Архив на категория: Проза

Проза

Любослава Трайкова

ПОД ЯВОРА – 1907 г.

Сезонът е тромав и противен като нахален минувач с мокър нос и без джобен часовник. Това ѝ е посредственото на тази пролет – вяла и горчива като костилка. Сядам на тиха пейка в откраднатото време. Обзема ме познатата досада от лутането по задънените улици на брака. Неволно докосвам кръстчето на врата си, мислейки за дълбоко безнравствени и непорядъчни мигове, които животът така любезно не ми поднася. Да съм нечия съпруга – това е моят затвор, личното ми недоразумение. Характерът ми нечист. Очите зелени. Гледам облаците, често ги сравняват със захарен памук, тази сладникавост ме задушава, особено неприятно е да се давиш, взряна в небето. Разговорите ни с него ми действат по сходен начин, изпитвам духовна слепота. Идва ми да го попитам най-любезно би ли умрял, така страстно копнея да съм вдовица. Моралът ми не позволява да разчитам на сбъдването на фантазмите си, не смея да допусна по-дълбоко тези помисли, те пораждат у мен срам и покаяние. Бих отишла по-далече, но нямам нищо в замяна, само авторитет за губене. Каква никаквица бих била да го ненавиждам след всичко, което направи за мен.
Отварям книга на осветената пейка и потъвам в убежището на думите. Само след няколко реда съм по-малка, по-разбрана и притихнала. Никоя порядъчна жена не бяга от къщи, облечена тъй елементарно. Пола без хастар, шапка без перо, книга в ръка. И не сяда на пейка под такова съсухрено дърво. Но най-вече никоя порядъчна жена не се чувства добре от подобна дързост. И как би трябвало да се държа, когато добре знам, че щом застана пред прага на дома ни, и този път всички лампи ще бъдат загасени, никой няма да ме е търсил. След толкова повторения бягствата ми са станали рутинни. Ще заваря съпруга си в сладката дрямка на безразличието.
Така ранима съм в тези ботуши с бомбе, въздухът наоколо е повехнал и сух, разглеждам парка, къщичките за птици, дърветата, светлосенките и виждам само капризите си, буйния си нрав и кожените си ръкавици. Най обичам да се крия на открито. Господин докторът не откри лек за моето безсъние, нито за меланхолията ми. Той е обикновен лекар, не откривател. Съпругът ми не благоволи да обърне нужното внимание на проблемите, вече не знам какво да направя, за да ме забележи. Сън не ме лови. Животът минава без мое участие. Чета и чета, и чета. Пейо, Пейо, име кларинет, песен на насекомо през август, душата ми е пуста, буря кратка – замръзнала светулка. Чорапогащите ми сатенени, кожата бяла. Повтарям прочетеното „недей се връща“ и точно такива са намеренията ми. Да не будя безсънието.

Под лампата късен бродник брои кътниците си наум с походка на мъж, пожелал да запази своята анонимност, както аз браня безупречната си репутация. Безизходицата е неизбежна. Представям си метежни сцени, мръсни и непорочни, сцени на раздор, безветрие, страх и сладострастие. И преди да проговоря, той ме заговаря. Иска разрешение да седне на единствената заета пейка. Не си правя труда да скривам четивото под полите си, само небрежно затварям томчето. Сякаш сме приседнали в тиха лагуна, а не в скута на тази пейка, под това яворово дърво. Раздвижвам игриво краката си, после ги кръстосвам като уморена танцьорка. И мигновено между нас протича нещо, което поради липса на по-добра дума ще нарека разговор. Докосвам буклите на вчерашната си фризура, те се подават срамежливо изпод шапката. Може би вече съм се изчервила. Докато говори, губя концентрация, разпръсквам се над парка като вечерен парфюм на блудница. Тревата наоколо е осеяна с двойни крилатки, плодовете на явора са оформени така, че да се въртят, докато падат, за да отнасят семената му на далечни разстояния. Приличат на херувимски криле, на бумеранги, на имаго.
Очарователният господин пита защо съм тъй замислена, обяснявам теорията си за хората, преживели близки срещи със смъртта, без намерение да спирам, преди да съм приключила. Завърналите се от там са като след лятна почивка – винаги имат какво да разкажат, допълвам. Стряскащото е, че говорят за една и съща забележителност, говорят за прословутия тунел и светлината накрая, безцелните лъчи светлина, раздиращи уморените им ретини. Не разбирам как живите се хващат на тази банална история предвид обстоятелството, че отвъд критичната точка с този тунел и онази светлина стои, по всичко личи, пътят наобратно, понеже те така и не успяват да достигнат до края. Но идеята е следната, казвам му, в пренаталното състояние сме свързани с нея, пребиваваме в ембрионално блаженство, съвършено единение, това е рай в балон от плацента. Там си вечно чист, вечно изкъпан в топлото ѝ тяло, което изпитваш като свое. С варварския акт на раждането раят се спуква. Рязко. Изпадаш измежду нечии крака като боклук от контейнер. По това време устата ми пресъхва, той слуша може би непресторено, със скептични мустаци и извисени очи на новородено, взиращи се в дима от лулата. Контактът с тези хубави очи казва „не спирай“, затова продължавам, но и без това щях. Зверството на отделянето на плода от майката е изгубеният рай, изтичащ под полите ѝ. А много хора все още го търсят на същото място. Толкова е просто. Завърналите се, почти покойници, тези не съвсем живи бивши трупове виждат същото, но наобратно, виждат къс от забравения рай – първия спомен, първото видяно. Бебетата първоначално са до известна степен слепи, но това е съвсем друг въпрос. Въпреки изложеното дотук ми се живее достойно и ми се мре живяла. Имам само тревожното си „сега“, когато съм безполезна като жена. Питам го дали ме слуша, дали е съгласен и дали ме мисли за луда. Той кимва на всичко освен на последното. Не отварям дума за бленувания ми развод в смисъла на неговата недопустимост. Както и за това, че бих искала да имам дете, за да променя посоката на живота си от категорична безпътица към приятна неяснота. Не виждам причина да му разкривам всичко, при положение че в съзнанието ми отеква план-репликата на някой по-хитър от мен: щом не става, кръшни. Да го попитам ли за името му? Мога да го съблазня и напълно анонимно. Дамската ми слабост се състои тъкмо в тази нежна заблуда, че аз съм тази, която прелъстява.
Следвам го в безсънната нощ, стъпвам по следите от стъпките му, защото това странно привличане върви под ръка с глупавия въпрос – какво ще стане после, какво ще стане? Кога после? Ще посмея ли? Защо в мен пролазва съмнението, че днес на тази пейка в уречения час ние двамата все пак сме имали среща?
Разменихме адресите си. Понякога си пишем писма. Говорим през мастило със син цвят. И моя, и неговия. Ще го кръстя Явор.

