ПОМЕН
– Добър човек беше Косьо – каза един от приятелите на Продължете да четете Янчо Михайлов
ПОМЕН
– Добър човек беше Косьо – каза един от приятелите на Продължете да четете Янчо Михайлов
РEKATA
Всички оцелели онемяха и забравиха езика. Електричеството спря, а Земята бе опустошена. Тишината се разля като Продължете да четете Виолета Златарева
Във Варна съм. Лежа на същия диван, на който лежах след погребението на баба ми. Чета новата книга на Георги Господинов Продължете да четете Камелия Панайотова
„Ако постоянно се надяваш, че утре (след седмица, след година) всичко ще бъде ослепително добре и отлагаш живота за този прекрасен момент, тогава рано или късно ще Продължете да четете „В съня на сенките“ от Александър Кулик
Опасен сексапил
Асансьорът яко я сдруса и закова на петия етаж. Беше от Продължете да четете Васил Люцканов
„Нашата любов с Брад Пит“ е новата книга на Гергана Стоянова, която излезе от печат на 1 август. Втората книга на бургаската авторка е отново подбор от хумористични разкази, някои от които спечелили награди в литературни конкурси. Редактор на книгата е Ваньо Вълчев, а за корицата и илюстрациите в книгата издателство „Либра Скорп“ е използвало картини на бургаската художничка Рада Лисичка.
Деветнадесетте разказа в сборника са определяни като хумористични, но вярна на стила си, авторката през смях говори за сериозните неща в живота. Част от тях са дълбоко скрити в нас, други са видими за всички ни. Хумористичният поглед върху тях обаче ги прави по-поносими, когато ни боли, а нас – по-опрощаващи, когато твърде ни тежат.
КАРЪК
Като не тръгна, та не тръгна! От ставането по тъмно още. Бе какво от ставането, от преди това…
Тоньо се сепна, намуси се и се намести на малкото сгъваемо столче. Даде гръб на Коцето и Павел и поизправи клепналата в ръцете си въдица.
Костадин и Павката се спогледаха и прихнаха в шепи. Тоньо се направи, че не им обръща внимание.
Постояха още известно време, мълчейки, пиейки биричка и чакайки нещо да се закачи на кукичките. Само чуруликането на птичките и ромонът на реката разнообразяваха тишината на близкия лес, поглъщащ меко всеки околен звук.
По едно време Тоньо се сепна, скочи и задърпа въдицата. С резки, припряни движения изнасяше дългата пръчка назад, и с нетърпение навиваше кордата й на машинката. Почти в паника рибарят бързаше да изпревари това, което опъваше влакното от другата му страна. Напрежение и нетърпение бяха изопнали лицето и шията му, а стиснатата му челюст се очертаваше изпод бузите му.
Коцето и Павел бяха извили глави към него и с неприкрит интерес чакаха развръзката на тоньовата схватка. Очакване и лека насмешка се смесваха в погледите им, докато двамата търпеливо наблюдаваха финалната сцена. Тоньо вече издърпваше последните метри от кордата. Няма минута по-късно и двамата видяха как мъжът изтегли от водата празна кукичка – рибката се беше откъснала от нея заедно със стръвта, която я беше примамила в клопката. Тоньо отпусна въдицата и разочаровано се стовари върху столчето.
Другите двама се спогледаха с игриви пламъчета в очите. Павел прикри усмивка зад гърлото на бутилката бира, докато отпиваше глътка.
Между тримата отново се настани мълчание и тихо очакване. Само от време на време се чуваше лекото плясване на нечия плувка или глухия пукот от отварянето на бутилка бира. Сегиз-тогиз я Павката, я Коцето издърпваха по някое рибенце и го хвърляха в живарника, топнат в реката. Тоньо обаче се намусваше все повече и повече – ни веднъж не закачи нещо на кукичката си.
Коцето, зевзекът от тримата, не изтрая и го подкачи:
– Тоньо, ко стаа, бе? `Неска?
– Мани… оная коза е виновна!
Павката и Коцето се спогледаха и прихнаха. Звучният им смях избухна изведнъж като кълбо огън, плъпна над водната шир и се удари в отсрещния бряг на реката, а лесът оттатък го отрази и го върна към тримата рибари. Тоньо се намуси и се намести отново на столчето. Ей, като не върви – не върви! От ставането тая сутрин не му тръгна. Че и от преди това.
Тримата мъже останаха още известно време на брега на реката. Сетне събраха такъмите си и поеха по пътеката нагоре към черния път. Костадин и Павел бяха разпределили рибките от живарника в три торбички, по равен дял за всеки един от тях. Нямаше значение кой колко е уловил – мъжете бяха тук да се насладят на компанията си. Но третият от тях днес си тръгваше от реката с горчив вкус от лошия си късмет.
