Архив на категория: Проза

“Солена вода” от Дарина Денева

Un Jardin Sur La Lagune Hermès

Какво си представяте като чуете градина? Треви, дървета и най-малко сто цветя и рози. Не и в Un Jardin Sur La Lagune. Единствената цветна асоциация, която този парфюм ми навява, са пясъчните лилии Продължете да четете “Солена вода” от Дарина Денева

“Пътят на коприната” от Николай Фенерски

Копринената нишка е тънка, но много здрава. Развива се от пашкула, в който се е обвила гъсеницата, за да се превъплъти вътре на тайно място в пеперуда. Пашкулът се изсушава в Продължете да четете “Пътят на коприната” от Николай Фенерски

“История с хрема” от Елена Янева

Вие знаете какво е училищна Олимпиада, нали? Е, имах навика да печеля такивата по литература в Айтос, та после да ме пращат на окръжната в Бургас, за да печеля и там… Изобщо, вярвах в другарството си с думите и те никога не ме подведоха. Представете си сега момента, в който ме поглъща трагично-бунтовният пубертет, вече уча в Икономиката, сегашната Търговска гимназия в Бургас, седя сама на последния чин, нося черни налакътници с шипове, блуза на МЕТАЛИКА, половината ми устна е с лилаво червило, а другата половина – с оранжево. Превеждам апокалиптични текстове на Сепултура и мистично-просвещенски на Мейдън. Учителката по литература ми е скучна. И без това всичко съм изчела, нали така! В сън, омая и любовни терзания се изнизват трите години администраторско обучение… в моя свят на последния чин има всичко друго, но не и комуникация с учебника по литература. Понякога посещавам бившата си учителка до осми клас. С нея мога всичко, когато ми домъчнее за високия скат на словото и се засрамя, че съм го пратила в ъгъла, заета да раста в разни други измерения. Ето че, ненадейно, се пръква една Олимпиада, това ме вдъхновява, най-накрая! Стигам, разбира се, с лекота втория кръг. В уречения ден, знаете, листи, пликове с имена, залата пълна, ушите и химикалите наострени в очакване на темата. Асен Разцветников, Степ, структурален анализ…?!?
Добре де, думите никога не са ме подвеждали! Ей сега го оръшках тоя текст по всички параметри!
Че и хубав, благодатен на символика, вертикали, хоризонтали, диагонали, ако щете!
Тогава ме предава носът ми… Рязко и непредвидено. Ударно.
Започвам да подсмърчам дискретно отначало, хитро се бърша с ръкави, ходя да се мия в тоалетната три пъти… реката от сополи се усилва. Пишещите ми събратя почват да ме стрелкат с неми укорителни погледи, зер, разконцетрирам ги. Ми мен питат ли ме как ми е концетрацията, а?
Интелектът ми е жестоко обиден от надмощието на физическите закони и е катурнат като празна дамаджана от силата на телесните секрети. Горкият Разцветников, листите ми са омазани, мощта на изреченията ми – сломена! Боецът в мен дава най-доброто от себе си, ала в края на краищата мечтите за изящното удобство на една обикновена носна кърпичка надделяват, ставам, предавам писанията си с облекчение и се оттеглям да си боледувам на спокойствие вкъщи. И между другото изчитам целия Разцветников, че чак и Фурнаджиев. С чаршаф за бърсане на сополите, естествено! На нас грандоманството ни е много по сърце. И понеже никога не знае човек откъде върху му може да се стовари литературата като новооткрит континент, никак не ми е трудно да развея чаршафа  вместо с корабно платно и да се впусна в плаване.
СТЕП / Асен Разцветников

Аз лежа и мълча като птица заплетен в тревата,
във тревата, където играе крилатия вятър.

Нямам жива искра, нито капчица вяра в гърдите,
нямам нийде в света роден брат, ни любимо момиче.

И потъвам в степта, и замирам, и гледам как дните
със огромни коси преминават и свалят тревите.

Как светулки със черни наметки и с лампи в ръцете
всяка нощ над безкрайните степи блуждаят и светят.

