Елена Трендафилова ще представи своята поетична книга “Прозорец с корабна семантика” в Дом на писателя

На 24.11.2023г Елена Трендафилова ще представи своята поетична книга “Прозорец с корабна семантика” в Дом на писателя гр. Бургас, от 18:30 часа. Ще се прочетат стихове от Продължете да четете Елена Трендафилова ще представи своята поетична книга “Прозорец с корабна семантика” в Дом на писателя

Включиха бургаски автори в антология на полски език

Преди дни излезе от печат антология на полски език, озаглавена Metafora Wspólczesności, Czas 2023. Редактори и съставители на престижното издание са Алиция Мария Продължете да четете Включиха бургаски автори в антология на полски език

Варненски творци ще гостуват в Дом на писателя

Поети и прозаици от Варна ще гостуват довечера от 18. 00 часа в Дом на писателя. . В творческата вечер на варненските творци от Сдружението на писателите Варна ще чуем техни Продължете да четете Варненски творци ще гостуват в Дом на писателя

Слави Томов представя творчеството на Бруно Латур

Слави Томов представя творчеството на Бруно Латур. Събитието ще се проведе на 23 ноември, от 18.00 часа, в Дом на писателя. Входът е свободен.

Бруно Латур (1947–2022) e социолог и филосо Продължете да четете Слави Томов представя творчеството на Бруно Латур

Владимир Шумелов за дебютния сборник на Данила Райчева „Една и съща жена“

За дебютния сборник на Данила Райчева „Една и съща жена“

 Ще поговорим за един талантлив дебют – това е белетристичният сборник на Данила Райчева „Една и съща жена“, публикуван от софийското издателство „Ерго“. Книгата е отличен белетристичен дебют на млад автор, който рискува във второто десетилетие на XXI век с една „селска“ тематика, която в масовото и критическо съзнание се определяше (и още се котира така) като архаична, демоде. Така де, огромната маса белетристика залагаше на други теми, предимно от градската среда изскочили.

Концептуално изграден, сборникът на Данила Райчева е структуриран от 14 разказа за жени, свързани със съвременното българско село (Михаела Илиева в своя отзив за книгата, отбелязва, че „Ема“ „стои леко встрани от общата атмосфера на книгата“, което не е съвсем вярно, защото макар и градско чедо, Ема е със селски корени и на с. 106 виждаме как тя отива да живее на село при баба си след семейните крушения в града; подобно стои и разказът „Люба“), в края е поставен един Епилог (самото въвеждане на елемента Епилог в структурата на книгата, е емблематично за това, че тя е мислена като циклична творба, близо до романа, въпреки че в нашия случай той не изпълнява типичните епилогови функции, а е представен по-скоро под формата на индуктивни изводи, обобщения за типовете жени, „отпечатали себе си в мен“, както гласи посвещението на книгата). Всеки текст носи името на главната героиня („Боряна“, „Ясена“, „Мария“ и т.н. до последния „Цветана“), а имената са подбрани функционално съобразно отделния разказ и образ. Някои от централните героини са възрастни жени (баби) („Зоя“, „Вела“, „Цветана“) и те осъществяват прехода между минало, настояще и бъдеще, защото носят и житейския опит, и паметта. В други разкази старите жени, които изпълняват тази функция на трансфер на опита и паметта, са второстепенни герои. Отделно от това през речта им навлиза един вече позабравен и автентичен български език, който в публикацията си в Култура.Бг от 4.10.2023 г. Йорданка Белева нарича „предпоследния български език“ и тя споменава думите на авторката по този повод: „Много време съм живяла с бабите си. Често се случва и нарочно в речта си да ползвам техния език. Така, да си живее и след тях“.

