Архив за етитет: Владимир Шумелов

Владимир Шумелов за „Черните обувки“ на Десислава Неделчева

С всяка от книгите си Десислава Неделчева е различна, но и по някакъв начин същата, разпознаваема. Пише и публикува доста, а книгите й са малко, което говори нещо, но аз мисля, че е самовзискателността й към литературата. Познаваме се отпреди двайсетина години, от началото на новото хилядолетие, когато четохме някакви текстове в Бургас по повод Петя Дубарова, а сборникът с доклади излезе след това в изд. „Жанет 45“ – „Творчеството на Петя Дубарова във и извън социалната определеност“ (2002). Деси идваше от Варна, аз от В. Търново, заседателната зала бе в центъра, а ние бяхме настанени в един отдалечен хотел, не помня къде вече, четохме, обсъждахме, после всеки по пътя.С мислите, помислите и надеждите си. Години след това се видяхме в центъра на Варна с нея и вече покойния Георги Чобанов (Светла му памет!).

След излизането на втората й книга „Източно време“ публикувах кратки критически думи за нея. Ето част от тях:

„Пишехме доста, но не както през 90-те, които си бяха луди отвсякъде, появиха се първите и вторите ни книги. Деси издаде първата си книга през 1998-а – „Прози в края на века“, а втората „Източно време“ през 2012 г., и двете – стихосбирки, с дистанция от 14 години. Много неща ще забележим във втората книга, които я различават от предишната. Тя е друга, защото в този отрязък от петнайсетина години нещо се е случило – с Деси и живота около нея/нас; със самата поезия, с литературата. И това нещо ни е променило: както отбелязва Антоанета Алипиева, книгата регистрира тези видими промени – „в светоусещането, в чувствителността към ценностите“, в „усещането за помъдряване и зрелост“; тя ги регистрира и жанрово: според Алипиева „миниатюрите в тази книга сякаш са дневникови записки на личната екзистенция“, опоетизиране на бита, но и осмисляне на битието.

Докато в „Прозите“ на преден план изпъква „разколебаността“/„колебливостта“ на всички равнища, деконструкцията (предположението, че „Бог е първият деконструктивист, примерът за подражание на Хайдегер и Дерида“, на М. Новков; Новков правилно отбелязва този факт за корицата на първата книга – ледът, хлъзгането, „несигурността на битието“); върху корицата на „Източно време“ жената здраво се е хванала (прегърнала дори) в простряното пране (бита). Все пак, ако сравним М. Новков (разколебаността при „Прозите“) и А. Алипиева (ролята на заглавието „Източно време“), то наистина се сблъскваме с един лирически наратив, който и в двете книги има допирни точки, отнасящи се изключително към онтологията. Есхатологическият привкус в първата книга тук отстъпва място на едно по-успокоено, „женско“ (но не феминистко) светоусещане и приемане на света. Краят на света не се е състоял, ние сме живи и животът продължава. Разбира се, тази илюзорност и колебливост от „Прозите“ присъства и в „Източно време“: разсъдъчността и известната умозрителност, отричането на сюжетите и предчувствието за края („ние излизаме от историята, за да навлезем в симулацията“, според мъжа, „той“) в първия случай тук отстъпва място на изцяло женската гледна точка по отношение на семейството, бита и заобикалящия ни малък свят, в който е потопена; позиция, леко депресивна, атомизирана като структура, какъвто е големият свят, но особено оня свят, в който живеем по „източното време“. Свят, в който творецът по-често се чувства раздвоен, несигурен, измислен, самотен, въвлечен в стихията на бита и неговите екзистенциални хомоти, а това важи още повече за жената-творец. Свят с Бог и без Бог едновременно.“

На пръв поглед този автоцитат няма преки връзки с „Черните обувки“. Но нека предложим още един пасаж от горния текст: „Тази книга е книга за избора. За избора да отложиш себе си (Екатерина Йосифова). За изборите, които правим в отчаяние и щастие.“ Но и избора „на вътрешно свободния човек, осъзнал характеристиките на своя затвор, нетъждествен с него самия“. И тук авторката/героинята е изправена през избор: „Вероятно Деси Неделчева е избрала да й [Дарина] даде милост, за да я съхрани за други времена и други пътища. На поезията, на обичта и на местата, където означават едно и също“, пише по повод книгата Йорданка Белева. Сигурно е права. Но Дарина (Деси) наистина е изправена през избор, този път не екзистенциален, а обществено-политически и социален; избор, който преминава през Ястребино, та до Берлинската стена и отвъд. От друга страна, какъв избор, какви пет лева – едно момиченце, станало през 1986-а на тринайсет, решило да си води дневник. Родено през късния соц, когато, официално казват, че няма „трудови“ лагери, хора не изчезват внезапно, извикани за „справка“, не изселват по различни причини, не режат крачоли и не слагат печати по  бедрата, а музиката… Но има други неща, пораждащи клаустрофобични чувства, и тях ще срещнем в бекраунда на тази книга, в езика й, които оправдават думите на редактора Чавдар Ценов, че „тази книга е като айсберг“, но, допълва той, „премълчаното“ не означава „забрава“; „Забравата – веднъж поради маловажност, друг път поради травмираща свръхважност.“ И тези „черни обувки“ – една прекрасна метафора, която едновременно е задължаваща, унифицираща и подтискаща съзнанието (десетина години преди времето на „черните обувки“ на Деси, на проверките пред входа на средното ни училище, майорът ни проверяваше за униформеното ученичско облекло, в това число – черни чорапи и черни обувки; чорапите можеш да начерниш с вакса, но обувките…).