Полудей или спри, ако щеш, ти, немирнико вятър,
все едно ми е кой ще люлее над мене тревата,

все едно ми е мен дали цвят, или дъжд ще ме плиска –
аз лежа и мълча, и не мисля, и нищо не искам.

Елена Янева, 2016 г.

“Елен Диар” от Нели Арнаудова

Не познавам смешни хора, защото животът е тъжен, но си измислих един и той напира да ви се представи:
Казвам се Страхил от село Баница. Син съм на даскалица и тракторист. Учих до 15–ти март не помня коя година,  но помня, че имахме открит урок. Учителката написа плана на дъската, обаче някой в междучасието го изтри. Мила Бойчева влетя в кабинета с истеричния въпрос : ,,Кой направи това?” Аз и децата мълчахме, само Анка Подмазванка каза тихо: ,, Момчил, другарко, Момчил!”
Страхил, Момчил…, недочула, майка ми ми отнесе главата с два шамара. От изненада се напиках – имах проблеми с простата от ранна детска възраст. Тя избърса локвата пред слисания  директор, който щеше да оценява урока и ме наказа до стената.
,, Хич да не ти пука, мен”- за пръв път чух вътрешния си глас. „Оставяй я да се оправя!”
       –  Няма да ти стъпя в тъпото училище!
Казах и изпълних заканата. Тати ми купи диплома. Майка ми от яд прописа стихове. Аз се вманиачих в гледането на телевизия.
Тати кандидатства по европрограма. Прибра евросубсидии и засади култури. Майка ми ни напусна. Премести се в града, на село не оценявали поезията ѝ. Аз продължих да гледам телевизия.
Тати се пенсионира. Даде нивите под аренда. Поболя се и почина. Аз не престанах да гледам телевизия.
   –  Стига си гледал телевизия, мен! – не издържа вътрешния ми  глас. – Направи нещо с живота си!
  –  Защо ? Имам си всичко. Пари от арендата ,  вино и ракия  от  тате…   Какво още ми трябва?
   –  Жена ти трябва, жена!
   –  И къде да я търся таз жена, като гледам по цял ден телевизия?
   –  Еми, направи си  профил във фейсбук и пращай покани.
   –  Къде,  на телевизора ли?
   –  Не бе, мен, купи си  компютър!
Изпълних заръката. Кръстих се Ален Диар. За профилна снимка сложих една на любимия си артист. Тутакси заваляха предложения за приятелство от Кума Лиса, Черната пантера, Малка Близалка, Неустоима, Без задръжки, Писана и Роми Шнайдер- пасти да яде.
    –  Как ще сложиш снимка на Ален Делон, бе, мен?  Ти си нисък, кривокрак , с рунтави  вежди  и плешив?  – мрънкаше  оня многознайко – вътрешният ми глас .
   –  Виж колко мацки ме харесват ! – цъках  с език  и  облизвах  устни.  Избрах  си Роми Шнайдер.  Покани х я на село.
      Момата пристигна в уречения ден. Приличаше на Роми Шнайдер само по това, че е с фуста. Преглътнах разочарованието си… то, и аз не съм Ален Делон. Три дни пихме и се веселихме. На четвъртия разглеждахме каталози от автокъщи, за да купя на бъдещата Страхиловица пеогеот* – любимата ѝ марка. А вечерта се приготвихме да консумираме връзката си. Съблече се Ромиту, събляках се и аз и се мушнахме под юргана…
   –  Ти не знаеш какво да правиш с жените  ли бе, мен ? Нали гледаш телевизия! – гълча ме сутринта вътрешният ми глас.
