.“ (за сравнение ще посоча новата книга на Исабел Алиенде, писана по време на пандемията, „На жените – от сърце“, определяна от PR-ите като нонфикшън). Все пак и на българска почва тази жанрова аморфност има доста дълга и успешна традиция, поне що се отнася до различните форми на есеистичната проза. Ще посоча поне две от познатите ми в този контекст заглавия от последно време: „Самсара“ – роман-дневник, на покойния вече Кирил Попов, и най-вече „Една и съща нощ“ на Христо Карастоянов – „дневник“ на един роман в пет действия с протагонист Гео Милев. Втората определено е по-интересна за контекста дневник: изборът и фокусът върху образа Гео Милев (но и Георги Шейтанов) е достатъчно основание да четем текста като роман и без допълнителна фикционалност; от друга страна формàта дневник (или пък епистоларната литература) предполага известна щрихованост/план/бележки, които подтикват авторите към търсене по-удачни (понякога синтетични) наративни модели. Ето някои допирни точки между имитиращото дневниковата форма писане при Деси и Христо (като вариация на епистоларния жанр): отстраненото/незавършено писане, което предполага – и при двамата – обективност и възможност за опазване на книгата от възможни читателски упреци и хоризонти на очаквания; в стилистиката на творбите – възможност за скрита цитатност, извеждането на идеи, които иначе трудно биха разчетени от читателите, по оригинален начин – „роман за времето, в което бъдещето умира“ (Яница Радева, при Христо) или „роман за всичко, което някога нямахме, докато си мислехме, че сме част от голямото“ (Йорданка Белева, при Десислава).

В стуктурата на „Черните обувки“ първата част „Дневникът на Дарина“ е най-обемна (до 76 с. от всичко 121 с.). Тя е предходена от едно интро „Имах вълнуващо детство в пионерската организация“, което започва с леко парадоксалното „Снощи, докато се любя с мъжа си, изненадващо виждам следната картина…“. Картината, според днешните ни очаквания, е парадоксална и наистина „изненадваща“ – Дарина вижда как се връща от Районния комитет на Комсомола, където покрай свършената „добра работа“, се чувства „красива, въпреки че знам, че ще стана още по-красива“.

Дневникът започва през 1986-а, в деня, когато Дарина навършва тринайсет години, а животът е пред нея, пълен с очаквания, приключения и оптимизъм. Оптимизмът предстои да бъде коригиран, а пък приключенията в средата на 80-те в Народната република не са кой знае какви – учене, организиран живот (пионери, комсомолци, Партия, училищна самодейност), игри, домашни грижи и бит, приятели и първи любовни трепети. Но най-важна е поезията (тя пише, публикува, ходи на кръжоци, общува), а това е любов до живот. И все пак фиксираното остава: „Когато не пиша в дневника, все едно си изпускам живота“. Затова дневникът (в случая приемаме имитацията му) е по-важен за Паметта от мемоара, а неговата динамика тук е подсилена и от фрагментарността на текста, решенията на отделните глави. Междувременно идва 1987-а, а пионерката става комсомолка, после отива на лагер в Полша. С новата 1988-а идват и първите повеи на гласността и преустройството. Вече липсват районните комитети на ДКМС и комсомолските организатори в училищата – „На самоуправление сме“. Дарина е избрана за комсомолски секретар на училище „Елин Пелин“. Отива на лагер-школа за активисти в Хаинбоаз. На „турския въпрос“ са посветени две изречени: „Някои дежурят през нощта да пазят лагера от посегателства на турци, които се бунтуват. На нощните дежурства повече слагат момчета“. И преломната 1989-а. Промените през изкуството: сбирките на Клуб „Седем пъти не“, а „Девизът ми е „Нито миг без поезия“; но за спектакъла „Нека да е лято“ по стихове на Миряна Башева и музика на Стефан Димитров – „Изобщо не ми хареса“, и: „Два дни преди това в църквата музей „Св. Атанас“ имаше литературно четене на поети от Варна и София. Бяха дошли доста хора, не помня даже дали можах да седна. Излязох много разочарована“, обаче на 12 август гледа „В очакване на Годо“ и получава „челен удар“: „Изкуството ми дойде тотално. Виждах Бог на сцената, виждах абсурда, в който живеем. Бях зашеметена“. През тази година Дарина е на бригада в ГДР, а след това и на школа в Хаинбоаз. Регистрираме и промени в съзнанието: Училището ми се вижда консервативно“, „Не искам бъда повече комсомолски секретар“. 1990 година: „Умря нашето куче Спартак“. Но също: „Относно Комсомола се промених. Усетих, че тази организация, която въобще не е наша, е пълна глупост“. И най-важното политическо събитие, регистрирано с няколко изречения от лозунги: „Революция! На 10 ноември беше свален Тодор Живков и обкръжението му. Преврат в Партията. Долу номенклатурата! Долу бюрокрацията! Долу привилегиите! Свобода на словото и печата! Демокрация!“. „30 април 1990. Вече съм на 17 години. Сега ми се струва, че не мога да бъда абсолютно нещастна никога, освен когато престана да пиша.“