Към жанра и структурата на книгата. Кратката по обем творба (127 с.) е роман по определение (Пламен Дойнов казва, че не е, но при съвременните дефиниции на жанра това едва ли е важно); състои се от пет части и е съпътствана от Бележки (може би необходими днес на младите читатели, повече от 30 години след формалния край на социалистическата епоха). Формално тя имитира дневниково писане в почти целия текстов масив, с изключение на пета част – „Таткото на Дарина“ (която от своя страна е изповед на бащата в контекста на случващото се). Дневникът говори за първолично, особено интимно преживяване/предаване/изповядване на събития, хора и факти. Донякъде текстът е автобиографичен, писан, както досега забелязват критически отзиви, „остранено“, „дистанцирано“, но също и незвучащ монологично, както предполага дневниковото писане, а диалогично (Митко Новков). Всъщност, без да навлизаме в жанровите дебри около романа, ще кажем, че най-новата литература (и българска, и чужда) отдавна експериментира с фикционалното и фактологичното и резултатът е жанрово аморфни (или синтетични, жанрово взаимопроникващи) прозаически произведения. Ето какво казва по подобен повод руската издателка Ирина Прохорова през 2019 г. в дискусия за жанра: „Преориентирането на читателския интерес от фикшън към нонфикшън обикновено е свързано със стагнация в обществения живот, с девалвация на идеи и отсъствие на позитивен образ за бъдещето. Хората се обръщат към нонфикшъна в търсене на нов смисъл, на качествено знание. Това е опит да се противостои на социалната ентропия“. Разбира се, романът на Десислава Неделчева настоява за художественост и то с основание (и по определение), за разлика от нонфикшъна, но както казва Джулиан Барнс: „Във всеки случай аз не приемам границите между фикция и нонфикшън.“ (за сравнение ще посоча новата книга на Исабел Алиенде, писана по време на пандемията, „На жените – от сърце“, определяна от PR-ите като нонфикшън). Все пак и на българска почва тази жанрова аморфност има доста дълга и успешна традиция, поне що се отнася до различните форми на есеистичната проза. Ще посоча поне две от познатите ми в този контекст заглавия от последно време: „Самсара“ – роман-дневник, на покойния вече Кирил Попов, и най-вече „Една и съща нощ“ на Христо Карастоянов – „дневник“ на един роман в пет действия с протагонист Гео Милев. Втората определено е по-интересна за контекста дневник: изборът и фокусът върху образа Гео Милев (но и Георги Шейтанов) е достатъчно основание да четем текста като роман и без допълнителна фикционалност; от друга страна формàта дневник (или пък епистоларната литература) предполага известна щрихованост/план/бележки, които подтикват авторите към търсене по-удачни (понякога синтетични) наративни модели. Ето някои допирни точки между имитиращото дневниковата форма писане при Деси и Христо (като вариация на епистоларния жанр): отстраненото/незавършено писане, което предполага – и при двамата – обективност и възможност за опазване на книгата от възможни читателски упреци и хоризонти на очаквания; в стилистиката на творбите – възможност за скрита цитатност, извеждането на идеи, които иначе трудно биха разчетени от читателите, по оригинален начин – „роман за времето, в което бъдещето умира“ (Яница Радева, при Христо) или „роман за всичко, което някога нямахме, докато си мислехме, че сме част от голямото“ (Йорданка Белева, при Десислава).

В стуктурата на „Черните обувки“ първата част „Дневникът на Дарина“ е най-обемна (до 76 с. от всичко 121 с.). Тя е предходена от едно интро „Имах вълнуващо детство в пионерската организация“, което започва с леко парадоксалното „Снощи, докато се любя с мъжа си, изненадващо виждам следната картина…“. Картината, според днешните ни очаквания, е парадоксална и наистина „изненадваща“ – Дарина вижда как се връща от Районния комитет на Комсомола, където покрай свършената „добра работа“, се чувства „красива, въпреки че знам, че ще стана още по-красива“.