    –  Кво  да  видя?  В този момент винаги гасят лампите… –  гузно отвърнах, а истината е, че просто  ме беше страх простата да не алармира.
    –  Не си ли  чувал за образователни програми  по телевизията  след  полунощ  и простамол  в аптеките?  Казвай  ѝ  да си ходи! Тази ще създава проблеми…
Изпратихме Роми Шнайдер с две чанти провизии за извинение, защото тя може да не прилича на артистка, но трябва да се яде.
   –  Нищо не струваш в леглото!  –  успя  да просъска  и побягна с торбите.
След  месец образоване и приемане на медикаменти по схема поканих новата си фаворитка. Още непристигнала и я метнах в леглото.
   –  Имаш ли какво да кажеш, Многознайко ? – кефих се аз.
Спирахме само да хапнем и не излязлязохме три седмици от стаята.
   –  Ти луд ли си бе,  мен?  Ще умориш жената.  Ще ни съди за сексуално покушение.  Приготвяй чантите с храна и  я  пращай  да си ходи.
   –  Тръгвам си!  Ще те изтрия от фейсбук,  извратеняк такъв !  –  ,, Неустоима ”   побърза да затвори вратата.
   –  Голям праз !  Виж,  Многознайко! Аз  без жена вече не мога. Измисли нещо…
   –  Няма проблем,  мен.  Да си вземем  гумена.  Хем ще ни е под ръка, хем като ни омръзне, ще му мислим…
   –  Съгласен  съм!
Жените продължаваха да ми пращат сърца, целувки и усмивки, но ние си поръчахме Сиси на половин цена от Амазон. Сега си хапваме и пийваме,  гушкаме  Сиси и се отдаваме на сладки сънища.
*peugeot- пежо
Ален Диар 2
Вече познавате Страхил – старият 50-годишен ерген, който живее на село в компания с вътрешния си глас. Разбрахте, че обича да гледа телевизия, има проблем с простата и се е кръстил  Ален Диар, защото харесва Ален Делон. А и е богат.
    –  Какво сънува снощи бе, мен?  Мяташе се  и крещеше, а като се събуди, не можеше да дишаш!
   –  Няма да повярваш, Многознайко.  Сънувах, че съм дубльор на Ален Делон във филма  ,,Двама мъже в града ”.
  –  Но вие не си приличате, мен! Ти си кинта и петдесет, дебел и с криви зъби…
  –  Обаче имам неговата артистична осанка. Така ми каза  София Лорен. ,,Защо си се  дегизирал с това шкембе и черни лещи ?  Познах те, Алене, твоят аристократизъм е  неповторим. “- Така ми каза, да знаеш.
   – На какъв език ти каза, щот си неграмотен и не говориш чужди езици?
   – В сънищата говоря всякакви езици. Слушай сега.  Снимаме сцената с гилотината.  Докато се прощаваме с Жан Габен, си мисля: Многознайко спи като пън и не знае, че  съм тук. Ами ако се  прецакаха гилотината … Толкова се стреснах, че пак намокрих гащите. А тия от екипа ме сочат с ръка и се хилят. Че като ми причерня, хвърлих се върху тях с голи ръце, изпотроших им камерите, микрофоните и ги оставих омотани в кабели.,, А смейте се сега”! – изкрещях и им тръшнах вратата.
     –  Затова  ли Ален Делон е търсил дубльор?  Хитреца му с хитрец… Нямаше да му простя, ако се беше случило нещо с теб. Изтривай снимките му  от профила си,  мен.  Слагай твоите!
   –  Ми, аз съм грозен и имам проблем с простатата. Кой ще ме хареса?
   –  Грозен си, но имаш пари, мен!  А с пари всичко се купува…

