Архив на категория: Проза

Проза

„Намръщени веселяци“ от Георги Йочев

Дневник на рибаря

…Пусти живот, избяга „като куче през хоро” – проклинаше живота си някой.

Откъснах страницата от закачената на пирон пред клекалото в Продължете да четете „Намръщени веселяци“ от Георги Йочев →

Проза

„Случай по Великден“ от М.М.Зошченко

Та, ето, братя мои, иде празник – православен Великден.
Тия, дето са вярващи, като овце ще се юрнат, ще потътрят козунаците си да ги светят. Нека ги тътрят. Аз няма да го потътря. Доста! Мене братя, на миналия Великден, с крак ми настъпиха козунака.
Всъщност, аз се бях затуткал и пропуснах началото. Идвам до черковната ограда, а масите вече заети. Моля аз православните граждани да се сместят, не искат. Карат се.
– Щом си закъснял, казват, дяволе, слагай си козунака на земята. Ония, дето са закъснели, всички на земята ги слагаха.
И точно го сложих, почнаха да бият последователно всички камбани.
Гледам, самият поп с китката се носи.
Топне китката в бакъра и пръска наоколо. Кому в мутрата, кому в козунака, не се разбира.
А зад попа отецът дякон пристъпя благородно с паничка, пожертвувания събира.
Минават покрай мен, а отецът дякон се зазяпал в паничката си и, хоп, с крачище в моята чиния.
На мен чак дъхът ми спря.
– Ти къде, казвам, дълга гриво, по козунаците стъпваш?… Във Великденската нощ…
– Извинете, казва, аз без да искам.
А аз казвам:
– Извинение патък не лъска. Нека сега ми заплатят пълната стойност. Слагай, казвам, отче дяконе, тука парички за един кон!
Прекъснаха шествието. Попът с китката се яви.
– Тука, казва, чий козунак са настъпили?
– Моя, казвам, настъпиха. Дяконът, казвам, кучият му котарак го настъпи.
Попът казва:
– Аз, казва, сега ще го поръся с китката. Ще може да се яде. Все пак, духовно лице го е настъпило…
– А, не, казвам, отче. Ако щеш и цялото бакърче да му излееш, не съм съгласен. Искам си парите.
Е, вдигна се гюрултия. Кой за мен, кой против.
Звънарят Вавилич се надвеси от камбанарията и пита:
– Какво сега, да бия ли или да не бия?
Аз казвам:
– Чакай, Вавилич, не бий. Че тия в шумотевицата съвсем ще ме метнат.
А попът ме обикаля като болен и кърши ръце.
Дяконът, дългогривият дявол, се подпрял на оградата и с треска си чисти ботуша от моя козунак.
После ми дават неголяма сума от паничката и ме молят да се махна, щото, видиш ли, съм им пречел с виковете си.
Е, излязох зад оградата, покрещях оттам на отеца дякон, позасрамих го и си тръгнах.
И сега козунаците си ги ям тъй, неосветени.
И вкусът е същият и неприятностите – къде-къде по-малко.
1926г.

Превод: Живка Иванова

Проза

„Обсебване. Упражнението на един луд по безсмъртно писане“ от Янчо Чолаков

То се е вселило и дращи с нокти в сянката ми, търбухът му е обезводнен, зъбите – клеясали, жизнените сокове – гранясали във вените, ах, усещам в себе си гангрената. Аз съм упадъчно същество с прах в очите, дланите ми висят под коленете, Продължете да четете „Обсебване. Упражнението на един луд по безсмъртно писане“ от Янчо Чолаков →

Проза

Анжела Димчева: „Борис Христов – поемата, която измести религията“

И през един слънчев ден на 1982 година, пристигайки на гости у Радой Ралин, го заварих изключително развълнуван. „Излязла е поемата на Борето! „Честен кръст”! Тя ще промени изобщо представата за писането, след тази поема нищо няма Продължете да четете Анжела Димчева: „Борис Христов – поемата, която измести религията“ →

Проза

Нели Арнаудова

Част от романа „Усмихни се на тъгата“

Прегърна Кенди, която спеше до нея свита на кълбо, но с глава на възглавницата. Ако се научи да си слага лапите отдолу, щеше да я признае за човек, какъвто кучето си въобразяваше, че е. Хърка и пролайва. Може и тя да сънува, че е била самотна, но в някой друг живот, защото сега се имаха взаимно. В началото Ева я гледаше с безразличието, което таеше към всичко, но постепенно свикна с нея и я обикна. Любовта винаги чака някъде за всеки случай
Домът ѝ беше пълен с вещи, но празен от спомени. Промени мебелировката след няколкото бягства. Не остави нищо, което да я връща назад. Но миналото връхлиташе по всяко време. Времето лекувало. Пълни глупости! Хората понякога пишат такива тъпотии, за да предизвикат внимание.
** *
– Ела да ти се порадвам малко! – настоя мъжът- мечта.
Думите му прозвучаха толкова естествено, че наля врялата вода върху ръката си, вместо в чашата. Изтръпна, а горещото я опари чак в диафрагмата.
Той беше всичко, за което мечтаеше. Уравновесен, мил и спокоен. Имаше топли очи и перфектно тяло. Тичаха по едно и също време в парка, дори когато валеше. Излизаха от няколко месеца.
– Нали щяхме да пием чай… – гласът ѝ направо пресипна.