Дневникът започва през 1986-а, в деня, когато Дарина навършва тринайсет години, а животът е пред нея, пълен с очаквания, приключения и оптимизъм. Оптимизмът предстои да бъде коригиран, а пък приключенията в средата на 80-те в Народната република не са кой знае какви – учене, организиран живот (пионери, комсомолци, Партия, училищна самодейност), игри, домашни грижи и бит, приятели и първи любовни трепети. Но най-важна е поезията (тя пише, публикува, ходи на кръжоци, общува), а това е любов до живот. И все пак фиксираното остава: „Когато не пиша в дневника, все едно си изпускам живота“. Затова дневникът (в случая приемаме имитацията му) е по-важен за Паметта от мемоара, а неговата динамика тук е подсилена и от фрагментарността на текста, решенията на отделните глави. Междувременно идва 1987-а, а пионерката става комсомолка, после отива на лагер в Полша. С новата 1988-а идват и първите повеи на гласността и преустройството. Вече липсват районните комитети на ДКМС и комсомолските организатори в училищата – „На самоуправление сме“. Дарина е избрана за комсомолски секретар на училище „Елин Пелин“. Отива на лагер-школа за активисти в Хаинбоаз. На „турския въпрос“ са посветени две изречени: „Някои дежурят през нощта да пазят лагера от посегателства на турци, които се бунтуват. На нощните дежурства повече слагат момчета“. И преломната 1989-а. Промените през изкуството: сбирките на Клуб „Седем пъти не“, а „Девизът ми е „Нито миг без поезия“; но за спектакъла „Нека да е лято“ по стихове на Миряна Башева и музика на Стефан Димитров – „Изобщо не ми хареса“, и: „Два дни преди това в църквата музей „Св. Атанас“ имаше литературно четене на поети от Варна и София. Бяха дошли доста хора, не помня даже дали можах да седна. Излязох много разочарована“, обаче на 12 август гледа „В очакване на Годо“ и получава „челен удар“: „Изкуството ми дойде тотално. Виждах Бог на сцената, виждах абсурда, в който живеем. Бях зашеметена“. През тази година Дарина е на бригада в ГДР, а след това и на школа в Хаинбоаз. Регистрираме и промени в съзнанието: Училището ми се вижда консервативно“, „Не искам бъда повече комсомолски секретар“. 1990 година: „Умря нашето куче Спартак“. Но също: „Относно Комсомола се промених. Усетих, че тази организация, която въобще не е наша, е пълна глупост“. И най-важното политическо събитие, регистрирано с няколко изречения от лозунги: „Революция! На 10 ноември беше свален Тодор Живков и обкръжението му. Преврат в Партията. Долу номенклатурата! Долу бюрокрацията! Долу привилегиите! Свобода на словото и печата! Демокрация!“. „30 април 1990. Вече съм на 17 години. Сега ми се струва, че не мога да бъда абсолютно нещастна никога, освен когато престана да пиша.“

Разбира се, част втора „Черните обувки“ е ъгловата в структурата на романа, защото върху нея пада идейната тежест на носещата конструкция – насилието върху човека в различните си форми – физическо, психическо. Във времеви план главата е ретроспекция към един епизод от живота на 12-годишната тогава Дарина, която стои на пост с Калашник в ръце пред паметника на убитите ястребинчета. Ще кажете, какво толкова! Петокласничката е активистка, участва в пионерските мероприятия, има пълна пионерска униформа, но й липсват черните обувки, за да може да носи знамето на Тържествения пионерски сбор. Не може да ги намери и родителите й идват да я приберат, но впоследствие я оставят – „Как ще те вземем, стига глезотии, оставаш“. Това е – 4 странички.

Част трета – „Никулден“ (Денят на блокадата на Ястребино от войската). Действието продължава в лагера в Ястребино. Всичко там е превърнато в паметници –  родни къщи, училище, паметни плочи, борчета, целият пионерски комплекс, дъбът на дядо Стойне, в центъра на Антоново има още един паметник-костница. Пионерската колона извършва поход по „светите места“. Следват етимологии на топоси и лични имена, речта на дружинната Лалева за арестуването на близките на партизаните, разказ, продължен от Джонева, която също не издържа и той е захванат от Варадинов („мъж е, ще докара нещата докрай“). Тук да вметнем, от Ястребино били разстреляни 18, осъдени на затвор – 12, на доживотен затвор – 2. Погребват ги в общ гроб, близо до мястото на разстрела Следва второ погребение – за заличаване на следите, трето – препогребване, от кмета на Антоново – Лазар, а след него четвърто, наполовина, и пето – горене на трупове. Разказът на тримата – Дженева, Лалева и Варадинов свършва до 25.05.1944 г.