Любослава Трайкова (1984, София) завършва гимназия с немски език в Самоков, учи журналистика в НБУ, а след това магистратура по електронни медии в СУ „Св. Климент Охридски“ и по творческо писане в НБУ. Работила е като редактор и сценарист. Нейни разкази са публикувани в „Литературен вестник“, „Granta България“, „Следва“, „Страница“, „Жената днес“ и др. Сред финалистите е на телевизионния риалити формат „Ръкописът“. Лауреат е на конкурсите: „Млад разказвач“ на името на Атанас Радойнов, Фондация „Св. Климент Охридски“, Национален студентски литературен конкурс – Шумен, Национален конкурс за есе и други. През април 2025 г. дебютният ѝ сборник с разкази „Корени и светила“, изд. Жанет-45, редактор Ина Иванова, художествено оформление – Христо Гочев печели конкурса „Южна пролет“ в жанр „Проза“.

           Снимка: Яна Лозева

Видео, Проза

Нели Арнаудова

ПРОФЕСИЯ ПРОСТИТУТКА

Книгата ,,Приказки за пораснали момичета” Бургазлии могат да намерят в книжарница Хеликон, Регионална библиотека „П. К. Яворов“ и в читалище „Изгрев“.

Когато започнах с думите, че Бургас е центъра на Вселената, бях абсолютно сериозна. Сега варненци ще ме наругаят, а всички останали ще ме оплюят. Но това е самата истина. Черно море целува бреговете на Бургаския залив, а той пулсира в прегръдката на три езера. Атанасовското познавам от малка. Идвахме често на групички като тийнеджъри. А днес се топим в лугата и правим своите процедури. Двете солени езера, в които седим до двадесет минути макс, по нищо не приличат на техните подобни в Турция, които са по-малки и по-скъпи. Остават ни шест дни. Намислила съм да не се срещам с никого, а намазана от глава до пети с черна кал да се лекувам. Добре, но забравих да предупредя колежката Женя от нашия сайт и тя вече ми звъни, защото трябва да пътува за пресконференция и нямало кой да пише за някакви хора, които снимали някакъв филм някъде около мен.
Измивам се набързо, завързвам хавлията около тялото си и паля колата.
На брега пред езерото цари суматоха. Двама снимат с дронове. Двама- трима с камери, гримьорка попива с пудра някого направо на терен. Друг подканва птиците да се покажат със специална свирка. А те не се крият. Дори различавам една двойка с просто око. Езерото, както ще науча по- късно, от средата на юли и целия август прелива в розово, лилаво, синьо, портокалово. Облаците са розови, слънцето грее в розово, въздухът е розов.

