Загубата на Алек Попов, писател надарен с необятен талант и оригинален  почерк,
ще остави огромна празнота в българската литературна Продължете да четете Бургас скърби за загубата на големия писател и интелектуалец Алек Попов →

Откъс от новелата:
КОРОНАТА НА ЦЕЛОМЪДРИЕТО

В основата си, добродетелта е по-скоро липса на възможност за грях, отколкото на желание…

Една девойка от Перник ли, от Радомир, някъде там в сърцето на Балкана, заминала да учи в Италия. И къде, къде, установила се в града Неапол, в подножието на планината Везувий, която някога хвърляла огън и жупел, а сега дремела хилядолетен сън. Тая девойка имала такъв свеж и непокварен вид, че я наричали Прасковка, както ще я наричаме и ние, поради деликатните обстоятелства, свързани с настоящото повествувание. Семейството на Прасковка не било особено заможно и на нея ѝ се налагало да поработва, за да се издържа. През деня ходила на лекции, а вечер – да сервира в една остерия недалеч от пристанището. И понеже била засмяна и чевръста, а дупенцето ѝ палаво скачало насам-натам, бакшишите валели в касичката ѝ като залатен дъжд. Собственикът на остерията, дебелият Маноло, веднага ѝ хвърлил око, но Прасковка имала други планове за живота. Знаела си с цената и не пускала лесно. Позволила му само да смуче палеца на крака ѝ и то не повече от веднъж седмично. Хем вълкът сит, хем агнето цяло, както се казва. На Маноло пък не му ставал още от 2001-ва и бил напълно удовлетворен от нивото на отношенията им, като великодушно ѝ разрешавал да задържи бакшишите за себе си, без да ги дели с другите двама сервитьори. Колегите ѝ страшно се дразнели от тази явна несправедливост и постоянно упреквали Маноло, че е пренебрегнал традицията, като е допуснал жена да сервира. Че и чужденка на това отгоре! На тая puttana, викали, мястото ѝ е в кухнята или в най-добрия случай на касата. Обаче на Маноло хич не му дремело, а на клиентите – още по-малко. Незвисимо от нежния си изглед, Прасковка имала яка снага и прасци като на маратонец, и разнасяла със завидна лекота натежалия от поръчки поднос.
„А, ще видиш ти!“, заканил се Виторио, единият от келнерите. Изскубнал един косъм от слбините си и тайно го пуснал в порцията, която Прасковка тябвало да сервира. Без да подозира нищо, момичето отнесло чинията на клиента, някакъв много изискан господин с папионка на точици. Подир малко оня я повикал. Синьорина, вика, това ваше ли е? И сочи с върха на вилицата черния къдрав косъм, който плувал в мазния сос. Прасковка загряла, че това е мръсен номер на колегите ѝ, но запазила самообладание. Ах, господине, няма как да е мой този косъм, тъй като там, откъдето произхожда, съм гладка като тази чиния, освен това винаги нося гащи, когато съм на работа, отвърнала съобразително тя. Виж ти, кимнал одобритително онзи. Прасковка изтичала в кухнята, махнали косъма, подредили порцията да изглежда като нова и му я сервирала обратно, заедно с каничка от най-доброто налично вино – комплимент от заведението. Господинът омел с голяма охота ястието, някаква паста арабиата, с която Маноло бил прочут, оставил цели 10 евро бакшиш на Прасковка, за мъка на Виторио и другия, леко се поклонил, представил се – Масимо де ла не знам откъде си –и трепетно попитал: „Ще ме удостоите ли, прекрасна сеньорита, с честта да изпиете едно мартини на борда на яхтата ми?“. Прасковка, нали, не била баш такава, но все пак не пасяла трева; казала си, хъм, интересно предложение… Тоя Масимо не бил съвсем за изхвърляне: карал вече петдесетака, но бил стегнат и слаб, с интересни кръгове под очите, а ушите му леко стърчали като на прилеп. Пък и с яхта! Пристанището било наблизо, уговорили се да намине след работа. Името на яхтата било „Анабел“. Ква ли ще е тая яхта?