Тоньо, Коцето и Павел ходеха на риба всеки свободен уикенд още от младежи. Риболовът им беше страст и възможност да прекарват времето си заедно, далеч от глъчката вкъщи или от нажежения през лятото град. Запалени риболовци, те все пак не се надпреварваха кой ще надмине другия в улова. Неуспехът не ги отчайваше. Ала когато въобще не хванеха, не им беше съвсем тамън. Те бяха от мъжете, които не вършеха една работа залудо. Затова и си имаха свои си ритуали и суеверия, които допълваха техния си свят и им носеха спокойствието, че са свършили нещата както трябва. Когато тръгваха на риба рано сутринта по тъмно, и тримата прекрачваха прага си винаги с десния крак. Не се връщаха никога, дори да са забравили нещо важно – за да не им тръгне назад. Мълчаха, докато бяха на реката, за да не „плашат“ рибата и да не бяга тя от тях. А първото рибенце винаги отделяха и на влизане в града спираха да го дадат на първото срещнато коте – ей така, от благодарност за улова.
Тези и още няколко ритуала спазваха тримата стриктно, за да им върви в риболова. С годините бяха забелязали, че ако пропуснат да направят нещо от тях, нещата се объркват. Така беше се случило този път с Тоньо. И хич, ама изобщо не му провървя днес! От ставането още! Че и от преди това.
Тази сутрин будилникът на Тоньо звънна в пет без двайсет. В пет той вече трябваше да е пред блока, където щяха да го чакат Павката и Костадин с комбито на Коцето. Време напълно достатъчно на Тоньо да стане, да хвърли две шепи вода на очите си, да пусне едно кафе от машината и да го изгълта набързо, докато нахлузва дрехите си за реката. Както и да изпълни преди това първия от всички задължителни ритуали за успешен риболов.
Тоньо се надигна и изключи алармата на будилника. Сетне, вместо да стане от леглото, се върна тихо между леките чаршафи и се прилепи внимателно към жена си. Ръката му се плъзна тежко по заобления й ханш, а носът му потъна в потните й от юлската жега къдрици край врата й. Тоньо беше готов за първия си за деня ритуал за успешен риболов, препоръчан му навремето от бай Стамат, най-опитния рибар в махалата!
Докато Тоньо, суеверно приготвил се за изпълнение на сутрешния семеен дълг, който трябваше да ориса на успех днешния риболов, се наместваше плътно по извивките на благоверната си, нейното леко, равномерно похъркване продължаваше да отмерва секундите на нажеженото лятно утро. Мъжът, притиснат в нея зад потния й гръб, продължаваше да диша горещ дъх във врата й и да шари с ръка по формите й. Настойчивата му длан пълзеше по тънката материя на нощницата й надолу по бедрото, а все по-тежкото му учестено дишане продължаваше да облива шията й с жега. След минута-две обляната в пот жена се размърда и сънено надигна глава от възглавницата.
– М?… Тоньо?… К`во има, бе?…
Мъжът, окуражен от пробуждането й, настъпи мълчаливо към устните й.
Ала тя се отдръпна сърдито и изтри струйка пот, потекла от шията й.
– К`во искаш сега… – изръмжа отбранително тя.
– Ми… на риба ше тръгвам… – шепнешком, сякаш да не я разбуди, смотолеви Тоньо.
Жената, все още сънена, го изгледа сърдито и отмахна ръката му от себе си.
– Ооо… Тоньо, мно`о горещо сега… Ай` на септември, кат` са разхлади.
Сетне наново му обърна гръб и положи рошавата си глава на възглавницата.
Тоньо, сконфузен, постоя известно време с ръка във въздуха. Ей, че криво му тръгва днешният ден за риболов, пропусна той една бърза като светкавица мисъл в главата си. Сетне се извърна и погледна часовника. Беше вече пет без десет. Толкова време кандърма без нищо накрая, а беше се и забавил. Сепнато се надигна от леглото и тръгна да събира дрехите си в тъмното. Тръгна да се измъква тихомълком от спалнята, ала докато заобикаляше леглото, шибна кутрето на левия си крак в таблата. Изскимтя глухо, за да не събуди пак жена си, и се шмугна през вратата на стаята. В кухнята сложи любимата си чашка в кафемашината и пусна копчето. Тънка тъмна струйка потече от нея. Когато Тоньо приключи с обличането, той посегна към чашката. Ала тя беше празна. В бързината мъжът я беше сложил настрани и кафето беше изтекло в решетката под нея. Погледна часовника – пет без три. Време за ново кафе нямаше. Тоньо бързо събра такъмите си и хукна навън от вкъщи. Асансьорът беше развален от три дни. Той заскача надолу по стълбите. Когато изскочи от входа, Коцето и Павката вече го чакаха в комбито. „Айде, беее!“, правеха с ръце широки жестове те.
Тоньо гузно се набута на задната седалка. Денят му беше тръгнал на криво. Дано тия сутрешни неприятности да са поели целия му лош късмет, дето го споходи на събуждане, мислеше си той. Беше готов още три пъти да си фрасне кутрето на стъпалото в таблата на спалнята, да не куса кафе до края на живота си и други такива неща, само и само каръкът да не закача късмета му в риболова. Щото, хич да не е, днеска сутринта не му провървя! От ставането още не му провървя! Че и от преди това.
