“- Ако искаш мога да ти подам кълбото, все пак успях да накарам змията да се подсети за онази алегория с опашката си? Ще го размотаваш след себе си, а тъй като материята е изключително податлива на словесни влияния, това ще бъде общата ни религия, ще си свързан с нас, а аз от своя страна ще затисна с крак опашката на дявола, предварителни есхатологични мерки, нали разбираш, нищо не може да се загуби, щом е урочасано на намиране?

Брис изсвири доволно с проточен на горе врат на предложението на Клинг и му кимна, че е готов да хваща. Клинг се изправи, присви очите си като художник, премрежващ поглед, за да изведе от обекта си най-общите линии и метна кълбото, като остави единия край да се размотава в ръката му. Брис гледаше как кълбото лети с червеното си към него, за зрителите на този цирков номер, изглеждаше, че времето е спряло в клетия „кетчър“, но не и в размотаващата се съдба, която сякаш щеше да го тресне в главата, но в последния миг Брис светкавично вдигна ръка и кълбото се намери между пръстите му. Държеше го на фона на лицето си като кристална вещерска топка, на която проговори.

– Е, Вергилий, ще ме водиш ли? Добре, ето как ще направим. Ако аз срещна трудности из океана, или пък Майлс пощурее като види конците, ще дръпна два пъти и вие ще изревете името ми, за да възвърна чувството си за реалност. Ако нещо се обърка и се забавя прекалено – дръпнете нишката толкова пъти, колкото чаши трябва да донеса. Аритметиката оставете на моя милост… Е драги, Бог с мен!

След което изчезна в неясните простори, водещи към кухнята, облачните маси прозиращи през стъкления прозорец на вратата под формата на спокойни светлосенки в горните ъгли, както и мирният хоризонт на неповлияното се от спекулации пространство, обещаваха мисията да приключи успешно. Още повече, че червения конец се поклащаше и тръпнеше, закачен за бравата на вратата – значи Брис напредваше безпрепятствено в открито море.

– О, не ушите, ами направо епифизата ми пропищя – шутовския глас на Борис отново си спомни недоволството от Бах и разкъса магията на останалите, които се взираха в кандилкащия се по средата на вратата конец като хипнотизирани – достатъчно се изтормозих в опитите си да слушам безпристрастно, бягане от безмилостните лапи на Волята по шопенхауеровски маниер и подобни фокуси. Добре знаете, че моето хулене няма никакви патетични естетически корени. То е напълно субективно, произлязло от стопяването на вкуса на Йохан по езика на сетивата ми, но, майка му стара, ако ще ме тормозите, то поне направете го както трябва. Ето, пускам Малер пък много скоро не само вие, ами самия аз ще изскоча от тесногръдието си и ще се провикна: „нека отворим очи и затворим уши“, нека, нека бъде Бах!

При което той отново анихилира бутилките с уиски някъде в нищото до крака си и смени музиката, заровен в екрана на лаптопа, светещ от специалната маса-рафт зад гърба му. В същото време Брисъндън бавно и внимателно напредваше към кухнята, червеното кълбо беше в дясната му длан и все повече се размотаваше зад стъпките му, и когато бръмбарите от струнните на втората симфония пуснаха своето „бзззззззтт“ вече беше в средата на стаята, котаракът го гледаше умно от седалката на един стол, и когато той пристъпи към скрина, за да вземе чаши, Майлс направи едно спираловидно движение с изпънат като триъгълник към тавана гръб и отново застана на мястото си с потръпваща отзад опашка, която като че ли имитираше движенията на клатещия се конец. „Само Борис може да ги надроби такива. Изподран от котарак, опитващ да скъса въжето на съдбата под звуците на Възкресението. Ама си го бива, трябва да се признае. Да пусне Малер – поне съвпада с драматичността на ситуацията. А колко чаши трябваха?“

– Ей, Клинг – провикна се Брис от лодката си към палубата на другата стая – я дръпни конеца в името на чашите, не мога да си позволя така безжалостно да ви вкарам в абстракция и да ви броя на ум като че ли сте просто някакви числа, но не забравяй едно опъване и за мен, че да не стане някой математически колапс, та да се срути цялото религиозно начинание. Много е крехка тая феноменология на храмовете от ритуални действия.