Разбира се, част втора „Черните обувки“ е ъгловата в структурата на романа, защото върху нея пада идейната тежест на носещата конструкция – насилието върху човека в различните си форми – физическо, психическо. Във времеви план главата е ретроспекция към един епизод от живота на 12-годишната тогава Дарина, която стои на пост с Калашник в ръце пред паметника на убитите ястребинчета. Ще кажете, какво толкова! Петокласничката е активистка, участва в пионерските мероприятия, има пълна пионерска униформа, но й липсват черните обувки, за да може да носи знамето на Тържествения пионерски сбор. Не може да ги намери и родителите й идват да я приберат, но впоследствие я оставят – „Как ще те вземем, стига глезотии, оставаш“. Това е – 4 странички.

Част трета – „Никулден“ (Денят на блокадата на Ястребино от войската). Действието продължава в лагера в Ястребино. Всичко там е превърнато в паметници –  родни къщи, училище, паметни плочи, борчета, целият пионерски комплекс, дъбът на дядо Стойне, в центъра на Антоново има още един паметник-костница. Пионерската колона извършва поход по „светите места“. Следват етимологии на топоси и лични имена, речта на дружинната Лалева за арестуването на близките на партизаните, разказ, продължен от Джонева, която също не издържа и той е захванат от Варадинов („мъж е, ще докара нещата докрай“). Тук да вметнем, от Ястребино били разстреляни 18, осъдени на затвор – 12, на доживотен затвор – 2. Погребват ги в общ гроб, близо до мястото на разстрела Следва второ погребение – за заличаване на следите, трето – препогребване, от кмета на Антоново – Лазар, а след него четвърто, наполовина, и пето – горене на трупове. Разказът на тримата – Дженева, Лалева и Варадинов свършва до 25.05.1944 г.

И аз съм бил в комплекса преди 89-а, но на сватба на мои колеги, които работеха там. Иначе ето какво пише в Гугъл за това клане: „През 2021 година писателката Надежда Любенова изказва тезата, че масовото убийство е извършено от партизаните, като изтъква в подкрепа на тезата си ниските присъди на обвинените войници, на фона на масовите смъртни присъди, издавани от Народния съд. Цитират се и спомени на местни хора, които твърдят, че убийствата са извършени, за да не бъде издадена землянката на нелегалните, случайно открита от жертвите. Тези факти са потулвани през тоталитаризма от страх от репресии“ (край на цитата). Това има пряко отношение към темата за насилието, но в сюжетната рамка има по-скоро приложно-илюстративен характер, както и други епизоди до края на книгата – те разширяват рамката на насилието като форми и зловредни прояви над хора, животни и предмети, както физически, така и психически, престъпление, което нарушава достойнството и интересите на личността.