ЕДНА ИЗПЪЛНЕНА ФАНТАЗИЯ
Когато се върна с въдиците, кофата и рибарското си столче, пред входа видя линейка с включени буркани, полицейска кола и една сюрия съседи. Бабички хлипаха, комшийки шушукаха, хлапета търчаха наляво-надясно и надничаха иззад лактите на възрастните. Един униформен полицай разпитваше съседите и записваше нещо в едно тефтерче. Голям панаир беше, и ако не витаеше една безмълвна тревога във въздуха, всъщност щеше да бъде интересно.
Кольо се приближи, като оглеждаше тълпата пред входа. Когато го забелязаха, две от съседките го посочиха на полицая. Останалите зашушукаха „Ето го… ето го, завалията… Да бе знаял, ама на!… Де да знае човек кога ще го сполети нещастието…“ Изненадан, мъжът спря, докато полицаят се приближаваше към него. Остави кофата и столчето на земята, подпря на тях въдицата и зачака да разбере какво става.
– Инспектор Атанасов, – представи се и изкозирува униформеният. – Вие ли сте Никола Петров?
– Аз съм, да. Защо, станало ли е нещо – Кольо вече беше доста притеснен.
– Елате, гражданино, трябва да се качим в дома Ви за изясняване на фактическата обстановка.
Кольо не можа да попита нищо повече. Тоя чуден термин „фактическа обстановка“ бе чувал само в криминалните филми с тежки престъпления и зловещи убийства. Всички тия сбрани хора, тоя униформен със страшната му „фактическа обстановка“, това говореше само за едно – черна беда явно го беше сполетяла и сега беше моментът, в който Кольо падаше нейна жертва. С изтръпнало сърце, нарамил отново кофа, столче и въдица, последва полицая във входа. Качи се с него по стълбите, бавно, мъчително, предвкусващ огромна трагедия. Влезе в дома си като в чужда къща и запристъпя с кални обувки (Сийка ше го убий!) по мокета навътре към хола. А там, легнала по гръб на дивана, увита в халата си за баня, обградена от хора в бели престилки и зелени униформи, примряла лежеше жена му Сийка с драматично положена на чело ръка.
– Сийке? – хрипливо изрече той.
Сийка, дочула разтреперания му гласец, се надигна рязко от дивана. С небивала ярост тя настръхна срещу него и свирепо надигна ръка насреща му.
– Ето го! Ето това е той, моят мъчител! Затворете го! Хвърлете го в затвора, да изгние там, душегубецът! Душичката ми изгори тоя мизерник! Махнете го, да не го гледат очите ми!
Немощната Сийка сякаш набираше сила и се упояваше от злобата си. Гласът й се извисяваше все по-силно и пискливо, тя се накокошинваше все повече и повече и тая нейна ярост сякаш хранеше и другите в стаята. Медицинските лица наоколо й, в началото любопитно изгледали го, започваха все повече да му се мръщят. Тримата полицаи, които явно обследваха стаята, бъркайки по шкафчета и долапи, изглеждаха все по-страшни и по-страшни. Те го погледнаха, сетне обмениха бърз поглед, и в следващия момент и тримата скочиха отгоре му, приведоха го напред и извиха ръцете му назад. Зад гърба му нещо изщрака и Кольо усети желязната хватка на белезници около китките си.
– ГражданиноПетровВиеСтеАрестуванПоПодозрениеЗаПротивозакон-ноЛишаванеОтСвобода. ИматеПравоДаМълчитеИматеПравоНаАдвокатИ…
Речитативът, който единият униформен крещеше в ухото му, беше заглушен от извисяващите се крясъци на Сийка.
– Мизерник долен! Да ме овърже тука като животно и да ме остави цяла нощ като говедо да вия тука, да се срамя пред хората, да ме опозори така, да ме орезили, да ми гледат хората срамотиите…
Кольо, все така сащисан, загубил ума и дума, а още повече и самообладание, беше изведен под съпровода на Сийкините крясъци. Докато униформените, натиснали главата му надолу и ръчкайки го по ребрата да върви напред, го превеждаха по стълбището и входната площадка, той чу как съседите наддадоха вой и упреци.
– Ууууу…
– Перверзник!
– Говедо!
– Ни тъ я срам, беее!
– Пууу!!!
– Ууууу…, УУУУУ…
И така докато затръшването на вратата на полицейската кола не прекъсна хорския вой.
Цялата история приключи много скоро с един разбунен и разделен в мнението си квартал, както и с цяло едно развеселено районно полицейско управление, изпратило наш засрамен Кольо с подкачания и подсвирквания. Но започна по доста по-тривиален начин – с една развихрена женска фантазия.