Не получи никакъв отговор, а конеца дори не потръпваше, понеже Брис стоеше като замръзнал с проточен врат към мястото, от което трябваше да дойде някаква обратна връзка. Майлс следеше цялата сцена с огромно любопитство и увеличаваща се дрезгавина на мъркане. „Ето го – само „гък“ още да кажа или мръдна дори със сантиметър и ще ми се нахвърли като последно ноктесто пришествие. Дано поне изчака тържествените духови и ударни, за да е в синхрон с вселената. А ти, вестителю между световете, много добре знаеш, за какво иде реч нали?“ – прошепна последното изречение на глас Брис, поглеждайки котарака, който многоучено му отвърна с бездействие. „Какво ли очаквам, оракулите споделят тайните си, само на онези, които са достойни. Шибани котки! Но и мен си ме бива – в какво само се забърках. Тоя конец почва да тежи сякаш е от някаква черна, свръхплътна материя. По дяволите, даже кутрето си не мога да помръдна и тия оризови очи, Майлс, братле, стига си ме зяпал така, козино дяволска, още малко и ще помисля, че съм се спуснал не в кухнята ами някъде край Строфадите, а и нали това уж трябваше да сторя, но друго е когато се правиш на Еней пред компанията и съвсем друго, когато…“

Тогава Брис усети едва доловимо гъделичкане по дланта, в която държеше червения конец, сякаш свръхмалките нишки бяха оживели като милиони и милиони змии, които плъзнаха сред коренчетата на кожата му. „А така, само това ми липсваше, надувай Густаве, надувай, мамка ти, докато гущероподобните харпии изяждат съдбата ми.“ – гъделичкането бавно се превръщаше в нещо, което приличаше на парене, а дланта му от своя страна се изпотяваше студено, Брис имаше чувство, че когато разтвори ръката си, по нея няма да е останала нито една гънка, освен безбройните червени опашки на малките гадинки прибиращи се обратно в конеца. За щастие точно в този миг връзката се опъна веднъж, дъгата, която описваше надолу към пода се изправи и после отново се вдълба. „Добре, първа чаша“ – каза си Брисъндън като се протягаше издъхвайки облекчено към скрина, от където свали една чаша и я остави върху таблата поставена на кухненския плот в ляво от него. Майлс на стола от другата страна спусна очите си след ръката му, помачка три-четири пъти меката плоскост на седалката с предните си лапи и отново застина вторачен в безмълвната молитвена броеница висяща от Брис към коридора и света на другата стая. „Приятелчета, по-добре да побързате, че тука става напечено“