И аз съм бил в комплекса преди 89-а, но на сватба на мои колеги, които работеха там. Иначе ето какво пише в Гугъл за това клане: „През 2021 година писателката Надежда Любенова изказва тезата, че масовото убийство е извършено от партизаните, като изтъква в подкрепа на тезата си ниските присъди на обвинените войници, на фона на масовите смъртни присъди, издавани от Народния съд. Цитират се и спомени на местни хора, които твърдят, че убийствата са извършени, за да не бъде издадена землянката на нелегалните, случайно открита от жертвите. Тези факти са потулвани през тоталитаризма от страх от репресии“ (край на цитата). Това има пряко отношение към темата за насилието, но в сюжетната рамка има по-скоро приложно-илюстративен характер, както и други епизоди до края на книгата – те разширяват рамката на насилието като форми и зловредни прояви над хора, животни и предмети, както физически, така и психически, престъпление, което нарушава достойнството и интересите на личността.

Част четвърта, наречена „Начала и хълмове“, е съставена от подзаглавията „След Ястребино, есента“ (1985 г.), „Ястребино и Берлинската стена“ (2003 г.) и „Две кратки предистории“ – нещо се е случило с Дарина през тези 18 години. Отговорът се крие в двете кратки предистории – едната от 1981 г., когато Дарина е в първи клас, първи учебен ден („Аз съм най-добрата. В Ястребино не бях най-добрата. След Ястребино, вече в моето училище през есента – пак бях най-добрата. И си казах: я чакай, чакай.“); и втората – „1984-та. Една година преди Ястребино, 5-и клас съм. Отивам на Осмия републикански пионерски сбор в София“. След грандиозното събитие в Зала 1 на НДК „разказах на татко как съм видяла старата прегърбена другарка Цола Драгойчева да стои на стълбите между етажите на НДК, а татко подметна, че сигурно вече се напикава“. Това, което се е случило през 2003 г. на някакъв Фестивал на козето мляко в с. Бяла речка, е: „Внезапно изплува историята с обувките. Изтрита цели 18 години“. Но какво е паметта? Кое извиква образите, пейзажите, събитията в главите ни след десетки години? Не е ли онзи „ритник“ по някоя част от разсъдъка ни, който се появява на определено място и в определено време и не без причини (както разсъждава Х. Мураками в романа си „Норвежка гора“)? Кое ни кара да ги репродуцираме върху бялата хартия – фикционални или като факшън? Защо ги описваме в книги? „За да мисля – отговаря героят на Мураками. – За да разбера. […] Трябва да опиша нещата, за да почувствам, че ги проумявам напълно.“ Разбира се, има и други причини… И всички вкупом формират житейския ни път, съставен от начала и хълмове, от падове и възвишения, край и начало. И така безкрай, без край.

Романът завършва с автобиографичния разказ на бащата на Дарина. В него ще открием различните форми на видимото и невидимо насилие, упражнявано над човека в епохата на социализма. И краят е симптоматичен: „Минали няколко дни, без да отвори багажника на колата. Животинката [кокошката] умряла вътре“.

 

Десислава Неделчева. Черните обувки. Изд. „Ерго“, С., 2021.

Книгата се издава с финансовата подкрепа на Община Варна чрез фонд „Култура“.

За „Емилиян Станев. Той и другите“ на Радка Пенчева от Владимир Шумелов

Георги Марков има едно есе, което се нарича „За приятелството“. В него той пише за този вид междуличностна връзка по принцип, без да я конкретизира. В този текст „литературните“ приятелства липсват. А знаем, че те съществуват, те са особено оцветени при отделните автори и сами по себе си говорят много на читателите, на литературните изследователи. Писателят е човек като останалите хора, но и различен като характер и талант, често егоцентрик и самовлюбен, и именно това прави тази междуличностна връзка особена и носеща друга информация. Г. Марков пише: „Голямата магия на приятелството за мен е в началото. Как то започва? Знам поводите за много приятелства, но никога не съм могъл да си обясня причината, поради която от толкова много лица, които ни обкръжават в качеството на наши съвременници, ние избираме някои от тях, които приближаваме до себе си и ги правим наши верни спътници за дълго време“.

В книгата си Радка Пенчева се опитва да открие разковничето на този въпрос, като го фокусира около личността и творчеството на Емилян Станев. Дълги години главен уредник на музея на писателя в родния му град, с няколко книги върху живота и творчеството му, тя отново ни завръща към сложната личност на Емилиян Станев изключително през документалните свидетелства на неговите приятели. И чрез критическо-есеистичните думи на писателя за творчеството на неговите приятели. Принципът на двойното огледало.

Приятелството е сложно нещо и както пише Г. Марков: „Всеки път, когато срещнете приятеля или приятелите, в каквото и положение да сте, вие изпитвате ободряващото чувство на топлота и сигурност. Някои хора се сприятеляват твърде бавно, процесът на приближаването им трае дълго време. Други стават приятели почти отведнъж, при първата среща, сякаш взаимно са се чакали. А трети хора цял живот се люшкат в съмнения дали наистина имат искрено приятелство“.