Няколко думи за структурата на разказите. Изградени композиционно безупречно, в тях откриваме всички техники на съвременния наратив – забележителни преходи между темите в композията на разказа, превключването на гледните точки – първолична („Ясена“, „Зоя“, „Калина“, „Милена“) и третолична (Мария“, „Божана“, „Ема“, „Боряна“, „Вела“, „Аделина“, „Люба“, „Цветана“), отлични финали, често свързани със смъртта, но облъхнати от светлината и надеждата („Ясена“, „Вела“, „Милена“, „Ема“, „Калина“, „Цветана“), отлични портретни характеристики на героите и жив, въздействащ диалог, с характерен език, описание на пейзажи и цялостния бекграунд не просто като фон, а като част от характеристиката на героите и техните състояния и преживявания. Данила използва целия инструментариум на обстановката, за да представи героите чрез онова, което ги заобикаля, придържайки се към принципа „показвай, вместо да разказваш“; авторката умее да я използва и за пораждане на настроения и очаквания у читателя, което означава и предчувствия за развоя на действието; разбира се използва и други, спомагателни приложения на обстановката, които подсилват визуалната представа за сцената, когато липсва достатъчно диалог или образи и метафори.

Но да кажем и нещо за гледната точка. Споменахме, че в някои разкази тя използва първоличната гледна точка. В повечето – третоличната. Това говори за професионално отношение към текста и познаване на техниките на превключване. И двете гледни точки имат предимства и недостатъци, но смятам, че авторката успява да се справи с тях. Ловкото (и дозираното) им използване показва, че авторката познава тази техника, но отдава приоритет на всевиждащия разказвач, въпреки че в някои отношения съвременната проза смята, че тази гледна точка не е модерна. Може би използването им подсказва кога разказът почива на личен опит, кога авторът се стреми да се дистанцира от събитието психологически, но в крайна сметка да използва всички разказвачески възможности, които предлагат ситуациите.

Композиционно авторката се възползва и от различни похвати, които нарушават хронологичния и линейния ход на събитята, като ретроспекции, разказ в разказа, вътрешна пряка реч от името на сестрата на главната героиня („Катерина“) и пр. Но аз искам да обърна внимание на разказа „Мария“ от гледище на сюжета. А той има предистория. Свързан е с „Бунтът“, който печели първа награда в конкурса за разказ на историческа тема „Изпитание“ „Цончо Родев“ през 2021 г. Защо казвам това? Защото разказът е втъкан в разказа „Мария“ от сборника, в редактиран вариант. „Бунтът“ е, както обяснява авторката, „вдъхновен от действителни исторически скъбития, случили се по време на Първата световна война в родното ми село Драганово“. „Мария“ надгражда предишния, като сюжетира около един вече познат формат – бедна, млада жена, която опитва да пише, започва да чисти офиси, за да оживява. Започва връзка с Дамян, служител в един от тези офиси, който се оказва женен, а впоследствие иска да я разкара. Така Мария, която е вече сираче, решава да се прибере на село при баба си. Оттук започва и вече разказаната история в „Бунтът“ чрез спомените на баба й за войната, а Мария получава вдъхновение и пише…

            Разказите стъпват върху темата за селото и последствията върху него и жителите му основно през времето на прехода. Върху темата вече има немалко художествена литература. Данила Райчева продължава една дълга традиция на писане за селото, известна от 60-те – 70-те години като коренотърсачество, но развита в новото време по един автентичен и нов начен, без „орнаментика“, без „гайдите и абите“ и носеща „езика на общата човешка екзистенциална проблематика“. И ако цитираме Михаела Илиева от публикацията й за сборника в „Литературен вестник“, бр. 32 от 2023 г. по този повод: „Днес патриархалното „вчера“ отива все по-назад във времето и с това идеализацията му става още по-интензивна, а обществените процеси като че ли допълнително засилват този процес, задминаващ понякога дори кичозния балкантуристки образ на родното, познат ни от литературата през епохата на социализма. Все по-актуален е въпросът с удивителен знак, зададен от Цветан Стоянов през 1962 г.: „Не прекалява ли тук-там нашата литература, за да отиде в евтино патриотарство!“.