Част четвърта, наречена „Начала и хълмове“, е съставена от подзаглавията „След Ястребино, есента“ (1985 г.), „Ястребино и Берлинската стена“ (2003 г.) и „Две кратки предистории“ – нещо се е случило с Дарина през тези 18 години. Отговорът се крие в двете кратки предистории – едната от 1981 г., когато Дарина е в първи клас, първи учебен ден („Аз съм най-добрата. В Ястребино не бях най-добрата. След Ястребино, вече в моето училище през есента – пак бях най-добрата. И си казах: я чакай, чакай.“); и втората – „1984-та. Една година преди Ястребино, 5-и клас съм. Отивам на Осмия републикански пионерски сбор в София“. След грандиозното събитие в Зала 1 на НДК „разказах на татко как съм видяла старата прегърбена другарка Цола Драгойчева да стои на стълбите между етажите на НДК, а татко подметна, че сигурно вече се напикава“. Това, което се е случило през 2003 г. на някакъв Фестивал на козето мляко в с. Бяла речка, е: „Внезапно изплува историята с обувките. Изтрита цели 18 години“. Но какво е паметта? Кое извиква образите, пейзажите, събитията в главите ни след десетки години? Не е ли онзи „ритник“ по някоя част от разсъдъка ни, който се появява на определено място и в определено време и не без причини (както разсъждава Х. Мураками в романа си „Норвежка гора“)? Кое ни кара да ги репродуцираме върху бялата хартия – фикционални или като факшън? Защо ги описваме в книги? „За да мисля – отговаря героят на Мураками. – За да разбера. […] Трябва да опиша нещата, за да почувствам, че ги проумявам напълно.“ Разбира се, има и други причини… И всички вкупом формират житейския ни път, съставен от начала и хълмове, от падове и възвишения, край и начало. И така безкрай, без край.

Романът завършва с автобиографичния разказ на бащата на Дарина. В него ще открием различните форми на видимото и невидимо насилие, упражнявано над човека в епохата на социализма. И краят е симптоматичен: „Минали няколко дни, без да отвори багажника на колата. Животинката [кокошката] умряла вътре“.

Десислава Неделчева. Черните обувки. Изд. „Ерго“, С., 2021.

Книгата се издава с финансовата подкрепа на Община Варна чрез фонд „Култура“.

Георги Марков има едно есе, което се нарича „За приятелството“. В него той пише за този вид междуличностна връзка по принцип, без да я конкретизира. В този текст „литературните“ приятелства липсват. А знаем, че те съществуват, те са особено оцветени при отделните автори и сами по себе си говорят много на читателите, на литературните изследователи. Писателят е човек като останалите хора, но и различен като характер и талант, често егоцентрик и самовлюбен, и именно това прави тази междуличностна връзка особена и носеща друга информация. Г. Марков пише: „Голямата магия на приятелството за мен е в началото. Как то започва? Знам поводите за много приятелства, но никога не съм могъл да си обясня причината, поради която от толкова много лица, които ни обкръжават в качеството на наши съвременници, ние избираме някои от тях, които приближаваме до себе си и ги правим наши верни спътници за дълго време“.

В книгата си Радка Пенчева се опитва да открие разковничето на този въпрос, като го фокусира около личността и творчеството на Емилян Станев. Дълги години главен уредник на музея на писателя в родния му град, с няколко книги върху живота и творчеството му, тя отново ни завръща към сложната личност на Емилиян Станев изключително през документалните свидетелства на неговите приятели. И чрез критическо-есеистичните думи на писателя за творчеството на неговите приятели. Принципът на двойното огледало.

Приятелството е сложно нещо и както пише Г. Марков: „Всеки път, когато срещнете приятеля или приятелите, в каквото и положение да сте, вие изпитвате ободряващото чувство на топлота и сигурност. Някои хора се сприятеляват твърде бавно, процесът на приближаването им трае дълго време. Други стават приятели почти отведнъж, при първата среща, сякаш взаимно са се чакали. А трети хора цял живот се люшкат в съмнения дали наистина имат искрено приятелство“.