Лудото стържене на струнната секция от другата стая все повече се нагнетяваше, докато конецът отново бе замръзнал, а Брисъндън очакваше новото му подръпване, ето, само след малко „осата“ на трагичността щеше да избръмчи до краен предел, палките ще се стоварят като апокалипсис по кожата на тъпаните и съдбата щеше или да се скъса, или да стане така пълноводна и откачена, че да залее мирозданието с огромната си прежда, под звуците на тромпетите, флейтите, флигорните и всички останали дъх-духове, да разлее ефирното си, нежно ръкоделие сред оплетените в конци глави на всички, а края на тази съдба лежеше неподвижно в ръцете на Брисъндън, „и дано Борис е избрал онова изпълнение с Бърнстейн, само неговия налуден танц докато дирижира би съответствал на разбуненото настроение на този цирк, симфонията на възкръсването. И като си помисля, че всяко, ама всяко малко движение, което аз извършавам тук, предава трепета си по конеца, тази своеобразна молитва, и оттатък Клинг (както винаги прави) следи всяко тънко и едва забележимо преместване и тълкува светата книга на божественото пришествие по блестящите кръгове на светлината, която се спуска и образува малки, дребнички диаманти по края на раздърпаните нишки, клатушкащи се от своя страна нагоре-надолу, сякаш преповтаряйки замахването на мъхестите топки по края на палките в ръцете на барабанистите, бам, бам, бам, чааааан, чинелите взривяват кънтежа си един в друг!“ Брис бе прихлупил очи и си представяше картината на другата стая, докато чакаше трясъка на чинелите, а кухнята тук се бе превърнала в две черни орбити под клепачите му, за миг по тяхното вдлъбно навътре-навън море пробяга нещо, което като че ли беше продължение на червения конец, онези смахнати парчета от прежди, които понякога се появяват при затваряне на очите и танцуват по тънката граница на роговицата и кожата; всичко бе станало очакване за ново гъделичкане, нежно стържене на хиромантията на Клинг от другата страна, две греещи в зелено, разтеглени оризови очи, които наблюдаваха Брис някъде от тъмното на притворените възприятия. И той добре знаеше, че подръпването за следващата чаша няма да дойде преди Малеровата нежност да се разлее след бомбастичната прелюдия, онзи мотив, който после щеше да се вмъква тук и там, толкова много Бетовен и толкова много недостигащ до безмерната, студена като абсолют радост на Деветата, но въпреки това, трагичното щение да се достигне до там до където няма стигане възвисяваше Малер, а подръпването нямаше да се случи именно тогава заради някаква случайност, а защото нямаше как другояче да стане, и макар че може би само Четеца или Бу биха разбрали, за какво точно мислеше Брисъндън (Клинг, Хермине и Борис бяха премного разновидности на епикурейството, за да ги интересуват такива неща), въпреки това, структурата на музиката, зараждащата се атоналност, праисторическите викове на хармонията и отношението между инструментите и тяхната налудна съвместна гоненица узурпираше действието, узурпираше движенията на Хермине, която, може би обладана от злотворяща добронамереност, се клатушкаше към конеца с някоя от ножиците на Виктория (къде се бави, по дяволите, помисли за още една преплетеност Брис, сякаш всичките до тук не му стигаха, но като се е захванал с кълбото, нека го размотае), щрак-щрак, скръц-скръц, разбира се само на шега, няма да остави „скъпия Брисъндън да загуби ума, дума и път наобратно“, а Бу се смее в дланта си, докато другите правят гримаси и обикалят Хермине с разтворени ръце, да я хванат, сякаш е полудяла кокошка, преди да е стигнала до Клинг и червената съдба, и залисана в онази деликатна игра, която трябва да приближи неподходящата шега почти до ръба на изпълнението, за да може все пак да стане весела и простима, но понеже Хермине е Хермине, твърде възможно е да се увлече и да щракне остриетата над нишката. Другите обаче я хващат навреме, Четеца й е изрецитирал някоя магьосническа фраза от Данте, за да я усмири, а Клинг, все по-развеселен от невидимите фигури на прокрадващото се учение, които структурират вечерта (защото никой не може да знае изцяло какво интересува друг, макар и да е многознаещ като Брисъндън), дръпва най-сетне червеното към себе си, и Брис отваря очи – кухнята, кухнята, кухнята и кълбото е все още в ръката му, има път наобратно и втора чаша на таблата под заплашителното мяучене на Майлс, тромпет, Kind of Blue!

Трето. Четвърто. Пето. Шесто. Клинг явно се бе разбързал, та всички останали подръпвания станаха светкавично. Брисъндън за момент погледна разтревожен към Майлс, котаракът изглеждаше готов за нахвърляне, но след като опашката му отново потрепери заплашително, той, вместо да скочи, се изправи на задните си лапи и размаха предните във въздуха по посока на конеца описващ рязко дъги нагоре-надолу във въздуха, така сякаш с движенията на крайниците си, войнствено пуснали острите си нокти, Майлс се разправяше с някакви невидими сили, лъчеещи, там, от издъхващата алена молитва. „Я го гледай оранжевото негро, разбирало от импровизации на тема фантазия. Аз си мислех, че иска да възпре прехождането, а той бил от тази страна на света, част от въобразяващото войнство.“ Брис остави котарака под зоркото спокойствие на ненаблюдението, все пак нямаше какво толкова да се меси в работата на един Оракул, за това свали набързо останалите чаши от скрина върху таблата.