Сийка Петрова, съпругата на любителя-рибар Кольо Петров, обичаше романтиката. Като всяка романтична дама, тя поддържаше налична цялата колекция поредици на издателство „Арлекин“, знаеше наизуст творчеството на Джаки Колинс, Даниел Стийл, Сандра Браун и Нора Робъртс, а в домашната филмотека имаше цели сто и шестнайсет кутийки DVD с обложка стил „запотен дългокос пират застрашително се надвесва над разсъблечена невинна девойка“. С колежките и съседките си Сийка разговаряше пространно и обстойно за любовните сюжетни линии на популярните телевизионни сериали, а забелязвайки на някой квартален РЕП корица на списание или вестник със снимка на Брад Пит или Асен Блатечки, тя мигновено преразпределяше семейния бюджет и се отказваше от свинското бонфиленце в името на привлекателното четиво. Романтичната й натура копнееше за романтика и любов, но за нещастие се беше омъжила за нейния Кольо, който освен към рибите, които се закачат на кукичката на въдицата му, не питаеше романтично чувство към никоя друга представителка на красния пол. Как ли не беше пробвала да го разнежи Сийка, как ли не го въртеше на шиш – Кольо въобще не се интересуваше. Обикновено изсумтяваше и обръщаше гръб, а след две минути откъм гърба се разнасяше хрипливо хъркане.
В петък вечер Сийка предприе поредна офанзива в посока романтика и розови страсти. Облече нова дантелена нощничка, напръска се с ароматен парфюм, запали и подреди свещи из цялата спалня, полегна в предизвикателна поза на леглото и зачака Кольо да се накани да си легне.
Случи се точно на следващия ден да откриват риболовния сезон и Кольо тъкмо се чудеше как да се откачи от жена си. Сийка пак щеше да мрънка, че уикенда никакъв го нямаше. Тя, с нейната романтика, искаше той да я грабне и да ходят през почивните дни на разходки в градината, на излети в гората, и все му се лигавеше там нещо да се целуват, да се натискат – въобще, противна работа! Тъкмо се беше чул с риболовната дружинка и му бяха казали, че ще се събират утре в пет часа сутринта на язовира за началото на сезона. Тая принципна уговорка го ядеше и той тъкмо се чудеше как да се измъкне от вкъщи.
Угрижен, Кольо посети последователно тоалетната и банята, като пътьом нагледа килера си с такъми и установи, че притежава всичко налично, освен шанс да се отърве от Сийка, и с горест затътри чехли към семейната спалня. Отвори вратата и го блъсна смрад на восък и твърде силна концентрация на розова есенция. Погледна към леглото и само опитът от съвместния живот с жена му го спаси от паническо втурване да гаси безбройни свещи, заплашващи семейното гнездо от пожар. „Таз пак откачи“, помисли безразлично той и изсухли чехли пред леглото под прелъстителния поглед на полегналата в сложна геометрична форма жена.
Сийка не беше вчерашна. На нея й беше ясно, че ако не вземе нещата в свои ръце, всичките й планове за романтична нощ ще са обречени на провал. На неин Кольо въобще не можеше да се разчита, що се отнася до фантазия. А виж, фантазии тя има много! Най-последната й беше почерпана от романа „Страсти на любовта“, който тъкмо беше приключила. Там, от шейсет и осма до осемдесет и четвърта страница, младата прогресивна авторка от португалски произход беше описала гореща сцена, в която главната героиня е овързана с корабни въжета от своя любим, който дарява така безпомощно прикованата към кревата хубавица с настоятелни ласки, на които тя нито има как да се противопостави, нито има как да не й доставят удоволствие. Ей тази страстна фантазия беше завладяла тялото и душата на Сийка Петрова, като за целта тя даже се беше снабдила с тънко въженце за простор от местната железария, идеално за осъществяването на поставените цели. Та, Сийка не беше вчерашна и щом Кольо приседна на леглото и изсухли чехлите си, тя ревна като тигрица насреща му:
– Рррр… ела тук, красавецо мой!
При тези думи Кольо я изгледа учудено. Ала премълча. Двайсет години беше женен за Сийка и му беше ясно, че от време на време я прихващат.
– Ела тук и ме грабни, мъжкарю мой! – не се отказа тя. – Ела, вземи ме и ме обладай, аз съм твоя робиня!
Кольо хич и не й обърна внимание. Кандилна се настрани и си полегна върху меката възглавница.
Жена му се надвеси над ухото му и му зашепна прелъстително:
– Чуй ме, мой любими господарю! Аз съм твоята робиня, ти си моят господар. Вземи това въже и ме завържи, любими! Завържи ме и прави, каквото поискаш, моля те, моля те, господарю!
Тук Кольо, безразличен за всичките й превземки, понаостри уши.
– Кво каза, кво?
Това обнадежди зажаднялата за страстни ласки Сийка.
– Завържи ме, господарю, и прави, каквото поискаш!