Промъкнах се сред зяпачите. Една красавица гледа с бинокъл, а всички останали са се втренчили в операторите. Те снимат симпатична жена с руси коси и спортна шапка, която говоринещо на камерата и показва. Когато се освободи, пристъпвам към нея. Тя работи тук от двадесет години и е една от героините на филма. Тина – разказва ми за живота в резервата, за колегите си, за птиците, които обгрижват като свои деца. Наградата за труда им са розовите фламинга. Една птица от тях пристигнала преди петнадесет години, а вече наброяват три хиляди и живеят при езерото.
Връщам се на лагуната всеки следобед, и всеки следобед красавицата с бинокъла е там и ме чака. Разменяме по някоя дума, понякога и повече. Последния снимачен ден Тина сяда до мен.
– Лентата е заснета! Ето ти две покани за премиерата на филма! Вземи и красавицата с бинокъла. . .
– Благодаря!
И аз съм готова с материала.
В залата мадамата без бинокъла е облечена с много къса пола, изрязан потник в крещящо зелено.
– Не знаех нищо за Атанасовското езеро, запъиците,, природолюбителите и хората, които добиват сол. Едните отглеждат сол, а другите птици. И живеят като голяма семейство.Представяш ли си?
– И аз не знаех нищо за червения цвят в розовото, за преливащите нюанси, видя ли във филма кадрите от дроновете? Съвършени са!
На коктейла след прожекцията побъбрихме още малко и изпихме по няколко чаши вино:
– Отивам на работа.
– В бар ли работиш?
– Не! На околовръстното! …
– Къде е това околовръстно, никога не съм знаела“…?
– Ти сериозно ли това работиш? – питам Лора на укритието за наблюдаване на птици, построено от природозащитниците.
– Защо? Не ти се вярва ли? – невъзмутимо продължава да се взира с бинокъла, подвила в клек изящните си бедра.
– В Бургас няма околовръстно, разпитах.
– Има, не ти трябва да знаеш. – махва с ръка.
– Ти… само това ли можеш?
– Не! Говоря английски и френски и умея да рисувам.
– А защо не го правиш?
– Не е толкова просто. Не познавам баща си. Изоставил майка ми месец преди сватбата. За да го накара да съжалява, преспала с приятеля му, после с приятеля на неговия приятел и с приятелите на приятелите. Започнала да им взема пари. Приемаше мъжете в апартамента. Напиваха се, биеха се, крещяха. Запушвах си ушите, за да не чувам скърцането на леглото, пропито с онази воня. Заплаших я, че ще стана като нея, надявах се да я стресна и да си потърси нормална работа. Спрях да ходя на училище. Завърших като частна ученичка колежа по туризъм. Направих го на шестнадесет с нейн клиент и избягах от къщи.Така се озовах на околовръстното. Мислех, че ще ме спре, ще ме моли, ще се разкайва. Не ми каза и дума,, не ме попита защо? В нея не беше останало нищо човешко.
– Можеш ли да се измъкнеш оттам?
– Измъкването оттам не е проста работа.
– В голяма каша си се забъркала.
– Да е само това! Имам дъщеричка. Сега майка ми се грижи за нея.
– Каква ирония! Къде е детето?
– Спи по това време.
– А ти?
– Аз гледам езерото! Ще нарисувам розовите облаци.

…

Една година решихме да прекараме цялото лято Бургас. За наш късмет времето беше горещо и водата в морето приятна за къпане. Затова подраних с баните. Поседях в соления басейн, прочетох си вестника и се посмях на едни туристи, които изнасяха лечебната кал в туби от 10 литра, като старателно ги криеха. Няма да им разваля кефа, като им напомня, че без да се потопят в солта, калта няма същите лечебни свойства, въпреки че говоря руски.
Изкъпах се на душовете, облякох индийското си сари, наместих тюрбана на главата си и огромните очила и тръгнах да се разхождам. Тина ми беше обяснила, че някъде тук се намира музея на солта. А, ето солничарската барака в зелено дворче с маси и хамаци. Красива брюнетка с бременно коремче и рокля с тънки презрамкиговори на няколко англичани, а аз се внедрявам в групата им .
– Атанасовското езеро е разделено на две части. Южната в посока Бургас е защитена местност, а северната в посока Слънчев бряг е резерват, в който се добива морска сол. Езерото е разположено на пътя “Виа Понтика”, над него прелитат птици от Европа за Африка. Броят им през есенната миграция е до 60 000 грабливи птици и 240 000 щъркела, над 30 000 розови пеликана, ята от черни щъркели, къдроглави пеликани и жерави.”
Лора обикаляше и показваше фотоси, експонати, спираше се пред някои, а ние заставахме около нея .
– Тук живее най-дребният бозайник в Европа -етруската земеровка, застрашените видра и дивата котка. Всички тях можете да видите като се запишете за организираните ,,зелени уикенди”.Езерото има няколко пъти по-висока концентрация на сол, отколкото водата в Черно море. Ето това е вагонетка, с която навремето се е пренасяла солта. Тук годишно се добиват 40 000 тона морска сол. В солената вода битуватрракообразни, риби и растения. В музея можете да си купите различни видове сол, сувенири, чаши,чанти, нашите солен сапун и солен шоколад – завършва беседата си Лора, оставя англичаните да се прехласват и се взира втренчено в мен. Така маскирана няма шанс да ме познае. Благодаря ѝ, поклащам глава, както правят индийките и със задоволство отбелязвам, че носи халка на пръста си