Но как върви това понятие, отнесено към личността на Емилиян Станев? В своите „Уводни думи“ Р. Пенчева пише: „В литературната анкета на проф. Ив. Сарандев с Емилиян Станев той говори, че не се е чувствал близък с други писатели. Може би само с Йордан Радичков. Все пак от ръкописния дневник на Надежда Станева ние научаваме за неговите контакти с други творци“. Приятелството предполага близост, доста други качества, които не всеки има, но несъмнено Емилиян Станев е контактен. В тази книга изплуват неговите близки контакти на битов признак – да цитираме отново уводните думи в книгата: „През 1970 г. държавата дава за ползване на Емилиян Станев вила в кв. „Бояна“ край София. Около него живеят и други писатели – Елисавета Багряна, Тодор Боров и др. Така се оформя т.нар. Боянска компания, в която влизат Елисавета Багряна и нейната приятелка Жана, Тодор Боров и съпругата му Харитина, Блага Димитрова и Йордан Василев, проф. П. Динеков, Бранко Георгиев, Ем. Станев и Н. Станева“. Интелектуалци, писатели, поети, критици от епохата на Народната република, но дали те са били приятели с Емилиян Станев? Тази сложна дилема до голяма степен е осветлена в отделните статии в основния раздел на книгата „Емилиян Станев и другите“. Тя събира статии на Р. Пенчева по различни поводи, разкриващи различни аспекти от съприкосновенията – творчески и интелектуални – на писателя с Елин Пелин, Димитър Талев, Димитър Димов, Чудомир, Елисавета Багряна, Петър Динеков, Йордан Радичков, Тодор Боров, Борис Делчев, Блага Димитрова, Стоян Каролев. Връзки, които доиграждат образи и надникват в творчески лаборатории, но едва ли можем всички да подведем под знаменателя приятелства, по-скоро вижте уточняващите подзаглавия след тирето на съответната двойка – „два художествени погледа върху дуализма“ (Ем. Станев и Елин Пелин), „духовно близки“ (Д. Талев и Ем. Станев), „едно интелектуално приятелство“ (Ем. Станев и Д. Димов), „богатство в многообразието“ (Ем. Станев и Чудомир), „документални свителства“ („за приятелството между Ем. Станев и Елисавета Багряна“), приятелството между Ем. Станев и П. Динеков (според Дневника на последния), „отново заедно“ (Ем. Станев и Радичков), „спомен за двама“ (Т. Боров и Ем. Станев), „едно сложно приятелство“ („Ем. Станев в оценките на Б. Делчев“), „творчески съприкосновения“ (Блага Димитрова и Ем. Станев), „приятелството между Емилиян Станев и Стоян Каролев“.

Това са единадесет статии за различни писатели и литературни критици от различни поколения и епохи и хронологично те засягат различни периоди от живота на Емилиян Станев, като тук слагаме и статиите на Емилиян Станев в Приложението за Чудомир (от 1937 г.), Димитър Талев (от 1957 г.), Димитър Димов (от 1966 г.) и Елин Пелин (от 1978 г.). Приложението е особено ценно за литературния изследовател и историк, защото обхваща метатекстове на писателя за писатели, които по един или друг начин са оказали влияние върху творчеството и възгледите му за живота и изкуството изобщо. Метапрепратките от приложението изграждат парелни междутекстови връзки със статиите от основния корпус на книгата „Емилиян Станев и другите“, което концептуализира цялата структура на сборника. Книгата надгражда информацията от сборника „Спомени за Емилиян Станев“ („ЛИК“, С., 2007), излязъл по повод 100-годишнината от рождението на писателя, с разширен обхват от имена и статии и хронологичен обхват на житейския и творчески път на Ем. Станев.

Голяма част от статиите почиват на документални свидетелства: записките на съпругата на писателя Надежда Станева, Дневниците на Чудомир, Петър Динеков, Борис Делчев, на Емилиян Станев, но също и писма, анкети, спомени. Съчетани с визуалния материал в края на книгата – факсимилета на документи, потретни и групови снимки на писатели и на Емилян Станев, те усилват документално-обективната тежест на книгата. По повод на предишни книги на Радка Пенчева, свързани с литературната история и критика и литературната архивистика, нееднократно съм изтъквал техните достойнства като важни национално-идеологически изследвания с допълващи корпуса на литературния персонализъм текстове, които продължават посоката да разчитат „литературата като жива памет“ (проф. Елка Константинова), стъпили върху стабилната основа на документа и архива и изпълнени с дълбок хуманистичен патос.

Мисля, че тази книга, издадена по повод 115-тата годишнина от рождението на Емилиян Станев, ще обогати критическия вклад към творчеството на писателя, но тя е и огледало за носталгията ни по един хуманистичен литературен проект на един от най-известните ни съвременни български писатели.

 

Радка Пенчева. Емилиян Станев. Той и другите. Изд. „Фабер“, В. Търново, 2022.