Кольо невярващо опули очи. Ах, от кога мечтаеше той за такова нещо – да прави каквото си иска, и то с позволението на благоверната Сийка! Е, това странно условие да я завърже малко го сащиса, но какво пък – в замяна на него тя му връщаше свободата! Втора покана той не изчака. Грабна въжето, метна Сийка връз кревата и я овърза с ръце нагоре и изпънати надолу крака за двете табли. Ах, как стенеше, ах, как пъшкаше таз ми ти страстна жена, докато Кольо изпълняваше тая й перверзна фантазия! Кольо овързваше ли, овързваше китки и глезени. Направи стегнат моряшки възел на всеки един от четирите й крайника. Все едно връзваше кукичка за кордата на любимата си въдица. И сетне настъпи сюблимният момент – Кольо стана от леглото, нахлузи панталона и фланелата си и под изумения поглед на Сийка напусна семейната спалня. Не след дълго тя дочу и захлопването на входната врата. Кольо беше изпълнил дословно нейната фантазия. Беше я вързал и беше направил това, което желаеше – беше тръгнал на риба.
Нощта премина тежко за Сийка. Най-напред тя вика след Кольо да се върне. После крещя по него и пустосва. Сетне опитва да се освободи от възлите, докато не се затегна още повече в тях. Накрая взе да крещи за помощ. След диви крясъци по нощите съседите я чуха, ала тактично не се намесиха – все пак, хорските работи не бяха тяхна работа. И съвсем след като Сийка загуби всякаква надежда, че ще оцелее, и се разплака като малко дете, една женица от горния етаж се смили над нея и повика полиция да провери какъв е тоя шум у комшиите. След първата крачка от страна на живущата на горния етаж иначе скромните, ненамесващи се съседи, някои от които май „не бяха чули нищо“, се събраха пред вратата на Петрови и изпълниха стълбището. Дойдоха полиция, пожарна и линейка, като първите разрешиха, вторите разбиха вратата, а лекарите от линейката спасиха Сийка от истерията й с една силна инжекция диазепам. Средството подейства почти незабавно, ала действието му премина моменталически щом пациентката зърна своя мъчител и истерията я хвана отново. То отново премина след поредната доза диазепам, но едва след като полицията отведе Кольо в районното.
Една такава бурна история не може да приключи толкова спокойно. Кольо престана да ходи на риболов не по свое желание. Сийка престана да иска романтика от мъжа си. Какво по-точно е станало по-нататък не е известно, понеже скоро след това Сийка и Кольо Петрови тихомълком се изнесоха и се преселиха неизвестно къде.
Съседите не бяха много доволни от последното. Отнеха им зрелищата, остана им само хляба. А някой беше казал, че само с хляб не се живее!
НА РАЗЛИЧНИ ЕЗИЦИ
– Как си дъще, как са децата, какво прави оня хайлазин, мъжа Продължете да четете Янчо Михайлов
ПРИКАЗКИ ЗА ПОРАСНАЛИ МОМИЧЕТА – сборникът с мисия в подкрепа на Сдружение Онкоболни и приятели, книгата посветена на Орнела Соле- художничката на корицата, която не успя да пребори рака е вече в Хеликон Бургас Продължете да четете Нели Арнаудова
ЛЮБОВНИЦАТА
Щом започна работа, Мая се нанесе в заводското общежитие. Там живя три години, но й дотегна да слуша чалга, когато искаше да чуе Гершуин, Стравински. Омръзна й да търпи гостите на съквартирантките си, когато очите й се затваряха за сън. Тези три години й се сториха безкрайни. А и компанията на застаряващи момичета нямаше ли в скоро време да я превърне в госпожица, нехаресваща никого и нищо?! Хаотичните вибрации, които пораждаха подобни въпроси, я накараха да прегледа обявите за квартири.
Спря се на самостоятелна стая в двуетажна къща. Старинните мебели и погледът към дълбок двор, обрасъл в бръшлян и чемшири, й допадна. Плати предварително и в неделя си нанесе багажа. Докато лъсна паркета, мургавото й лице поруменя, а когато започна да подрежда леглото, върху него трепна усмивка, изпълнена с надежда. Тя разхвърли възглавници по дивана. Безбройните вази, които сама си бе подарявала по различни поводи, напълни с цветя от градината. И в новия й дом стана приятно и изобщо умееше да създава уют, но интересно защо нито един мъж не я бе открил досега. И въпреки способността да излъчва топлина, защо животът й течеше самотно?!