– Браво, Майлс, страхотно партниране, приятел! – промърмори с гръб към котарака и след това с доста висок глас извика към другите оттатък – Така, драги. Пристъпваме към най-важната и последна част от операцията. Имам шест чаши, в момента увивам всяка една от тях по два пъти, втори, сакрализиращ „усук“, нали се сещате, и чакам тръгването. Клинг, момче, хващай умело конеца и почвай да намотаваш към себе си, а аз ще вървя така, че да не изпотрошим магическия реализъм.

Отново никой не му отвърна, но пък след много кратко време, колкото да се спогледат въпросително с Майлс, червената нишка бавно започна да се опъва и да изправя кривината си, Брис сложи кълбото в края на таблата, която бе вдигнал пред гърдите си, така че намотката да се опира в тях за по-сигурен баланс, и когато опъването заплаши да размести омотаните в котешка люлка чаши, той бавно закрачи напред към вратата, водеща в коридора. Трагичността на „Възкресение“ тъкмо отстъпваше след грандиозния трясък на целия оркестър в мистичните флейти и басовата секция, включиха се арфите, ритмуващи по стъпките на Брис, а когато той вече бе извън кухнята и виждаше светлината през утробната цепнатина на портала, който щеше да го роди, възкръснал, сред другите, кларинетът надви по-крехките си духови сестри, вряза се в композицията, отнемайки мотива на арфите и Брисъндън едва не затанцува с таблата във все още тъмния океан на едно успешно начинание. „Но да не се възрадвам предварително – именно сега междината за грешки е широко открехната и бълва паяци и стоножки. Какво чудо обаче – един скапан, мъхест, червен конец, тънък като косъм, а какво напрежение, относителна работа, ей го, ако не успявам да съм синхроничен с повелята на Клинг и другите, чашите ще свирнат строшаването си една в друга и сетне по пода. Клещите от крехкост ще захапят със зъби стъклото и прас, край, всичко отива на майната си, лопатка, метла, стъкълцата на вечерта в кошчето за боклук и ние с тях, надолу…“