 

“Какъв е вкусът на унгарската целувка?” от Владимир Шумелов

„Вкусът на унгарската целувка“ е сборник с разкази на Жан Соломонов. Любопитна подробност е, че това е дебютна книга на 76-годишния автор, а тя излезе през лятото на 2022 г. при неговото поредно завръщане в родината от Лион, Франция, където живее повече от три десетилетия. И въпреки тази подробност, Жан пише от ученическите си години в София, а започва да работи 17-годишен. И учи – вечерна гимназия, а след това завършва вечерния курс на Софийския университет – „Българска филология“, и вече редовно – едногодишния курс на „История на монотеизма“ в Будапеща, Унгария. Когато се завръща в София, работи във в. „Вечерни новини“, а след това във в. „Народна култура“, „Софийски вести“, „Кооперативно дело“, „Демокрация“. Изпратен е през 1991 г. като кореспондент на БТА в Лион да открие българо-френски културен център, но политическите промени след кратко време го изпращат на трудовата борса. (Преход е, каква култура, какви пет лева!) Следва познатия път на безработен емигрант до пенсионирането му като възпитател в колеж. В Лион обаче продължава да публикува в различни български издания, кореспондент е на българската редакция на RFI в София до закриването й (мисля че през 2009 г. започна да се нарича радио „Фокус“, което решение на СЕМ предизвика протест на редакцията).

Толкова от анотацията на четвърта корица. Нека обърнем поглед и към самия сборник. Почти всички разкази са датирани, с посочване на местата на създаване, но структурата на книгата не следва тази хронология (тя има значение като паратекс – къде, кога, как, защо – евентуално, но не към логиката на изграждане на цялостния наратив на сборника). Ето – датировките сочат един разтегнат период от 1975 до 2020 г., а местата варират от Лион (най-многобройни посочвания, разбираемо) до София, през Будапеща, Лондон, Женева, Марсилия, Монте Карло, Дрезден. Датирането, например 1975 г., помага на читателя да разположи заглавието „Рози за народната милиция“ някъде в бавните и абсурдни години на Брежневския соц, но не винаги това е така. Все пак те са някакъв указател относно времето на раждане на текста, докато мястото е по-надежден маркер за контекста – след разказа, дал наименованието на сборника, е уточнено Будапеща, 1980 г. (предполагам времето на едногодишната специализация на автора в Будапеща, а същото се отнася и за разказите „Любов на лизинг“ и „Сутиен по поръчка“); по-лесният маркер Монте Карло, май 2020 г. в края на разказа „Как се става милионер“ ни пренася, естествено, в казиното на прочутото място, където известни посетители през годините са били Едуард III, Ф. Достоевски, А Дюма, Ж. Офенбах, Наполеон III, крал Фарук, Сара Бернар, Клемансо, Онасис…, и където можеш да „припечелиш“ поне за една яхта. Но нека не влизаме в ролята на журналиста писател в текста „Шерлок Холмс в България“.

Разказите в сборника са 43 на брой в т.нар. вестникарски формат, но някои и по-обемни, които са публикувани в различни години, както разбираме от последния текст за благодарност „С добра дума за добрините“, в периодичните издания „Стършел“, „Десант“, „Политика“, „Преса“, „Обектив“, „Сега“ и др. Сигурно някои от тези издания вече ги няма, но книгата на Жан Соломонов е пред нас с тази прекрасна белетристика, за да излезе извън времето и контекста на случилото се/случващото се. А дали ще остане, ще реши пак същото това време. Писани в различни „епохи“, повечето от текстовете все пак визират настоящето, а някои и конкретно последната пандемия Ковид 19 („Разходките на Жуся“, „Съботният пророк“). Ветрилото на темите е широко разтворено – казарма („Шестдневната война“ край Карнобат“), любов и еротика („Любов на лизинг“, „Сутиен по поръчка“, „Вкусът на унгарската целувка“, „Тра-ла-ла в Божоле“, цитираният „Шестдневната война…“, но и мн. др.), бита с неговите благини и несгоди, („Островът на блажените“, „Битпазарът на надеждите“, „Виновни – невинни“ и др.), проблемите на емигранството („Polska cochanie“, „Семейство Ибраимович и другите“, „Мерси, мосю!“), цивилизационни сблъсъци и живот в лустросания Запад („Гранични неволи“, „Венчавка по лионски“, „Мистерията с червената жилетка“, „Бял мерцедес за двама“ и др.), демокрация и толерантност („За цената на демокрацията“, „Отворено писмо до моя съсед, антисемита“, „Първата ми среща с Бога“), социалното („Гладният е винаги на „ти“ и др.)…