През седмицата не се чувстваше зле. Работеше като преводачка в големия завод край града. Материалите, сякаш подредени на конвейер, се нижеха един след друг и тя не усещаше как времето лети. Но през почивните дни …. Каквото и да правеше през тези дълги дни: да гледа телевизия, да бъбри с някоя приятелка, да чете поредния роман, изпълнен с много любов, мисълта, че силите й изтичат напразно, я гнетеше. Накрая не издържаше. Обличаше най-хубавите си дрехи. Тръгваше из улиците. С надежда се взираше в лицата на мъжете. Но спреше ли я някой, сърцето й забиваше като на подгонен заек и тя енергично отказваше предложеното й запознанство. Единствено на Панайотов не отказа. Дебел, поприведен, той й изглеждаше грозен, но тя го познаваше от завода. Панайотов бе първият заместник на генералния директор. Снимката му не слизаше от почетната алея, може би затова никога не бе подозирала, че именно той ще прояви интерес към нея. Когато й предложи да отидат заедно на кино, бузите й така пламнаха, сякаш някой я опари с коприва. Обаче спокойните му очи й вдъхнаха смелост. С трепет си помисли: “В действителност не е чак толкова противен!” И въпреки отегчителния филм излезе от залата със светнали зеници. На улицата, за свое учудване, се разбъбри. И все по-оживено говореше, защото й се струваше, че му е интересно. И наистина, мъжът я гледаше с буден поглед. А когато стигнаха до нейната квартира, пожела през следващата неделя да й дойде на гости.
За първи път Мая очакваше с нетърпение почивните дни. В събота всичко блестеше от чистота, а на другия ден още от двора се носеше ароматът на току-що опечена шарлота.
Панайотов се появи към четири следобед. Седна до масичката срещу нея и в този миг тя с ужас осъзна, че няма за какво да си говорят. Беше му разказала за своята работа, за книгата, която четеше, за колежките си. Какво друго да му разкаже ?!
Погледна с надежда към него. Той разсеяно местеше очи от предмет на предмет. Накрая попита:
– Има ли някой вкъщи?
– Не – радостно се усмихна.
Ето, можеше да сподели как си е въобразявала, че ще бъде безкрайно щастлива, когато заживее сама. Но неочаквано мъжът я привлече към себе си.
Момичето се сепна. Беше скована, непохватна. Хапеше смутено устни. А така й се искаше да се отпусне, защото и тя го желаеше.
На следващата неделя, към четири следобед, Панайотов пак дойде. И постепенно, без предварителни уговорки, започнаха да се срещат. Още в началото Мая почувства, че му е приятно да го гали с върха на пръстите си и непрекъснато го милваше. Дори и след като ръката й изтръпнеше, пак продължаваше. И едва когато усетеше, че най-после се е насител, едва тогава спираше. На втората среща й заяви, че не желае да говори за своята работа и тя не го разпитваше независимо, че й беше интересно да надникне в големия му, значим в нейните очи, свят. Спомена, че обича бишкоти. От тогава на кръглата масичка винаги имаше пресни бишкоти. И нещо по-важно – Мая непрекъснато си налагаше да победи стеснителността, да бъде нежна.
Всичко това допадаше на Панайотов. Той несъзнателно задържаше поглед върху мургавото й лице и трезво преценяваше, че от тази любовница ще излезе прекрасна съпруга. Но истината беше, че не я виждаше като своя жена. А милата Мая! Често бе изпитвала срам от пияния си и едва сричащ родител, ето защо копнееше бащата на нейните деца да бъде мъж с авторитет и още при първото гостуване съзря в Панайотов човека, с когото иска да върви до гроб. Започна да го очаква с нетърпение и все се надяваше, че ще я почувства достатъчно близка, за да сподели нещо за себе си. Все се надяваше, че някога ще й прошепне: “Не мога без теб!” Когато си заминеше, изпитваше горчиво чувство. Обидно й беше, че никога не й предлагаше да излязат заедно. Обидно й беше, че по време на срещите почти не разговаряха. Но след миг си спомняше как на събрания на завода щом започнеше да се изказва, залата притихваше. В съзнанието й оживяваха гласовете на френските колеги, които открито показваха уважението си към него. И тя отново го поставяше на високия пиедестал, на който го бе издигнала. Трескаво започваше да търси вината в себе си. Измъчваше се. Презираше се, а него оправдаваше. Но в края на годишнината от тяхното запознаване изворът, от който черпеше оправдания, пресъхна.
– Утре е рождения ми ден. Искам да празнуваме – каза му на последната среща, усмихвайки се стеснително.
– Зает съм. На обяд трябва да бъде в сестра си. А вечерта съм канен у приятел.
– Нима ще предпочетеш него!
– Да. Беше в Париж. Имам толкова много неща да го разпитам.
– Тогава ела следобед.
– Няма да мога.
– За рождения ми ден нямаш време … Ако не дойдеш, ще ти се обидя. И то завинаги!
В деня на своя празник сърцето й така неспокойно туптеше, та на моменти й се струваше, че е без тяло, че е само от това полудяло сърце. И едва когато видя набитата му фигура да пресича с бързи крачки току-що преметените плочи на двора, едва тогава почувства ръцете, очите, ушите си. “Държи на мен!” – възкликна несъзнателно и с надежда си помисли, че сигурно днес ще й прошепне нежна дума. Но Панайотов, както обикновено, без приказки, без милувки, я привлече към себе си. А след два часа мълчалив, дебеличък и поприведен, си навлече ризата, после панталона. Излезе в коридора и припряно затвори вратата.