– Ева, ти си голямо момиче и със сигурност знаеш, че кафето и чаят са предлог за по-приятни изживявания!
Гледаше я в очакване. Знаеше много неща, както и че когато си млад, правиш каквото искаш, а от това произлизат неприятности. Някои продължават повече, отколкото можем да понесем. Остави чашите на плота и се обърна.
– Не ми казвай, че не си мислила за това? – повика я с ръка.
– Мислила съм… Бъди сигурен, че не искаш да чуеш точно какво – Ева объркано пристъпяше на място.
– Затова ли се изчерви? – дори да ставаше нетърпелив, с нищо не го показваше.
– Да, спомних си подробности… А ти какво си мислеше, докато бях с гръб?
– Че имаш страхотни коси! – Той чакаше приседнал на дивана.
– Искаше да кажеш хубаво тяло? – тя скръсти ръце пред гърдите си.
– Да, но щях да издам колко съм нетърпелив…
– Знам, че имам хубаво тяло. Лошото е, че жени като мен са обект на сексуални фантазии и мъжете се чувстват длъжни поне веднъж да опитат да ги направят реалност… – тръгна бавно към него.
– Сексуалните фантазии са съвсем естествени, ако се споделят от партньорите. Искаш ли да не го правим по-сложно?
– Искам.
Довери му се изцяло, когато първо целуна ръцете ѝ. Помогна ѝ да седне до него. Придърпа брадичката ѝ и я целуна по устните, без да бъде припрян и настоятелен. Погледна я в очите и каза, че е красива и отдавна копнее за този момент. Продължи да я целува и
гледа в очите, докато събличаше дрехите им. Беше нежен, страстен и знаеше точно как да я накара да се чувства доволна.
А после дълго я притискаше в обятията си.

 

Нели Арнаудова е родена в Бургас. Завършва СПТУ по електотехника. Летата прекарва града, но живее със семейството си във Великобритания. Писането ѝ е хоби. Така изразява себе си. Автор е на стихосбирките ,,Защото те обичам”- 1996г.; ,,И когато вали те обичам”- 2016г.; сборник с фентъзи разкази ,, Истории по действителни случаи с куче”- 2018г. ; пиеса ,,Бълхи”- 2019г.; роман ,,Усмихни се на тъгата”- 2021г. Носител е на първа награда за написването на либрето за детски мюзикъл- 2019г. ; първа награда за разказ на Сдружение Активно общество- 2021г. и голямата награда на Никулденски конкурс на сайта Грамофона- 2021г. Понастоящем вписва рубриката ,, Бургазлии зад граница” , запознава читателите с интересни места в Англия и по света, както и с известни българи в Грамофона.