Да видим „селското“ у Данила. Личи дълбоко и същностно познаване на темата, вероятно от близкия й контакт със „селото на поетите“ Драганово, с което е свързана и емоционално, и кръвно. За Данила селото е „корен“ („Корен те тегли към това село и пак коренът ще те изпрати на оня пустия влак към града.“ – „Мария“); селото („онова забутано село“) е „усещане“, не носталгия, която е копнеж, идеализация на нещо („Тук“ [селото] за нея не беше нещо конкретно. „Тук“ беше старо, очукано и по всичко личеше, че за нея „тук“ беше по-скоро усещане, отколкото реално място. Като петно върху съвършено бялата й рокля, което би предпочела да изреже, отколкото да изчисти.“ – „Катерина“); дори когато обстоятелствата го налагат и героят напуска селото в посока към града, то е образ на птица, пусната на свобода („Аделина“); селото е родов код и памет, но и извор на човещина, етика и морал – ценности, които градът и урбанистичната култура вече са загърбили отдавна; селото е приемственост – продължител на рода и традицията, то съдържа в себе си наследствения код, който постоянно завръща/приютява в себе си; и все пак реалната дилема село – град се крие в думите на Ема (от едноименния разказ): „Всичко е въпрос на избор, скъпа моя. Вратата е винаги отворена, трябва просто да решиш дали си струва да минеш през нея“. Още: селото е жив организъм, който се ражда, живее и умира както природните цикли, а когато неин знаков член си отиде (Кера знахарката), то овдовява, изкуфява, загнива, но до време – селският човек е този, който го възражда към нов живот, като природата напролет, като вечната Янтра, чиито води в съпровод с народната песен те кара да литнеш („Елица“). Някои ще помислят – сладникаво, романтически, моралистични звучи. Но както казва дядото на Елица, която се завръща в селото с майка си от Автрия, за да обикнеш българското, само четене не стига. За „да си усети корена един човек, трябва да стъпи на голата пръст“.

Това не е книга, посягаща към феминизма, тя е женска по натюрел, мека, разбираща, топла, обективна, психологична и емпатична, обърната дъм духа и душевността на човека. Тя е българска по природа и тема, но и (над)национална. („Мисля си, че по-скоро събирателният образ на жената от заглавието е предимно за България, отколкото за българката, но да не поставяме рамка на рецептивността, защото книгата е озаглавена „Една и съща жена“, а не „Една и съща българка“., пише за нея Йорданка Белева.)

Драматургията й е затворена между „двете илюстрации на Айсял Аладжова, които рамкират книгата“ (според Михаела Илиева) и визуализират пълнокръвно предадените в сборника женски образи като цветя, но символно двете растения добре оформят венеца от женски образи и характери, носят позитивно послание, защото цветята са по своему красиви и полезни.

            В анотацията си към сборника Янислав Янков пише, че Данила Райчева „е дете повече на селото, отколкото на града“. Това е истина, що се отнася до книгата, но аз съм убеден, че следващата й творба ще излезе от тематиката на „Една и съща жена“ и ще покаже новите прозаически възможности на авторката. А дотогава предстои нейната рецепция сред читатели и специалисти, и надявам се бъдещи награди.

 Владимир Шумелов

 Данила Райчева, „Една и съща жена“, изд. „Ерго“, 2023.

Иван Кехлибарев

Д Е У Л Т У М

Император цезар Елий Адриан Антонин Август, баща на отечеството, четвърти път консул, построи бурги и президии за охрана на провинция Тракия и по границата на Флавиетата колония Деултум. Продължете да четете Иван Кехлибарев

Бургаският маринист Динко Динков представя нова книга в библиотеката на 16 ноември

Бургаският писател Динко Динков подготвя представянето на своята нова книга. Не е тайна, че негова любима тема е голямото синьо… Затова някак очаквано е споменаването му Продължете да четете Бургаският маринист Динко Динков представя нова книга в библиотеката на 16 ноември