Хитрата Прасковка била скрила едни сандалки на висок ток в шкафчето си, точно за такива екстрени случаи. Щото, нали, човек никога не знае кога точно птичето на късмета ще се изцвъка на рамото му. Като ѝ свършила смяната, чевръсто се преоблекла, пооправила си очната линия, мацнала си червилце и затропала весело към пристанището, сподирена от закачливите подсвирквания на местната младеж. „Ей, bella!“, лепнал ѝ се някакъв по пътя. Искаш ли да те разходя с моторчето? Имам и резервна каска. Абе, я ходи да разнасяш пици с тази Веспа, изкискала се тя през рамо, но всъщност ѝ станало приятно, защото няма по-истинско огледало за едно момиче от жадните мъжки очи. Стигнала до Порто ди Санта Лучия, лъхнало я на йод и риба. На кея се полюшвала цяла редица от моторни лодки, скутери и яхти. Наоколо се мотаел дангалак с фланелка Security и Прасковка любезно се осведомила къде може да намери яхтата „Анабел“. Оня примижал, почесъл се. Не е тук, вика. Момичето видимо посърнало, в очите му заблестели сълзи. Излъга ме тоя Масимо! Как можах да му се вържа? Гледа я пазачът, хубавичка, бедна, излъгана, па се смилил и рекъл: на този кей има само яхти с дължина до 10 метра. Може би лодката, която търсиш, е по-голяма? Провери на съседния. Виж ти, ободрила се Прасковка и храбро поела към следващия кей. Там белеели няколко грациозни яхти с изтеглени корпуси от фибростъкло и високи мачти, по които пърхали екзотични флагове. Сърцето ѝ бързо забило, токчетата зачаткали. Леле, как щях да се объркам! Тоя Масимо бил голяма работа. „Ей, сеньорита!“, спира я друг пазач. Търся яхтата „Анабел“. Не е тук, клати глава оня. На този кей има само яхти с дължина до 25 метра. Затърчала се Прасковка към третия, най-отдалечен кей. Там била закотвена една единствена яхта. То не била яхта, а истински плаващ дворец! Сърцето ѝ спряло отведнъж. Боже, вика си, тоя да не е някакъв мафиотски бос?! „Ти къде?“, изникнал пред нея трети пазач. Ами аз, таковата, мънка Прасковка, търся яхтата „Анабел“. Тук е, важно кимнал онзи и посочил към внушителния корпус. Бе, ти за какъв се мислиш, ядосала се тя, мене сеньор Масимо лично ме е поканил! Добре, де, минавай, отместил се пазачът.

А Масимо стоял на горната палуба с чаша в ръка, зяпал звездите, надупчили тежката неаполитанска нощ и нещо си въздишал. Тракането на токчетата го изкрало от унеса. Ах, сеньорита, вече си мислех, че няма да дойдете! Спуска се по стълбите, подава ѝ ръка и най-глантно я превежда по мостчето на трапа. Отдолу подухнало, рокличката ѝ се повдигнала, оголвайки силните ѝ гладки бедра. Че защо да не дойда, бе Масимо, смее се Прасковка. Я, каква голяма яхта имаш! Твоя ли е? Лани я купих, вика оня, като се пенсионирах. Да, бе, много си млад за пенсионер. Е, ние, инвестиционните банкери, се пенсионраме по-рано. Като миньорите значи? А, по-тежко е, много по-тежко, въздъхнал Масимо. На мен баща ми беше миньор, цял живот копа под земята, ама не можа да си купи яхта, простодушно се засмяла Прасковка. Бе, то не е номерът само да копаш, зависи и какво копаш, промърморил оня с отсянка на социална вина. Разходила се Прасковка по палубата, пресмятайки наум дължината ѝ. Трябва да била към 35 метра. Надзърнала по каютите – богата работа. Ти сам ли живееш тука, бе Масимо? Имам и петима души екипаж, но тая вечер ги пуснах в отпуска. А жена, деца нещо? Нямам, нямам, вика, не ми остана време да се оженя. Добре е човек да се ожени, докато още е беден, отбелязала разумно тя, после трудно ще си намери добро момиче. Не знам, никога не съм бил беден, признал Масимо. „Ах, горкият!“, тя докоснала леко ръката му.
(Уж, без да иска, де… )
Качили се на горния дек, там имало една широка тераса с меки дивани от бяла кожа, шезлонги и други глезотии. На масата – голям сребърен поднос с похлупак, до него – кофа с лед и шампанско. Обичаш ли стриди? Прасковка: обичам, що да не обичам. Оня пукнал шампанското и налива в две тънки високи чаши. Нали мартини щяхме да пием, смее се тя. Шампанското по върви със стридите. Е, като си рекъл, айде наздраве! Отекнал финият звън на чашите. Затрептели светлините на града, отразени в гладкото огледало на залива. На заден план – гъбицата на Везувий. Романтика! Прасковка стоически изсърбала няколко стриди направо от черупките и ги поляла обилно с пенливата течност. А Масимо само зяпа голите ѝ колене. Зяпал, зяпал, па по едно време… Масимо, какво си мислиш, че правиш? С-с-с-сеньорина, заеква оня, черви се, онова дето ми го каза за чинията, не ми излиза от ума цял ден! А, това ли било? Затова ли ме покани? Рипнала тя и подпряла юмручета на кръста си. Не те ли е срам, бе? Какво си мислиш? Че като имаш яхта, може да си завираш мръсните пръсти, където ти скимне? Аз съм честно момиче! Може и да не съм богата, но там откъдето идвам, хората още имат ценности. Не си давам цветето на първия срещнат. Ти пък, удивил се Масимо, още малко ще ми кажеш, че си девствена. Че като се разлютила Прасковка, чак се разплакала. Не знам с какви жени си общувал досега, Масимо! Жал ми е за теб. Да те чуе баща ми, ще ти изкърти главата с кирката. Ами да, представи си, има такива момичета от Източна Европа. Аман от стереотипи! Добре де, примолил се оня, дай ми само да оближа чинията и ще си останеш непокътната, щом толкова държиш. Давам ти, каквото поискаш! Така ли, бе? Я, колко си щедър? И аз ще ти дам тогава… Прас-прас, ошамарила го Прасковка и айде чао. Докато главата му още звънтяла и бучала, токчетата ѝ заглъхнали в нощта.