Но как върви това понятие, отнесено към личността на Емилиян Станев? В своите „Уводни думи“ Р. Пенчева пише: „В литературната анкета на проф. Ив. Сарандев с Емилиян Станев той говори, че не се е чувствал близък с други писатели. Може би само с Йордан Радичков. Все пак от ръкописния дневник на Надежда Станева ние научаваме за неговите контакти с други творци“. Приятелството предполага близост, доста други качества, които не всеки има, но несъмнено Емилиян Станев е контактен. В тази книга изплуват неговите близки контакти на битов признак – да цитираме отново уводните думи в книгата: „През 1970 г. държавата дава за ползване на Емилиян Станев вила в кв. „Бояна“ край София. Около него живеят и други писатели – Елисавета Багряна, Тодор Боров и др. Така се оформя т.нар. Боянска компания, в която влизат Елисавета Багряна и нейната приятелка Жана, Тодор Боров и съпругата му Харитина, Блага Димитрова и Йордан Василев, проф. П. Динеков, Бранко Георгиев, Ем. Станев и Н. Станева“. Интелектуалци, писатели, поети, критици от епохата на Народната република, но дали те са били приятели с Емилиян Станев? Тази сложна дилема до голяма степен е осветлена в отделните статии в основния раздел на книгата „Емилиян Станев и другите“. Тя събира статии на Р. Пенчева по различни поводи, разкриващи различни аспекти от съприкосновенията – творчески и интелектуални – на писателя с Елин Пелин, Димитър Талев, Димитър Димов, Чудомир, Елисавета Багряна, Петър Динеков, Йордан Радичков, Тодор Боров, Борис Делчев, Блага Димитрова, Стоян Каролев. Връзки, които доиграждат образи и надникват в творчески лаборатории, но едва ли можем всички да подведем под знаменателя приятелства, по-скоро вижте уточняващите подзаглавия след тирето на съответната двойка – „два художествени погледа върху дуализма“ (Ем. Станев и Елин Пелин), „духовно близки“ (Д. Талев и Ем. Станев), „едно интелектуално приятелство“ (Ем. Станев и Д. Димов), „богатство в многообразието“ (Ем. Станев и Чудомир), „документални свителства“ („за приятелството между Ем. Станев и Елисавета Багряна“), приятелството между Ем. Станев и П. Динеков (според Дневника на последния), „отново заедно“ (Ем. Станев и Радичков), „спомен за двама“ (Т. Боров и Ем. Станев), „едно сложно приятелство“ („Ем. Станев в оценките на Б. Делчев“), „творчески съприкосновения“ (Блага Димитрова и Ем. Станев), „приятелството между Емилиян Станев и Стоян Каролев“.

Това са единадесет статии за различни писатели и литературни критици от различни поколения и епохи и хронологично те засягат различни периоди от живота на Емилиян Станев, като тук слагаме и статиите на Емилиян Станев в Приложението за Чудомир (от 1937 г.), Димитър Талев (от 1957 г.), Димитър Димов (от 1966 г.) и Елин Пелин (от 1978 г.). Приложението е особено ценно за литературния изследовател и историк, защото обхваща метатекстове на писателя за писатели, които по един или друг начин са оказали влияние върху творчеството и възгледите му за живота и изкуството изобщо. Метапрепратките от приложението изграждат парелни междутекстови връзки със статиите от основния корпус на книгата „Емилиян Станев и другите“, което концептуализира цялата структура на сборника. Книгата надгражда информацията от сборника „Спомени за Емилиян Станев“ („ЛИК“, С., 2007), излязъл по повод 100-годишнината от рождението на писателя, с разширен обхват от имена и статии и хронологичен обхват на житейския и творчески път на Ем. Станев.

