Есен
Пред стъклата на прозорците плуват в жълто-синьото облачета като късчета памук. Последното го казвам с леността на богопомазан мързеливец, но нека кажа още, че в чекмеджето ми лежи писмо, на което вероятно ще отговоря. Друго едно писмо, т.е. такова, чието съдържание ми се стори прекалено наивно, оставих за удобство да полети към кошчето. Често към мен се приближават хора с докосваща ме странно претенция да им дам един или друг съвет, за което най-често не съм ни най-малко настроен. Едновременно с есенния сезон настъпи и театралният сезон и едно списание повдигна въпроса какви качества трябва да притежава достойният за безсмъртие роман.
С донякъде непонятна тромавост се залавям в настоящето изложение с един вид просяк, който пребивава в много красива местност, живее в една, съдейки по вида, прекрасна къща, в която пие кафе в четири следобед, след което се отдава на упражняване на обичайните си задължения. Когато тръгне на разходка, деца го обкръжават, тананикайки ринги-ринги-рае, което може би предизвиква в него някакво смущение, доколкото не е в състояние да открие в себе си някаква или поне твърде малко невинност, колкото и усилия да полага за това.
По-рано – така разказваше при случай самият той – населявал малък замък, чийто грациозни фронтони се отразявали с поетична нежност в езерото, на чийто живописен бряг се е издигало жилището. Просякът може да бъде наречен не такъв по принуда, като примерно този, който смирено моли за парченце хляб, при него можем да говорим за вид духовно приятелство, което със сигурност едва ли е нещо лошо, понеже за нас главното е да имаме какво да ядем и нощем да знаем къде можем да идем, за да си отпочинем от отнемащите сила дневни грижи. Позволяваме си да изкажем мнението, че есен е обгърнала образа на просяка, макар че не е изключение да се лъжем. Например не зная дали на писателите и позвалено да сравняват ранната утрин с пролетта, обедното време – с лятото, вечерните часове – с есента, и дългата, монотонна вечер – със зимния сезон. И така, при просякът беше дошла вечерта. дълбоки бръчки се бяха загнездили от двете страни на устата му, което можеше да се разтълкува като доказателство, че често не бе в съгласие със себе си.
Понякога се смяташе за вълшебниек. Но ако преди вълшебстваше, уверен в постигането на целта т.е. по наивен начин, като че свири на флейта на богатото си несъзнавано, което е може би малко необичаен начин на израдяване, то сега вълшебството му приличаше по-скоро на мрънкаща колебливост, отколкото на радостно прекрачване в равнината на живота. На мнение съм, че обиждаме природата, когато примерно на есенното настроение приписваме някаква разстроеност, есента се противи на твърде баналния опит да и се натрапи родство с тъга и просителство, въпреки че като че ли есенните дръвчета наистина понякога могат да имат известно съзвучие с просещи личица.
Просякът седеше в изящна поза на пейка в есенната градина и размишляваше за писмата, които беше адресирал до господарките на кадифено мекото си черно сърце, които вкупом бяха загрижени заради вълшебното му приятелство: ” Дали не мисли за друга, когато се обръща към мен?” – се беше питала всяка, на която интимността му бе ставала дстояние, и всяка беше сметнала, че е интересно да се люлее в люлката на нежното преливащо съмнение. По отношение на това просякът в известна степен се бе погрижил за възможно най-живителното разпространение на натуралистична романтика, която може да бъде преценена като проблем. Тъй като самият той бе съмняващ се, трябваше да накара да се съмняват и онези, на които писмено се доверяваше и които принуждаваше да го доловят в начина му на говорене. Неговата, в известно отношение може би будеща недоверие, обич беше извинявана с удоволствие заради втурналата се по склоновете на съществуването му златноструйност на съвсем не без чудатости снабдената му същност. Фалшът при него им звучеше като откритост, защото търсещият, мислеха те, не търси нищо друго освен ” онова единствено нещо”, вглеждайки в светещите му от веселие очи прочитаха, че навремени може би твърде усърдно се е заел да извиква в душата.
Просякът непрекъснато смяташе своите есенности за даденост, сякаш в живота изобщо има съвсем точни степени.
Забавно ми е да вярвам, че читателите като че надзирават писателя, но и най-строгият от тях ще да е дошъл до сигурно финото внушение, че в тези редове есенее, с което всъщност целта им бе следвало да е изпълнена.
В момента, в града, в който живея, подготвят изложба на Ван Гог.
Що за жанр са микроскриптите на Роберт Валзер, една от най-големите фигури на европейската литература на XX в.?
Какво е това безпрецедентно по формата си писане, съчетано с майсторство, което ни оставя понякога в неудържим смях, понякога в сълзи и без дъх?
Върху късчета хартия – от подложки за бира, от облепени с марки пощенски пликове, от визитни картички, от откъснати парчета от календари… – Роберт Валзер, този най-висок връх в литературата на Швейцария, пише през последните години от живота си кратки литературни произведения. Но по онова време никой не подозира какви са тези привидно безсмислени драсканици. Години по-късно е разгадано, че представляват едномилиметрови буквички, които изграждат микроистории – цял разказ върху няколкосантиметрова лентичка!
За това издание ние подбрахме малка част от микроскриптите на Валзер. В тях се вижда как под повърхността на привидно прозаични “парчета” тече истинска поезия или блясва поглед към духа на епохата. Един неподражаем писател ни представя тип писане, което дръзко застава на ръба на жанровете.
Текстовете са придружени с десетки цветни репродукции на оригиналните късчета хартия, върху които са писани – те носят повече дух от каквато и да било илюстрация. Книгата е и с уникална двойна корица, по идея на художничката Яна Левиева. Придружена е с текста на Валтер Бенямин, посветен на Валзер, както и с послеслов, който го поставя в днешен и тукашен контекст.
Роберт Валзер (1878-1956) е едно от най-високите лица на швейцарската културна история, обожаван от Валтер Бенямин, Франц Кафка, Херман Хесе и мнозина други от редицата най-велики писатели. Сред шедьоврите му е и повестта Разходката (бълг. издание от 2014 г.).
Превод: Мария Добревска.
Издателство: Критика и хуманизъм.