(Продължението на историята за Прасковка може да прочетете в най-новата книга на Алек Попов „Нови и избрани разкази“. )

УЛИЦАТА

В стария софийски квартал, известен навремето като Коньовица, а в годините на развития социализъм като Зона Б-8, има една съвсем малка уличка, чийто край е запушен от бараките на кооперативния пазар. С течение на годините тази, някога смятана за отдалечена, част на града постепенно е потънала в морето от блокове и вече е по-близо до центъра, отколкото до периферията. Наблизо минава канал, който ту излиза на повърхността, ту изчезва, за да се влее в мръсната кафява вада, която разделя движението по булевард Сливница. Общо взето безрадостен пейзаж, сред който са боднати новички кокетни розови, жълти и зелени кооперации като изкуствени цветя.

Улица

Сестри ПАЛАВЕЕВИ

Табелата върху излющената фасада на ъгловата къща е единственият знак, отбелязващ името на улицата. То не фигурира дори в голямата карта на София, може би защото отсечката е толкова къса, че не стига то да се изпише върху нея. Всичко на всичко седем номера! Ъгловата къща е най-представителна, макар и скромна по размери, с фронтони и корнизи от началото на ХХ век. Следват три или четири неугледни дълги постройки с разнебитени огради и паянтови пристройки, издигнати набързо от преселниците след войните. Както и една от вече споменатите китни нови кооперации с PVC дограма и зеленикава изолация, налепена върху калкана.

Общото между обитателите на този най-разнороден жилищен фонд е, че никой не знае нищо за светлите личности, на които е кръстена улицата им. Включително сухият възрастен мъж с артистични наклонности, обитаващ дома, чиято стена краси уличната табела и който има навика да посреща посетителите си с насочен пистолет. Пистолетът, всъщност, е играчка, но това става ясно чак по-късно… Господинът живее тук поне от половин век, но нито помни било старото име улицата, нито дали изобщо някога е било променяно. Единствено дамата от номер шест, още пази спомен за това как в началото на 50-те, на връщане от училище заварила групичка жени с вид на работнички, събрана на ъгъла. Табелата току що била монтирана. Две от жените поднесли венец с червена лента. Възрастен мъж с вид на партиен функционер произнесъл кратко слово, после всички свели глави, помълчали и се разотишли. Ораторът говорил много тихо. Запомнила само, че сестри Палавееви били партизанки, загинали геройски в борбата срещу фашизма и капитализма.