За Четеца виждането на опънатия конец, който Клинг намотаваше на мъничко ново кълбо в дланите си, беше прелюбопитна гледка. В началото всички бяха развеселени, Брисъндън бе успял да ги вкара в този спектакъл, но после, когато той даде последните инструкции и Клинг начена издърпването, над общата атмосфера легна странна сянка. Смеховете отстъпиха на безмълвието, Хермине приклекна до здраво работещия Клинг и покри устата си с длан. Бу пушеше зад всички тях, неговия остър поглед пронизваше тила на Четеца, не можеше, обаче, да се прецени одобрява ли целият цирк, или тайно го хули в себе си, докато Борис тихо бе започнал да си подсвирка ту този, ту друг мотив от Малер, с много чести накъсвания – или без да завършва фразата, или като изсвирваше остро и високо, нещо, което в никакъв случай не бе част от симфонията, „атоналност и дисонанс, нали така?“ беше промърморил той по някое време, но зад привидната му безгрижност и нехайство, лесно се забелязваше напрежението, с което следи какво ще стане. Четеца, все още подпрян с ръце на креслото над него, виждаше как той разсеяно ту стисва чашата, издига я малко нагоре, като че ли иска да пие, и после отново я свлича на коляното си, започвайки ново подсвиркване, без изобщо да отделя очи от конеца и тясната просека на открехнатата врата. Какво беше станало, че така се натегна ситуацията? Да, ако можеше да се вярва на Брис, а на него едновременно можеше и не можеше, или поне така трябваше да се мисли, то той бе усукал всичките чаши, алената връзка на съдбата бе обвързала съдовете, в които щяха след малко да си наливат омая, някаква малка реплика на тяхната фигура от отношения, завързването на приятелството, сплетената какофония на решенията, смелостта им и тяхната форма, готова да поема всичкото уиски и целият мистицизъм на непрестанно динамичната действителност, но като нищо Брисъндън оттатък би могъл да им приготви някоя грандиозна шега, да е увил предварително поставения в кашон Майлс с конеца, например, или пък да е хвърлил кълбото през прозореца отвън в нощта, и докато Клинг дърпаше към всички тях улова, маестрото на този странен акт да се киска заедно с котарака и да се превива от пристъпи на веселие по пода, като от време на време опъва леко нишката, за да ги заблуди, че все пак на края й има нещо. Именно НЕЩО. Или, може би, всички си представяха някоя далеч по-грозна и стряскаща картинка? Внезапно полудяване, удушена котка, Брис с кървави ръце, изцъклен поглед и нещо блестящо и остро в едната длан, неща от този сорт. И не, не защото си падаха по трилъри или долнокачествени ужаси, а защото тук имаше нещо, тези действия, времето, Малер, нощта, Виктория, която продължаваше да не пристига, тук ставаше повече отколкото… „Отколкото какво? – запита се Четеца – „Отколкото виждаме, отколкото чуваме, отколкото знаем? Отколкото ни се иска да виждаме, да чуваме, да разбираме, или и трите заедно, смесени и оплетени по същия начин, по който… А и нали всички участваме в създаването на тая работа, малко или много, преднамерено или не? С Бу говорихме за фигури, опитвахме се да манипулиране ситуацията, а ето че Брис изскача с кафето, после пак потъва към кухнята, говори за магически реализъм, сакралното значение на повторно извършеното действие, и мътните го взели, добре, че го направи, защото това не са просто чаши, това не е каламбур, може би наистина мостът аха-аха и ще стигне до другия бряг, в крайна сметка, тия форми там, предполагаемо овързани в червената нишка, са толкова много… издъним ли се, пропада една цяла концепция на нежността, менажерията се строшава и няма свобода, няма свобода за пернатите ни души, понеже границите и определението…“

Конецът, интензивно опънат, като че ли бе започнал да издава тихо жужене. Този път нямаше кой да развали магията, всички хипнотизирано очакваха без особено смислени движения, като изключим онези на Клинг, второто кълбо все така нарастваше под тяхното старателно изпълнение, а намотаващият започваше да се учудва, как изведнъж това нищо-и-никакво конче стана изключително тежко, което беше смешно, защото „е повече от ясно, че с това не мога да издърпам Брис, дори на съпротивата на котарака няма да издържи, толкова е тънко, а ето, потя се сякаш „Старецът и морето“, някоя златна делва ли е закачил от другата страна, проклетника или… или тежестта, съпротивата, силите, всички те нямат отношение към веществата, материята, законите на физиката, дори тези на метафизиката са безотносителни, ами този конец е вързал умовете ни, заразил ги е (или те него?) с храмовата лудост на природа, която откликва на отношението, което човек отправя към нея (обратното също важи) та се оказва, че да не скъсаш една свръх тънка нишка също е въпрос на сила, при това, може би тя трябва да е още по-голяма от непоправимата леснина, с която би била прекъсната. Гледай ти, гледай ти!“