Времето в разказите присъства не описателно, а извлечено от контекста, диалога, поведението на героите, логиката на разказване и особено биографичното. Езикът е жив и сочен, характеризиращ героите, а стилът, противно на очакванията за публицистичност – все пак авторът е журналист с дългогодишен опит, – е стил на пълнокръвна белетристика. Да вземем предвид и това, че в уводните си думи към читателите Жан Соломонов с присъщия от разказите хумор и (само)ирония ни съобщава, че „това не е автобиография“, и въпреки това „тези страници са пълни с лични преживявания, тъй като винаги съм бил само репортер от старото поколение“. Типичен пример е разказът „Каруцата! Каруца!“ (София – Габрово, 1996 г.) – времето е фиксирано точно – напускането на автора-журналист на в. „Народна култура“ и преместването му във в. „Кооперативно село“, а причината – екипът на „Кооперативно село“ да пристигне с каруца на Габровския фестивал на хумора и сатирата през 1985 г., като пътуването се отрази в репортажи. Подобен е и разказът „Пазарлъкът на Авраам с Людмила Живкова“, откъдето научаваме и за роднинската му връзка с големия художник Жул Паскин (Пинхас). Мисля, че журналистиката не пречи на писането на фикционални текстове, и това е доказано в аналите на световната литература.

Искам са обърна внимание на по-особените в сюжетно и тематично отношение разкази, като „Сама ли е била Сузана в банята“, „Първата ми среща с Бога“, „За цената на демокрацията“. Първите два са обърнати към еврейското, докато „За цената…“ е споменен текст за срещите на автора с Петър Увалиев в Лондон. „Еврейските“ разкази са авторска интерпретация на библейски текст (апокриф) и спомен за религиозния живот и отношения от времето на социализма; те (но и много други) са изпълнени виртуозно откъм техника на разказване и изпълнени с топлина и толерантност към другостта, търсещи справедливостта, иронични и самоиронични, ерудитски, където финалите в духа на приказното и легендарното внушават извода/поуката без морализаторстване и сочене с пръст. Споменът за Петър Увалиев е превърнат в разказ, във факшън, в който репортажността от срещите на Жан Соломонов с Петър Увалиев преминава в топъл наратив на признателност към един от най-големите ни интелектуалци-емигранти на границата на две епохи (1990 г., Лондон). Разбира се, „топъл“ не е точното определение за този (полу)есеистичен текст – това е апотеозен текст през личния опит и усещане, текст, с който би се гордял всеки журналист и писател – всеки истински българин.

Българското, българщината, е червената нишка, преминаваща през разказите, едно от определенията, които най-добре им прилягат, независимо от тематичното многообразие на сборника. Това не са фейлетони, въпреки тоналността в някои от тях (по „стършеловски“), а великолепни хумористично-саркастични, трагикомични белетризирани епизоди от живота в две епохи.

А „вкусът на унгарската целувка“? Примери в многобройните страници с „галантни приключения“ на автора – бол. И все пак изповедното класическо едноименно трагикомично парче завършва поучително така: „Целувката на българката – бе писал Симеон Радев – има вкус на венчило.“ Не е редно да се спори с опонент, който не може да ми отговори. Питам се само, дали целувките на унгарките винаги имат толкова горчив вкус… (Будапеща, 1980 г.)“.

Владимир Шумелов

Жан Соломонов. Вкусът на унгарската целувка. „Фабер“, В. Търново, 2022 г.

 

 

 

Владимир Шумелов за романа на Христо Добротинов

„А КОЙ ЩЕ МИ ПОКАЖЕ ПЪТЯ?“

Още при представянето на последната си книга „В търсене на холивудския прислужник“ в легендарното читалище „Надежда“ във В. Търново (където  през 70-те години на миналия век, наред с юридическите си задължения, баща му е бил и председател на читалищното настоятелство) Хр. Добротинов намекна, че следващата му книга ще е посветена на родния град. Още повече, че авторът никога не е късал връзките си с него, често идва тук и близкото и по-далечно му минало винаги са го привличали, а неговите детски спомени са особено ярки, „като стъкълце в картонена тръба“, различни и запомнящи се. Да добавим и онова неповторимо вълшебство, което старопрестолният град излъчва.

Поводът за написване на новия роман е свързан, както казва авторът, с чл. 4 от Закона за собствеността и ползването на земеделските земи; на финала на романа земята на дядо му в местността Козлуджа отива в чужди ръце. „Земите бяха близко до къщата на полковника от „Крадецът на праскови“. Успокоих се за загубата с аксиомата, че всъщност историята на човечеството представлява непрекъснат процес на преразпределение на собствеността“ (Хр. Добротинов).