Днес, повече от 30 години след Промяната, която помете символите на стария режим, издуха куп странни и непознати имена от картите на българските градове, за да ги замени с нови, не по-малко чужди и случайни, изглежда цяло чудо, че уличката е останала на завет от вихрите на ударното преименуване. Макар че да се нарече подобен грозен малък апендикс на името на значима обществена фигура, историческа дата или международен символ, би граничило с подигравка. Сигурно затова още нито един инициативен комитет, нито институция, нито дори партия, а партиите, както е известно са всеядни, не са се полакомили за седемте номера на “Сестри Палавееви”. И така уличката продължава да носи старото си партизанско име, въпреки превратностите на времето и политическите моди, чак до днес.

Но как се е стигнало дотук? Откъде е дошла инициативата да се кръсти това неугледно кътче от столицата на името на двете сестри? С какво заслужили тази двусмислена чест? Една прашна папка, захвърлена в архива на софийската община, дава отчасти отговор на въпросите, макар и не на най-важните. Между изкривените й корици лежи преписката, съпътствала това историческо решение. От нея става ясно, че инициативата е подета от  група девойки из редиците на младежката трудова бригада „Сестри Палавееви“. Любопитна подробност е, че тази бригада била съставена изцяло от бивши слугинчета, които шетали из богатите домове на София, а след промените на Девети септември изгубили препитанието си. Те излезли с предложение да се преименува улица “Гладстон” на името на двете  сестри, чийто пример ги вдъхновил да се включат в бригадирското движение. Поводът бил десет годишнината от героичната гибел на сестрите, както и обстоятелството, че били родени и отраснали тъкмо на тази улица. Два месеца по-късно, някой си Данаилов, секретар на Комисията по наименованията (съществувала и подобна комисия!), отговаря, че столичният съвет оценява високо подвига на двете сестри, но няма възможност да удовлетвори молбата на младежите, тъй като вече имало решение улицата да бъде прекръстена на друг виден представител на революционното движение, починал наскоро. Следва ново предложение, на името на двете сестри да бъде кръстена друга централна улица, отхвърлено със сходни мотиви. Известно време страните си разменят топката. Комисията проявява завидна изобретателност в измислянето на всевъзможни мотиви за отказ. Причината навярно се крие в един анонимен донос, в който се изтъкват буржоазния произход на сестри Палавееви и още някакви обстоятелства, свързани най-вероятно с партийните междуособици. Но бившите слугинчета са решени твърдо да постигнат своето. Те успели да привлекат на своя страна дори някой си Гребенаров – активен борец против фашизма и капитализма, настоящ генерал, който дал положително, макар и доста сухо, становище за инициативата.

Въпросът се урежда чак през есента на 54-та. На свое редовно заседание Комисията неочаквано взима решение името на сестрите да носи: пряката на улица “Дунавска зора”, чиито край излиза на пазара “Димитър Несторов.”. От което може да се заключи, че до този момент въпросната отсечка изобщо не е имала име. Най-вероятно е била в процес на регулация или друга административна процедура. С този перфиден акт властта на практика си измива ръцете. Бившите слугинчета са изправени пред свършен факт. Формално подвигът е зачетен, макар и тихо мълком, без да се събужда любопитството на обществото и медиите. Папката потъва в архивите и повече от 50 години никой няма да се сети за нея. Поради което и най-вероятно е оцеляла…

Алек Попов

Алек  Попов е български писател, автор на романите „Мисия Лондон“, „Черната кутия“ и няколко сборника с разкази.

Той пише също радиопиеси, излъчвани по Българското национално радио (БНР), и сценарии за игрални и документални филми. През 2001 г. Българската национална телевизия снима филма „Чуждите стъпки“ по едноименния разказ от сборника му „Мръсни сънища“. Член-кореспондент е на БАН.

Алек Попов е роден в София през 1966 г. в семейството на професора по математика Васил Попов. В основата на фамилния му корен са интелектуалците Атанас Попов и Лилия Сталева.

Завършва Националната гимназия за древни езици и култури „Константин Кирил Философ“ и българска филология в Софийския университет „Св. Климент Охридски“. Работил е като редактор, уредник в Националния литературен музей и дипломат (аташе по културата в българското посолство в Лондон). Алек Попов е директор на Дома на детската книга в София и главен редактор на списание „Родна реч“.