Брис беше спрял почти пред вратата, за да се наслади на разливащата се мелодия, надяваше се, че Клинг оттатък ще усети рязкото опъване и от своя страна също ще спре да навива, за да може котешката люлка на начинанието им да роди Брисъндън с подходящата част от симфонията, Малер, освен всичко друго сега бе и тяхното духовно приспособление за отмерване на времето, ако Брис не се лъжеше, около осем минути от вечерта бяха под пълното трагично ръководство на Густав, тук наслагването на арфичния ритъм, цигулките и виолончелата щеше да стигне до онази лека като перо част, в която, когато отново се включеше кларинетът, кълбоносителят винаги бе виждал слънца, които изгряват над един нов свят, между листака на брега се подаваха огромни кафяви очи изпълнени с ефирна и нежна недокоснатост, едни съвсем непознати констелации от възприемане на светлината, въздигаща диагоналите си от морето и вмъкваща се с хармонично стържене между клоните и най-сетне вътре в самите кафяви зеници, по чиято повърхност, във пенещите се води, отпечатани из зрението, се развяваха и платната от кораба на Малер, приближаващ за пръв път бреговете на тази девственост, онзи сакрален миг, когато точно тази комбинация от любов между инструментите, математиката и ума на Густав е на прага да се осъществи, още я е нямало, никога, никога, никога в световната история на музиката не бе звучало това разгръщане. Именно това пристъпване очакваше сега Брисъндън и ако непосредствено явяващите се в абстрактността на музиката образи, настойчиви със своята повторяемост, можеха да се смятат за достигане до понятийната, нежна и трудно удържима мрежа от замисъл на композитора, на един друг дух, явил себе си като това звучене, то Брис се надяваше да успее да влезе във връзка, да закачи малката кука на движението си, така, с таблата и омотаните чаши в ръце, точно за тази музикална сплетеност и като пират-светец – да се прехвърли по въжетата й от малката лодка на субективното си начинание към палубата на големия общ кораб – стаята, където бяха другите. И разбира се това спускане по възлестите молитви към другия свят трябваше да стане в онази част, около десетата минута, която звучеше именно като страстта на превземането, като светкавичното и свирепо раздиране на лъчите, попаднали внезапно в ирисите на туземното бъдеще, което не познава музиката, все още не я е чувало да прокънтява вътре в огромното си туловище и тогава струнната секция, която въздига тоновете и напрежението и нишката, разливаща се от ръцете на Клинг начева плавно отпускане, което е достатъчен сигнал, за да започне той да навива отново, за да се запази науката на нежността, червеното да се върне нагоре опънато, понеже Брис е излязъл от статичността си и идва, вратата отново се разтваря, изпълнителят е я бутнал прецизно с крак в синхрон с едното “БАМ“ на тъпаните, тя изскърцва, светлината от стаята облива вървящия от петите нагоре, някъде към кръста заедно с бушуващия океан на симфонията, която кара Бърнстейн на монитора да размахва ръце и коси като получил епилептичен припадък шаман (значи все пак именно този запис е пуснал Борис, браво на него), изкуствените лъчи от лампата се впиват в менажерията от стъкло и червен конец, като се пръсват на хиляди златни прашинки, а над тях лицето на Брисъндън е сериозно и весело едновременно, защото най-сетне е пристигнал, занятието е осъществено, тук е, в полезрението на всички, които изпускат въздишки на облекчение и се прокашлят, както музикантите взимат глътка въздух в кратката пауза между части на дълго и изтощително гениално произведение, а диригентът Брисъндън им кимва, благодарен за възторженото и отдадено следване и дрезгаво и също така тържествено обявява:

– О, капитане, мой капитане, our fearful trip is done – опазихме чашите и ето ни тук, готови за пир.

Борис знаеше каква е неговата роля в момента – той трябваше да се обърне и да спре Малер, да върне Бах, защото иначе, макар и пристигнал, Брисъндън щеше да остане в същото смислово положение, както когато беше в кухнята и се движеше чрез размотаваното-намотавано кълбо, или някаква щуротия от този вид, за това, преди да започне следващата тържествена трагичност на симфонията, той отпрати Густав във вечността на тишината и върна четвъртата сюита за чело в стаята. Клинг поглеждаше ту към червеното малко кълбо в ръката си, ту спускаше поглед по нишката му към застаналия на прага Брисъндън, държащ все още таблата с чашите и смахнатата плетка, която ги бе прегърнала като в паяжина, разстоянието до масата, където вероятно трябваше да се остави тази инсталация бе два метра, така че той трябваше да продължи да навива, а онзи отсреща да пристъпва, но нещо в Клинг го караше да се забави, сега, когато се виждаха един друг, цялата операция, учудващо, но факт, изглеждаше десет пъти по-трудна. Наличието на цялото тяло на Брисъндън и фигурата образувана от омотания около чашите конец, даваше толкова много ново познание, за това какво става и как то става, то обливаше възприемчивостта на дърпащия и вместо той да се чувства по-сигурен при присъствието на повече разумни точки, с които да се съобразява, Клинг изпитваше остро нарушение на интуитивното си участие в операцията.