Голяма част от статиите почиват на документални свидетелства: записките на съпругата на писателя Надежда Станева, Дневниците на Чудомир, Петър Динеков, Борис Делчев, на Емилиян Станев, но също и писма, анкети, спомени. Съчетани с визуалния материал в края на книгата – факсимилета на документи, потретни и групови снимки на писатели и на Емилян Станев, те усилват документално-обективната тежест на книгата. По повод на предишни книги на Радка Пенчева, свързани с литературната история и критика и литературната архивистика, нееднократно съм изтъквал техните достойнства като важни национално-идеологически изследвания с допълващи корпуса на литературния персонализъм текстове, които продължават посоката да разчитат „литературата като жива памет“ (проф. Елка Константинова), стъпили върху стабилната основа на документа и архива и изпълнени с дълбок хуманистичен патос.

Мисля, че тази книга, издадена по повод 115-тата годишнина от рождението на Емилиян Станев, ще обогати критическия вклад към творчеството на писателя, но тя е и огледало за носталгията ни по един хуманистичен литературен проект на един от най-известните ни съвременни български писатели.

Радка Пенчева. Емилиян Станев. Той и другите. Изд. „Фабер“, В. Търново, 2022.

„Вкусът на унгарската целувка“ е сборник с разкази на Жан Соломонов. Любопитна подробност е, че това е дебютна книга на 76-годишния автор, а тя излезе през лятото на 2022 г. при неговото поредно завръщане в родината от Лион, Франция, където живее повече от три десетилетия. И въпреки тази подробност, Жан пише от ученическите си години в София, а започва да работи 17-годишен. И учи – вечерна гимназия, а след това завършва вечерния курс на Софийския университет – „Българска филология“, и вече редовно – едногодишния курс на „История на монотеизма“ в Будапеща, Унгария. Когато се завръща в София, работи във в. „Вечерни новини“, а след това във в. „Народна култура“, „Софийски вести“, „Кооперативно дело“, „Демокрация“. Изпратен е през 1991 г. като кореспондент на БТА в Лион да открие българо-френски културен център, но политическите промени след кратко време го изпращат на трудовата борса. (Преход е, каква култура, какви пет лева!) Следва познатия път на безработен емигрант до пенсионирането му като възпитател в колеж. В Лион обаче продължава да публикува в различни български издания, кореспондент е на българската редакция на RFI в София до закриването й (мисля че през 2009 г. започна да се нарича радио „Фокус“, което решение на СЕМ предизвика протест на редакцията).

Толкова от анотацията на четвърта корица. Нека обърнем поглед и към самия сборник. Почти всички разкази са датирани, с посочване на местата на създаване, но структурата на книгата не следва тази хронология (тя има значение като паратекс – къде, кога, как, защо – евентуално, но не към логиката на изграждане на цялостния наратив на сборника). Ето – датировките сочат един разтегнат период от 1975 до 2020 г., а местата варират от Лион (най-многобройни посочвания, разбираемо) до София, през Будапеща, Лондон, Женева, Марсилия, Монте Карло, Дрезден. Датирането, например 1975 г., помага на читателя да разположи заглавието „Рози за народната милиция“ някъде в бавните и абсурдни години на Брежневския соц, но не винаги това е така. Все пак те са някакъв указател относно времето на раждане на текста, докато мястото е по-надежден маркер за контекста – след разказа, дал наименованието на сборника, е уточнено Будапеща, 1980 г. (предполагам времето на едногодишната специализация на автора в Будапеща, а същото се отнася и за разказите „Любов на лизинг“ и „Сутиен по поръчка“); по-лесният маркер Монте Карло, май 2020 г. в края на разказа „Как се става милионер“ ни пренася, естествено, в казиното на прочутото място, където известни посетители през годините са били Едуард III, Ф. Достоевски, А Дюма, Ж. Офенбах, Наполеон III, крал Фарук, Сара Бернар, Клемансо, Онасис…, и където можеш да „припечелиш“ поне за една яхта. Но нека не влизаме в ролята на журналиста писател в текста „Шерлок Холмс в България“.