Мая го изпрати с широко разтворени очи. Строполи се върху леглото и заплака така отчаяно, както не бе плакала от смъртта на любимия си брат. На другия ден се чувстваше зле. Подаде молба за три дни платен отпуск. Заключи се в квартирата си и на никакво позвъняване на вратата не отвори, а в продължение на две седмици започна да прекарва часовете, в които й идваше на гости, ту в едната си приятелка, ту в другата. Те бяха омъжени, с безброй проблеми и на работа, и вкъщи. Разговорите се въртяха все около техните неприятности. Понякога се сещаха да попитат как е. Но по разсеяните им погледи разбираше, че въпросът е зададен от учтивост и със стеснително-срамежлива усмивка отговаряше.
– Добре.
Но в действителност не се чувстваше добре. Мисълта, че ето, годините летяха, а тя все още нямаше дом, деца, я измъчваше. Непрекъснато мислеше и за Панайотов. Отначало го упрекваше. Презираше. Дори мразеше, но с времето над образа му отново затрептя ореол. Тя отново започна да го извинява. И когато в края на тъжните дни, през които бе решила да изчезне от неговия път, го видя да влиза в двора, приведен, с ръце, по-дълги от нормалното и леко пречупени в лактите – животно, готово да сграбчи плячката си – вместо да изпита отвращение под момичешкия й корем премина тръпка, втора, трета. И както в скулптора пламва копнеж да превърне камъка в птица, устремена към небето, така у нея изгря желание с топлината на тялото си да стопи леда в душата на този мъж. С отдавна неизползвана гальовност помилва хладната стена и леко заеквайки промълви, че трябва да се освободи от необходимостта да прегръща. Да целува. Трябва! Защото и нищо да не получи, пак ще се чувства по-добре. А и безсмислено е да бъде изпълнена с любов и да не я дарява, дори и на такъв леден къс… А може би се преуморява на работа, затова е мълчалив. Пък щом я търси, не е безразличен…
С треперещи пръсти превъртя ключа. Широко разтвори вратата, дори се усмихна. За първи път усмивката й не беше стеснително-срамежлива, а излъчваше готовност. Готовност да служи другиму и тази усмивка я правеше особено женствена.
Мъжът не можеше да откъсне поглед от Мая.
– Колко си хубава… – и съвсем неочаквано и за двамата нежно докосна косите й. – Нали повече няма да изчезваш!
Очите му страхливо премигнаха.
В този миг Панайотов ясно осъзнаваше, че момичето с пълно право можеше да откаже да се срещат. Но в зениците му се спотайваше и надежда, тъй като с всеки жест досега Мая бе доказвала, че умее да прощава. Докато първата му съпруга – властна и разглезена – не можа да приеме недостатъците му. С голямо усилие се понасяха четири години и тези четири години неуспешен брачен живот го изпълниха със страх от семейството. Страх, който така здраво се впи в съзнанието му, че след развода, щом завържеше връзка и усетеше – водят го към брачното ложе, мигновено си казваше: “На мен ми трябва всеотдайна съпруга, а съвременните са егоистки, затова е безсмислено да си тровя живота.” И се изплъзваше. Но както всеки мъж в разцвета на своите сили, така и той изпитваше страстна необходимост от секс. Скоро в живота му се появяваше нова Ева и историята се повтаряше. Докато срещна Мая.
Панайотов имаше слабост към мургавите жени. За миг се полъга и по къщата. Допадаха му спокойствието и сигурността, които лъхаха от старите, масивни сгради. Но всичко това беше в самото начало, а после стремежът й непрекъснато да му създава радости, бе вълшебството, което обагряше аурата му в златисто и за първи път след среща се чувстваше бодър, пречистен, изпълнен с удвоено желание за работа. Не, не искаше да загуби това божествено състояние. С нетърпение изчака да дойде неделя. А после, пречупвайки гордостта си, започна да я търси в понеделник, във вторник. И ето, Мая е пред него! Той я обгърна с буден поглед и си представи как й поднася венчален пръстен. Фината като струна душа на момичето долови промяната. Изпрати към съзнанието й розовия полъх на бебешки пеленки. Тъмните й очи радостно блеснаха, а устните им се впиха в целувка. И точно в този миг, дявол знае защо, Мая си помисли, че от часа, в който у нея нахлу това лудо чувство, от този съдбовен час се бяха изтъркулили дванадесет месеца, а така неусетно отлетяха, сякаш не бе изтекла пълна година, а един многоцветен ден.
Автор:Пенка Бангова
КОКТЕЙЛ
Днес забърках следния коктейл:
две визи „Шенген“ за вкус,
една национална виза за по-добра консистенция,
две заявления за постоянно местожителство.
Твърде сладък стана коктейлът –
реших да прибавя и виза „транзит“
за по-пикантен привкус.
Има някаква тържественост в този
международен бар
на европейското.
Забъркваш коктейли,
напасваш съдби
и чертаеш сюжети.
Относително е дали
ще задоволиш всички вкусове.
Със сигурност обаче
там някъде – по тънката нишка
на границата
свободата продължава да нагарча,
а стремежът към нея
е нещо повече,
той е често полет към
смъртта.