– Никой от двама ви да не мърда, мамицата ви и козлета – извика малко неочаквано и несъответно на Бах и всичко останало Хермине, докато се изправяше със странен блясък в очите и усмивка, която оправдаваше поведението й – стойте и нито думичка, крайно време е още някой да се намеси по-активно в играта.

Застана пред Брис и докато всички гледаха гърба й, той виждаше зелените й очи и силно рижавата коса, двете бенки под лявото око, малко пукнатата в средата розова долна устна и езикът й, който само и специално за него пробяга бързо и свенливо по горната, макар, че можеше да е и съвсем несъзнателно действие. Гледаше я, сякаш я вижда за пръв път, сдържано разярена, защото това виолетова чувство се премесваше със зеленото на очите й и жълтото на радостта, която бликаше на невидими струи от прегънатата на горе в геометрията на усмивката устица.

– Я да видим – проговори отново Хермине в пълната концентрация и тишина, внимателно съблюдавани от зрителите, които дори като че ли бяха забравили да дишат – добре, добре, чудесна си я забъркал, пале, макар и едната чаша да е излишна, но пък за това всички сме виновни, как никой не се сети, и най-вече ти, Борисе, че вече имаш. Но нищо, нищо. Я да видим и друго – при което Хермине завъртя сюитата на лицето си и сюитата на Бах в кичурите си, които се разбягаха във всички посоки на стаята като експлодиращо слънце и после – бумеранг – завърнаха се в спокойното положение на обърнатата назад глава, която бързо спускаше хипотенузи от очи по всички присъстващи – да, така добре си я забъркал Брис, че дори мога да кажа, коя чаша за кой е, гледай – и Хермине се протегна, върнала обратно лицето си, грабна кълбото, леко натискайки с показалец гърдите на Брис, и започна да размотава чашите. Наистина, при определена и достатъчно субективна гледна точка, фигурата, която образуваха в червената омотаност наподобяваше разположението на телата им в стаята, така че, първите две завързани чаши останаха на таблата, предназначение за нея и Брис, третата, най-близка до Хермине, полетя от пръстите й под тъжното чело на Ростропович към Клинг. Той в мигом пусна малката намотка, която не бе точно кълбо, а по-скоро червен символ на вечността в скута си и хвана стъкления съд, препълнен със златна светлина, докато той все още летеше във въздуха. Борис бързаше да остави почти празната си излишност с уиски на дъното, някъде на сигурно до себе си, опасявайки се от повторение на хвърлянето, но този път с траектория към него, само че Хермине се обърна рязко към креслото и седящата му стойка, засмя се и след като изглеждаше, че току ще замахне с ръка, изшътка и му каза „да, продължавай да си подсвиркваш Йохан, въпреки Естетиката на Баумгартън и оная на Хегел, втора чаша няма да получиш!“ и върна обекта на посочване върху таблата. Тогава следващата чаша полетя във въздуха, изсвистя над главата на Борис, който се понаведе и описа едно фалцетно свирукане заедно с дъгата на стъкления съдържател за „Мая“ който свърши и започна илюзията си като форма изпразнена от съдържание, но готова за поемане в изневиделица появилата се отзад протегната ръка над черната, леко начупена коса на подсвиркващия. Четеца, както винаги, беше доста добре предугадил херменевтиката на ситуацията и бе протегнал разбиращата си ръкостиска от синтаксис навреме, така че, хвърленото да бъде хванато. На таблата сега се бе образувала някаква неправилна четириъгълна фигура, последната, най-външна за гледната точка на Брисъндън и Хермине чаша, която трябваше да долети до Бу, защото той беше онази връхна точка на този разтеглен четириъгълник, беше освободена от ръката, която размотаваше червения конец – Хермине я запрати към целта й. Бу без малко не я изтърва на пода, но хармоничната мечтателност на Бах спомогна и в последния момент, преди първото, второто, третото прекатурване надолу от гърдите към чатала, и паяковидните, стреснати движения на ръцете, които се опитваха да хванат летящото към земята стъкло, най-сетне се увенчаха с успех, Бу все пак успя да задържи крехкото телце и въздъхна облекчен, и тази мелодия бе изсвирена докрай, „мимолетната диада между Аз-Бу и Ти-Хермине изрече словото си без никакво счупване, диалогът надви хаоса, а някой тук скоро ще звънне наздраве по този повод“