Разказите в сборника са 43 на брой в т.нар. вестникарски формат, но някои и по-обемни, които са публикувани в различни години, както разбираме от последния текст за благодарност „С добра дума за добрините“, в периодичните издания „Стършел“, „Десант“, „Политика“, „Преса“, „Обектив“, „Сега“ и др. Сигурно някои от тези издания вече ги няма, но книгата на Жан Соломонов е пред нас с тази прекрасна белетристика, за да излезе извън времето и контекста на случилото се/случващото се. А дали ще остане, ще реши пак същото това време. Писани в различни „епохи“, повечето от текстовете все пак визират настоящето, а някои и конкретно последната пандемия Ковид 19 („Разходките на Жуся“, „Съботният пророк“). Ветрилото на темите е широко разтворено – казарма („Шестдневната война“ край Карнобат“), любов и еротика („Любов на лизинг“, „Сутиен по поръчка“, „Вкусът на унгарската целувка“, „Тра-ла-ла в Божоле“, цитираният „Шестдневната война…“, но и мн. др.), бита с неговите благини и несгоди, („Островът на блажените“, „Битпазарът на надеждите“, „Виновни – невинни“ и др.), проблемите на емигранството („Polska cochanie“, „Семейство Ибраимович и другите“, „Мерси, мосю!“), цивилизационни сблъсъци и живот в лустросания Запад („Гранични неволи“, „Венчавка по лионски“, „Мистерията с червената жилетка“, „Бял мерцедес за двама“ и др.), демокрация и толерантност („За цената на демокрацията“, „Отворено писмо до моя съсед, антисемита“, „Първата ми среща с Бога“), социалното („Гладният е винаги на „ти“ и др.)…

Времето в разказите присъства не описателно, а извлечено от контекста, диалога, поведението на героите, логиката на разказване и особено биографичното. Езикът е жив и сочен, характеризиращ героите, а стилът, противно на очакванията за публицистичност – все пак авторът е журналист с дългогодишен опит, – е стил на пълнокръвна белетристика. Да вземем предвид и това, че в уводните си думи към читателите Жан Соломонов с присъщия от разказите хумор и (само)ирония ни съобщава, че „това не е автобиография“, и въпреки това „тези страници са пълни с лични преживявания, тъй като винаги съм бил само репортер от старото поколение“. Типичен пример е разказът „Каруцата! Каруца!“ (София – Габрово, 1996 г.) – времето е фиксирано точно – напускането на автора-журналист на в. „Народна култура“ и преместването му във в. „Кооперативно село“, а причината – екипът на „Кооперативно село“ да пристигне с каруца на Габровския фестивал на хумора и сатирата през 1985 г., като пътуването се отрази в репортажи. Подобен е и разказът „Пазарлъкът на Авраам с Людмила Живкова“, откъдето научаваме и за роднинската му връзка с големия художник Жул Паскин (Пинхас). Мисля, че журналистиката не пречи на писането на фикционални текстове, и това е доказано в аналите на световната литература.

Искам са обърна внимание на по-особените в сюжетно и тематично отношение разкази, като „Сама ли е била Сузана в банята“, „Първата ми среща с Бога“, „За цената на демокрацията“. Първите два са обърнати към еврейското, докато „За цената…“ е споменен текст за срещите на автора с Петър Увалиев в Лондон. „Еврейските“ разкази са авторска интерпретация на библейски текст (апокриф) и спомен за религиозния живот и отношения от времето на социализма; те (но и много други) са изпълнени виртуозно откъм техника на разказване и изпълнени с топлина и толерантност към другостта, търсещи справедливостта, иронични и самоиронични, ерудитски, където финалите в духа на приказното и легендарното внушават извода/поуката без морализаторстване и сочене с пръст. Споменът за Петър Увалиев е превърнат в разказ, във факшън, в който репортажността от срещите на Жан Соломонов с Петър Увалиев преминава в топъл наратив на признателност към един от най-големите ни интелектуалци-емигранти на границата на две епохи (1990 г., Лондон). Разбира се, „топъл“ не е точното определение за този (полу)есеистичен текст – това е апотеозен текст през личния опит и усещане, текст, с който би се гордял всеки журналист и писател – всеки истински българин.