Проза

„Синхроничности“ от Теменуга Захариева

Понякога живея с чувството, че сме на една огромна шахматна житейска дъска, където някой свише конфигурира ходовете ни, щателно режисирайки нашите евентуални сблъсъци, травми, помирения и смирения… Друг път, вътрешно усещам, че съм главният режисьор на собствения си път и случванията в него, надделява. И поемам, със самочувствие и увереност в състоятелността на собствените си вярвания, да снимам сама филма на живота си. Но точно тогава попадам в най-измамната клопка. Кадър след кадър, у мене нараства усещането – някой просто ни оставя да мислим, че вървим сами по пътя. И вещо ни наблюдава. За да предотврати фатални крачки встрани, или капаните, поставени от злонамерени създания. Или да ни спаси, когато, без да осъзнаваме, вглъбени във вътрешното си ускорение и устременост, сме се запътили към сигурна гибел…
Осъзнах, че всичко във Вселената има своята неопровержима обоснованост. Всяка мисъл и действие имат своята трептяща струна на самопораждане, разгръщане на песента си, докосването на други същности – чрез интензивността, силата и красотата на песнопението. Всичко в нашия живот е взаимосвързано по строги йерархични правила – от най-елементарното случване, подчинено на рутинни зависимости, до онези Божествени измерения на синхроничността, които ни оставят без дъх понякога…
Мисълта ми, както винаги – твърде сложно изведена, всъщност бе твърде семпла – като смислова наситеност. Ще пиша за съвпаденията. За онези незаменими, неопровержими и безценни синхронизирани случвания в живота ни. Които ни водят до брега на точния океан, море, езеро, река или поточе – за всеки един от нас. Понякога наистина оставам бездумна пред силата на Съдбовните канони, които композират брилянтна полифонична фуга от нашата едногласна житейска мелодия.
Синхроничността за мен е доказала своята тиха сила, като един космичен режисьор зад кадър. Тя просто свързва невидимите нишки на нашите души, в момент, когато неистово крещим вътрешно да бъдем чути, разбрани, приласкани. Tази висша Божествена сила събира вътрешния огън на отдалечени, дори с десетки хиляди километри, човешки същества, подрежда несъвършените планове и им дава един завършен брилянтен израз – като Вселенско намигане или Божествен благослов. Поставя ни в съдбовното уравнение – на точното място за всеки един от нас, без ни най-малък помен от несъстоятелност и неадекватност. Събира реещи се в пространството духовни същности, които търсят пътя към себеподобни.
Може би преди години не съм се замисляла за клеймото на подобни „съвпадения” в тъканта на живота си. Но все повече осъзнавам, че ние, хората, сме неизменно свързани с плетеница от зависимости – „неслучайни случайности”, които вещо наместват пъзела на истината за самите нас.
Връщайки лентата на спомена назад, или символичната Машина на времето, не бих искала да преминавам отново по споменния тръст към далечни, като времеизмерение, моменти. Години, след като съм преживяла повече от половината си живот, анализирам събитията от младостта си – вече като артефакт, като нещо, което гледам като събирателен образ на поуката и синтезираната мъдрост от горчивите житейски уроци. От позицията на настоящите си теоретични познания, преподреждам в рафтовете на събитийността, различни случки. Проглеждам за очебийни, но неосъзнати тогава причинно-следствени връзки. Научавам, макар и с голямо закъснение, доста от съдбовните уроци, на които съм се провалила преди време – на символичния изпит пред Съдника на нашите дела, мисли и емоции. Понякога се ужасявам, друг път притихвам, в подстъпите на собствената си развълнувана душа, която плиска водите си, често недостигащи до брега на вътрешното успокоение…
А отговорите на житейските въпроси идват, за да ни покажат нашите несъвършенства, грешните ни стъпки, греховните ни тежнения. И да ни помирят с истината за самите нас. Защото ние, хората, сме несъвършени. Но затова пък носим уникалния заряд да се себесътворяваме. Дори след най-страшното пропадане в тъмата на собствените си страхове и заблуди. Може би висшето изражение на Божественото начало, някъде из необозримите космични пространства, наблюдава точно тези наши лутания, съмнения, избликнали болки, неутешими загуби и съдбовни разминавания. И ни намига, пращайки ни някое „случайно съвпадение”, което не само отваря сетивата ни за отговора. Но и спасява цялостната ни същност, посочвайки ни пътя. Който знаем, но понякога сме забравили.
Ние, човеците, вървим по пътя на неизменното си израстване – дори понякога да ни се струва, че се плъзгаме към видимо саморазрушение или саморазпад. Неизменно се развиваме, преминаваме на по-висше ниво, дори да не го осъзнаваме. Има и изключения, разбира се – за хора, които трудно учат съдбовните си уроци, или просто им е по-уютно в „удобния диван” на собствения конформизъм и инертност. По отредения ни път преминаваме и през низ от разминавания, посегателства спрямо емоционалната ни и физическа цялост, изгубване в локвата на собствените си мътни води, или в съдбовни завихряния, пренасящи ни на брега на съвсем непознати житейски морета.
Спирам със съзерцателността и самовглъбението. Имала съм нужда, може би. За да победя надигащата се глава на съмнението вътре в мен. И да надмогна страховете си. А малките житейски победи се заслужават – с цената на личностния заряд, който не просто се оставя да тлее, а се развива в посоката на Вселенските очаквания – не максималистично претоварващо външните и вътрешни сетива. А с мъдро, всевиждащо, умерено превъзмогване на нескончаемите измерения на болката. Това пътешествие на Духа – от новородената чистота на Сътворението, до мрачното докосване до извечния хлад на небитието, латентно съществува във всеки наш земен миг.

Теменуга Захариева е родена в гр. Бургас. Завършва Музикалното училище в родния си град със специалност пиано, след което – Бургаския свободен университет, с бакалавърска степен „Социални дейности и консултиране“, втора специалност – „Журналистика“ и магистратура „Социалнопсихилогическо консултиране на деца и семейства“. Работила е като преподавател по пиано, журналист във в. „Компас“, „Бургас днес и утре“, „Автограф“, обучител на педагогически специалисти, както и в социалната сфера – Асоциация „Деметра“, ЦЕПСИТ, Отдел „Закрила на детето“ към АСП и като областен координатор в Агенция за социално подпомагане. От близо три години и мениджър „Връзки с обществеността“ в Държавна опера – Бургас. Има две издадени книги: „Духовен бриз“ /издателство „Балтика 2002″/ и „Полети и пристани. Ято спомени“ /издателство „Либра Скорп“/.

Проза

„Разказ за многократна употреба“ от Николай Фенерски

Разказ за многократна употреба

Тази история, разбира се, може да бъде разказана и много по-накратко, нали се сещате за двете сестри Краткост и Гениалност. Обаче никак нямам желание точно сега да бъда Продължете да четете „Разказ за многократна употреба“ от Николай Фенерски →