Всички, за миг разсеяни от чашите, които се бяха озовали в ръцете им, върнаха погледите си към Хермине. Тя навиваше кълбото в ръцете си, приближавайки се с него към Клинг и червената вечност полегнала на сивия му панталон. Брис, като че ли придърпан от движението й тръгна след нея, заобиколи я, усмихвайки се с някаква доволна физиономия, която предвещаваше нова лудост и остави таблата с трите чаши до онази с кафето. „Я гледай, все пак някои предмети отпадат от съзнанието ни, можех да ползвам и нея, вместо сега да усложнявам домакинството и масата с две ламаринени носилки. И тази лудетина Хермине, хващам се на бас, за цялата прелестна вселена, че никой друг не би могъл да ни накара да го гледаме така, както тя. Ние, от другата страна на андрогина, винаги трябва да се обясняваме, огромни залъци от системи, предговор към първото и второто, преработено и подобрено издание на поведението, рецензия от всепризнат феноменолог на обноските и прочее, докато ето я нея – пустоса ни, развилня се и всички станаха покорни. Тъмна материя, братче, какво да сториш?“

– Не е ли време да откриваме заседанието? – обади се Борис, като погледна въпросително Брисъндън, макар, че не от него зависеше, но пък какво, нали трябва да се погледне все някой – И ако нямате нищо против, аз ще се възползвам от кафето, виждам, че вие охладняхте към идеята, точно както то изстина.

Той взе една от порцелановите чаши, погледна с око на познавач течността в нея, после уискито си в стъклената и с едно майсторско движение, което споменаваше за докторат по взаимоотношението с течности, за онези, които бяха напреднали в разшифроването на знанието, което лъчее от тялото – изсипа кафето при алкохола. Четеца най-накрая пусна облегалката на креслото, също взе чашата си с кафе и му отвърна, че това няма да стане, докато не се появи Виктория, и той много добре го знае, така че да не хитрува, ами да разлее уиски за другите из чашите. Quod erat demonstrandum.

„Сега ще започне грандиозното изтърване на предмети и реалности – помисли Брис и вдигна наздравица леко побутвайки Хермине с кръст, Хермине, която като че ли изтощена от заниманията с котешката люлка, почти се бе изтрила от ситуацията вгледана в кълбото и неговите толкова различни краища.

– Добре, нека пием! За всичко, което след малко ще започне да отсъства! Възлите са здраво развързани!

– Ти го каза, приятел – вдигна чашата си Борис. Клинг също се бе озовал с уиски в ръката, въпреки, че не успяваше да си обясни как е станало това, което не му попречи да чукне чашата на Хермине. Тя му бе подръка. Чу се звънтеж, Бу и Четеца от другата страна на плетката отпиха, Брисъндън следеше всички, понеже навикът да пие последен изискваше своето, накрая той също запрати част от течността в гърлото си, а географията на телата им върху клбоартата на стаята изведнъж спря да има значение. Вече до един бяха в люлката. “