Българското, българщината, е червената нишка, преминаваща през разказите, едно от определенията, които най-добре им прилягат, независимо от тематичното многообразие на сборника. Това не са фейлетони, въпреки тоналността в някои от тях (по „стършеловски“), а великолепни хумористично-саркастични, трагикомични белетризирани епизоди от живота в две епохи.

А „вкусът на унгарската целувка“? Примери в многобройните страници с „галантни приключения“ на автора – бол. И все пак изповедното класическо едноименно трагикомично парче завършва поучително така: „Целувката на българката – бе писал Симеон Радев – има вкус на венчило.“ Не е редно да се спори с опонент, който не може да ми отговори. Питам се само, дали целувките на унгарките винаги имат толкова горчив вкус… (Будапеща, 1980 г.)“.

Владимир Шумелов

Жан Соломонов. Вкусът на унгарската целувка. „Фабер“, В. Търново, 2022 г.

„А КОЙ ЩЕ МИ ПОКАЖЕ ПЪТЯ?“

Още при представянето на последната си книга „В търсене на холивудския прислужник“ в легендарното читалище „Надежда“ във В. Търново (където  през 70-те години на миналия век, наред с юридическите си задължения, баща му е бил и председател на читалищното настоятелство) Хр. Добротинов намекна, че следващата му книга ще е посветена на родния град. Още повече, че авторът никога не е късал връзките си с него, често идва тук и близкото и по-далечно му минало винаги са го привличали, а неговите детски спомени са особено ярки, „като стъкълце в картонена тръба“, различни и запомнящи се. Да добавим и онова неповторимо вълшебство, което старопрестолният град излъчва.

Поводът за написване на новия роман е свързан, както казва авторът, с чл. 4 от Закона за собствеността и ползването на земеделските земи; на финала на романа земята на дядо му в местността Козлуджа отива в чужди ръце. „Земите бяха близко до къщата на полковника от „Крадецът на праскови“. Успокоих се за загубата с аксиомата, че всъщност историята на човечеството представлява непрекъснат процес на преразпределение на собствеността“ (Хр. Добротинов).

Романът е исторически, доколкото в него са вплетени събития от началото на века до наши дни, но е и съвременен, доколкото протагонистът разказва историята от гледище на съвременността. Разбира се, в този наратив ще открием черти и на Bildung роман, и на любовния роман, на социалния и политически роман, на семейната сага, но по същество осъществената колаборация между минало и настояще, фактология и фикция в случая се оказва успешна. И любопитна с леката мистификация около обединяването и вграждането на две важни за българската литература произведения на родения в Търново Емилиян Станев – „Крадецът на праскови“ (1948; филмиран от Въло Радев през 1964 г., в главните роли – Невена Коканова в образа на Елисавета и сърбинът Раде Маркович в образа на военнопленика Иво Обренович) и „Търновската царица“ (1974; филм от 1980 г. по сценарий и режисура на Янко Янков, в главните роли Камелия Тодорова (Марина) и Стефан Данаилов (д-р Старирадев). Особено любопитна откъм фактологията е изобразяването на места, събития и образи, свързани с Велико Търново от различни исторически периоди – аз самият познавах някои от тях. Други, от близкото минало, участват с имена, които се различават от тези в повестите на Ем. Станев; интересен от гледна точка на литературния историк е паралелът – исторически и художествен – със събития, герои и прототипи, сюжетни особености и реалии в действителността и повестите.