Романът е исторически, доколкото в него са вплетени събития от началото на века до наши дни, но е и съвременен, доколкото протагонистът разказва историята от гледище на съвременността. Разбира се, в този наратив ще открием черти и на Bildung роман, и на любовния роман, на социалния и политически роман, на семейната сага, но по същество осъществената колаборация между минало и настояще, фактология и фикция в случая се оказва успешна. И любопитна с леката мистификация около обединяването и вграждането на две важни за българската литература произведения на родения в Търново Емилиян Станев – „Крадецът на праскови“ (1948; филмиран от Въло Радев през 1964 г., в главните роли – Невена Коканова в образа на Елисавета и сърбинът Раде Маркович в образа на военнопленика Иво Обренович) и „Търновската царица“ (1974; филм от 1980 г. по сценарий и режисура на Янко Янков, в главните роли Камелия Тодорова (Марина) и Стефан Данаилов (д-р Старирадев). Особено любопитна откъм фактологията е изобразяването на места, събития и образи, свързани с Велико Търново от различни исторически периоди – аз самият познавах някои от тях. Други, от близкото минало, участват с имена, които се различават от тези в повестите на Ем. Станев; интересен от гледна точка на литературния историк е паралелът – исторически и художествен – със събития, герои и прототипи, сюжетни особености и реалии в действителността и повестите.

Структурата на романа включва девет части, в които повествованието тече нехронологично. Композиционно началото на „Светулките ще ти покажат пътя“ прелива от Емилиян-Станевата проза, където е използван похватът „разказ в разказа“: „В словото на повествователите единият млад мъж, запазил спомени от детството си, минало през Първата световна война, който се е върнал в родния си град през Втората световна война, другият възрастен учител, който му разказва историята, тази любов е романтична приказка и се помни като романтична приказка“ (Румяна Йовева, „Градът крепост и домът крепост в две повести на Емилиян Станев“, LiterNet, 27.10.2009, № 10 (119). В текста на Хр. Добротинов в началото (ч. I) нараторът-автор е момче, което наблюдава снимките на „Крадецът на праскови“ в Търново. От ч. II започва разказът на бащата на момчето, който фиксира събитията от повестта на Ем. Станев, като сюжетно двете събития се разминават, както и имената на основните герои; за кратко се появява фигурата на цар Фердинанд – веднъж, когато назначава полковника за военен комендант на Търново, и втори – като абдикира от България; виждаме и фигурата на Богдан Филов и съпругата му в следващите части. Наред с автентичните картини от живота, бита и обществено-политическите страсти в старопрестолния град в тази епоха се появява и момчето Емилиян [Станев], тук е и д-р Делирадев (Старирадев в повестта на Емилиян Станев), както и голяма група герои, които продължават развитието си в следващите части на романа. Романовото действие пренася читателя през годините и политическите сътресения, а героите се променят съобразно характера си и обществените нагласи. И малко творческа лаборатория: към заглавието на романа (в ч. V отлични страници за двама млади – синът на инженера и еврейката Мария, които се обичат; „А кой ще ми покаже пътя?, пита момчето. „Светулките“ – отвърна замислено момичето“.); в същата част – в разговор с Емилиян адвокатът Генчо Д. Генчев възстановява убийството на сърбина от стражарите пред вилата на полковника в Козлуджа. Тогава историята за любовта между сърбина и Мариола (Елисавета у Станев) изкристализира у Емилиян – историята от „Крадецът на праскови“.

Новата социалистическа епоха след деветосептемврийския преврат е тема на ч. VI; мястото и героите са същите, но не съвсем (започнало е „време разделно“). Ч. VII e посветена на епохата на т.нар. зрял социализъм. Емилиян умира, а до него е жена му [Надежда]; виждаме и фигурата на Т. Живков, който не успява да види ловния си приятел жив; сменят се картини от последното четене на Станев в читалище „Надежда“; вдовицата отиграва новата си роля – писателят е „безсмъртен“, подарява вилата му на държавата, пише мемоари.

Романът има кръгова структура. Последните две части ни връщат във В. Търново, където разказвачът се завръща за различни периоди от време и по различни поводи след смъртта на баща си през 1995 г. Страната е в Преход, нараторът обикаля местата от детството си, среща се с познати и нови хора, а после следват митарствата около връщането на имота на дядо му в Козлуджа. Помага му Мариола, за която той разбира, че е внучка на „Търновската царица“ (със същото име). По времето на процедурата по реституцията Мариола е убита (подобно на баба си) – по същото време умира и Невена Коканова.

Книгата на Христо Добротинов не е само археология на паметта, той реставрира паметта за един град и неговите жители в няколко епохи, но през различни гледни точки – авторовата, на героите и на писателя Емилиян Станев. Ценно качество в тази проза е нейната лаконичност и точност на детайла – при характеристиката на героите и описанията, иронията, кинематографичността й. Отлична стилистика, доказана и в предишните книги на този автор.

 

 Христо Добротинов. Светулките ще ти покажат пътя. ИК „Хермес“, Пловдив, 2021.

За романа си Христо Добротинов бе отличен с националната награда „Христо Г. Данов“ през 2022 г. в категорията автор на художествена литература.