ЗАВРЪЩАНЕ
В някои места
от пътя на границата
се чувстваш застрашен.
Дъждове като змии
връхлитат и те целуват
в упоение.
Ще оцелея ли? – питаш се.
Едва оттатък
разбираш, че има
и спасение.
Връщаш се възкръснал
в родното
и синът ти те чака,
пъдещ с усмивка
Злото.
ШУМОВЕ
В тази магична вечер
разни шумове
се блъскат в стените
на сърцето ти.
Млада девойка
танцува в сръбска кръчма
с полугола гръд.
И чуваш как смехът ѝ
отеква и се разпада
в пространството
на душата ти
като дяволско заклинание.
Шумът от чашите за вино
звъни: „Живели, живели!“.
На сутринта шумовете
са отминали.
Единственият, който остава
завинаги
е смехът на сина ти.
КАТЕДРАЛАТА И ТИ
след дълго се завърнах отново тук,
като че се събуждам от дълбок сън, търся те
под кубетата на „Св. Александър Невски“
се крие просяк, а отсреща
стои мълчаливо сградата на университета
изплуват спомени
реконструирам те в паметта си
разхождаше се мълчаливо
от площада с катедралата
надолу по улица „Шипка“ – винаги беше хубава
ако те потърся, ще те намеря ли и сега?
как ли изглеждаш?
ще останем ли тук в София?
(ако е с теб – ще остана завинаги)
ЖЕНСКИЯТ ПАЗАР
Кръжа наоколо
с разперени криле
от метафори
в този слънчев есенен ден.
Бъбривите гълъби се къпят
във водата на уличната чешмичка,
едно врабче е с тях,
маха рошаво и непослушно
и на всички хвъркати ни е добре
в този полет на поезията.
ПЛОВДИВ
на Кл. Бертран
Идвам и се връщам в този град,
както вълните на морската вода
се разливат първо бурно
по горещия морски бряг,
за да се приберат тихо след това
към себе си.
В това митично място,
издигнато от Бог на седем хълма,
недалеч от планината на Орфей,
песента ти се чува със сила,
по-могъща от конниците на цар Асен.
А ти дори и не подозираш,
че чертаеш следи с думите си,
които бележат България в картата
на днешна Европа.
Магията на поезията,
песента на оракула вечер
се разнася по улиците на Стария Пловдив,
кръвта се разлива по вените
на живия организъм на културата,
индианското в теб се събужда,
сетивата ти спонтанно улавят
фрагменти на древни истории.
И тази вечер дълбоко в съня ми
ще видя червените коне на поезията
да препускат по небето на Пловдив,
да флиртуват с Луната.
Сутрин ще спрат уморени
пред Слънчовите порти –
да почиват, да събират сили,
а Слънчо ще целува с лъчи
очите на твоята Муза.
Родена през 1979 г. във Варна. Магистър-филолог на СУ “Св. Климент Охридски” с две специалности – славянска филология с профил чешки език и литература и френска филология. Доктор по сравнително литературознание на Карловия университет в Прага. Два пъти е носител на наградата за млади чешки преводачи от конкурса “По стъпките на Григор Ленков”, организиран от Чешки център в София, както и на награда на Съюза на българските преводачи за най-добър превод от български на чужд език (2017). Автор е на три стихосбирки на български език: “Покана за баща” (2012), “Азбука на желанията” (2016) и „Розово слънце“ (изд. „Ерго“, 2021). Нейни поетични книги излизат и на словашки – “Som ako morskа voda” (Ars poetica, превод на словашки език: Игор Хохел, 2018), сърбохърватски – „Ružičasto sunce“ (Nekazano, превод на сърбохърватски език: Сафета Осмичич, 2022) и двуезично чешко-английско издание Pohraniční krajiny/Border landscapes (Explorer Editions, превод: Ондржей Заяц на чешки и Том Филипс на английски езици, 2023). Нейни стихове са преведени и публикувани на петнадесет езика, участвала в множество международни поетични фестивали и антологии в Чехия, Словакия, Румъния, Турция, Хърватска, Сърбия и Тунис.
От 2012 до 2017 г. работи като учител по френски език в Словакия, в периода 2017-2020 г. като учител по български език и литература към Българското училище “Боян Мага” в Лондон.
От март 2020 до май 2023 работи като координатор на литературни и образователни проекти към Чешки културен център в София, а в момента – в Словашко посолство в София като културен референт и консулски служител.
Член на Съюза на чешките и български журналисти, Съюза на българските преводачи, Хърватското книжовно дружество, Чешко-словашката асоциация по сравнително литературознание и др.
Носител на няколко международни поетични награди: от чешко-словашкия фестивал “По страните на Моравия 2018″, “Мелнишки Пегас” (2018) от Чехия, “Името на розата” (2018) от Полша, “Амавика” (2019) от Южна Франция в категорията „Франкофония” и поощрителна награда за хайку на Хърватското книжовно дружество за 2019 г.