Структурата на романа включва девет части, в които повествованието тече нехронологично. Композиционно началото на „Светулките ще ти покажат пътя“ прелива от Емилиян-Станевата проза, където е използван похватът „разказ в разказа“: „В словото на повествователите единият млад мъж, запазил спомени от детството си, минало през Първата световна война, който се е върнал в родния си град през Втората световна война, другият възрастен учител, който му разказва историята, тази любов е романтична приказка и се помни като романтична приказка“ (Румяна Йовева, „Градът крепост и домът крепост в две повести на Емилиян Станев“, LiterNet, 27.10.2009, № 10 (119). В текста на Хр. Добротинов в началото (ч. I) нараторът-автор е момче, което наблюдава снимките на „Крадецът на праскови“ в Търново. От ч. II започва разказът на бащата на момчето, който фиксира събитията от повестта на Ем. Станев, като сюжетно двете събития се разминават, както и имената на основните герои; за кратко се появява фигурата на цар Фердинанд – веднъж, когато назначава полковника за военен комендант на Търново, и втори – като абдикира от България; виждаме и фигурата на Богдан Филов и съпругата му в следващите части. Наред с автентичните картини от живота, бита и обществено-политическите страсти в старопрестолния град в тази епоха се появява и момчето Емилиян [Станев], тук е и д-р Делирадев (Старирадев в повестта на Емилиян Станев), както и голяма група герои, които продължават развитието си в следващите части на романа. Романовото действие пренася читателя през годините и политическите сътресения, а героите се променят съобразно характера си и обществените нагласи. И малко творческа лаборатория: към заглавието на романа (в ч. V отлични страници за двама млади – синът на инженера и еврейката Мария, които се обичат; „А кой ще ми покаже пътя?, пита момчето. „Светулките“ – отвърна замислено момичето“.); в същата част – в разговор с Емилиян адвокатът Генчо Д. Генчев възстановява убийството на сърбина от стражарите пред вилата на полковника в Козлуджа. Тогава историята за любовта между сърбина и Мариола (Елисавета у Станев) изкристализира у Емилиян – историята от „Крадецът на праскови“.

Новата социалистическа епоха след деветосептемврийския преврат е тема на ч. VI; мястото и героите са същите, но не съвсем (започнало е „време разделно“). Ч. VII e посветена на епохата на т.нар. зрял социализъм. Емилиян умира, а до него е жена му [Надежда]; виждаме и фигурата на Т. Живков, който не успява да види ловния си приятел жив; сменят се картини от последното четене на Станев в читалище „Надежда“; вдовицата отиграва новата си роля – писателят е „безсмъртен“, подарява вилата му на държавата, пише мемоари.

Романът има кръгова структура. Последните две части ни връщат във В. Търново, където разказвачът се завръща за различни периоди от време и по различни поводи след смъртта на баща си през 1995 г. Страната е в Преход, нараторът обикаля местата от детството си, среща се с познати и нови хора, а после следват митарствата около връщането на имота на дядо му в Козлуджа. Помага му Мариола, за която той разбира, че е внучка на „Търновската царица“ (със същото име). По времето на процедурата по реституцията Мариола е убита (подобно на баба си) – по същото време умира и Невена Коканова.

Книгата на Христо Добротинов не е само археология на паметта, той реставрира паметта за един град и неговите жители в няколко епохи, но през различни гледни точки – авторовата, на героите и на писателя Емилиян Станев. Ценно качество в тази проза е нейната лаконичност и точност на детайла – при характеристиката на героите и описанията, иронията, кинематографичността й. Отлична стилистика, доказана и в предишните книги на този автор.

 Христо Добротинов. Светулките ще ти покажат пътя. ИК „Хермес“, Пловдив, 2021.

За романа си Христо Добротинов бе отличен с националната награда „Христо Г. Данов“ през 2022 г. в категорията автор на художествена литература.