Бургаският писател и журналист Иван Ванков представи своята книга „Обгорени съдби“ в Дом на писателя

“Книгата “ Обгорени съдби“ съм я работил може би цял живот. Тя представлява съдбата на репресираните, на пострадалите и на техните потомци. Книгата съдържа общо 19 разказа, Продължете да четете Бургаският писател и журналист Иван Ванков представи своята книга „Обгорени съдби“ в Дом на писателя

“АТАШЕ ВЪВ ФРЕНСКОТО ПОСОЛСТВО” от Томас Бернхард

ваканционен дневник, край

 По време на вечерята се видя за колко кратко време едно привнесено щастливо настроение и общество поради множество незначителни, но решаващи причини изведнъж може да бъде помрачено. Сякаш не искайки да се отдадем на ужасното, за което трябваше да мислим докато ядяхме, ние се страхувахме от последеците на всички мисли. Най-голямото безпокойство, в което предположения и опасения бяха довели до едно, особено за съпругата на липсвощия, ужасно мълчание, започна точно с вечерното угощение. Чичо ми не се бе върнал от горската инспекция. Търсихме го, безуспешно. / Фактът на неговата липса беше от такова сковаващо действие, тъй като той никога не се бе връщал ненавреме от вечерна горска инспекция/.

Докато ние мълчаливо поглъщахме вечерята, аз изследвах преди всичко поведението на жената на чичо ми. Но не описанието на притеснението, дори отчаянието на компанията ме интересуваше сега, която беше свързала чичо ми с редица ужасни нещастни случаи и престъпления, само това, което чичо, след като изненадвощо се появи половин час след началото на угощението, имаше да докладва.

Вече не повече очакваният беше влязъл и седнал на мястото си, сякаш нищо не се е случило, и разказваше, че срещнал в гората, онази част смесена гора, която граничи с боровата, без предварително да забележи и най-малкото във връзка с тази среща, един млад мъж, както се изрази “един от най-представителните млади мъже”. Човекът бил отлично облечен. Чичо не можал да види поради обстоятелствата лицето на чужденеца, но веднага класифицирал гласа му като на човек с интелигентност над средната. /Още от първия миг чичо ми бе почувствал срещата с чужденеца като щастлив случай./

– Беше – каза чичо – забележително, сякаш години наред не бях очаквал нищо друго освен тази среща.

Нито миг чичо не беше помислил за престъпление, нито миг за клопка.

Той поканил младия мъж, който бил назовал името си и все пак запазил пълна анонимност, да повърви известно разстояние с него.

Той трябвало да изследва множество стволове дали са годни за отсичане, та предпочитал да вървят двама отколкото сам, и си помислил, човекът е достоен за доверие и: “възможно е той да мисли също като мен, от настроения и движения може да се правят изводи за личността” и т. н.

-Тази гора –  казал чичо на младия мъж – е добра. После отново: – Тази гора е лоша и ще ви обясня защо тази гора е добра, а другата лоша. В тъмнината не виждате защо тази е добра, а другата лоша. Но защо Ви казвам, че тази гора е добра, а другата лоша /”хора!”/. Възможно е това съвсем да не Ви интересува. Мен обаче тези особености постоянно трябва да ме интересуват, особености на местността. Ден и нощ ме занимават тези мисли: Тази гора добра  ли е? Тази гора лоша ли е? Защо тази е добра? Защо онази е лоша? Ако беше денем, веднага щяхте да забележите, че тази гора /”човече!”/, в която сме сега, е лоша, и бихте казали със същата сигурност за тази, в която влизаме сега, че е добра. Но сега не различавате нищо. Тъмнината прави невъзможно да се установи дали гората /”човече!”/ е добра, дали гората /”човече!”/ е лоша. Аз обаче знам, че гората, в която сме сега, е лоша, и че гората, в която сега влизаме, е добра. Познати ми са особеностите на всички мои гори… Ден и нощ наглеждам моите участъци…Непрекъснато…Моите участъци са моите теми… Мога да си представя, че един философ наглежда ден и нощ всички свои философии, ако е идеалният философ. Изкуството се състои в това, че философът винаги преглежда всички философии, както и моето се състои в това да преглеждам винаги всички участъци. Трябва да знам дали и поради какво дървото е прогнило. Трябва да знам какво има в дървото. Винаги трябва да зная как стоят нещата. Светът, както знаете,е един възможен свят, моите участъци са възможни участъци, както и философиите са възможни философии. Ние всички мислим  винаги посредством възможности. Младият чужденец се показал не само заинтересован, що се отнася до науката за горското стопанство, но се оказал и подготвен по темата. /Както се оказа, чужденецът беше специалист по отношение на цялото развитие на горското стопанство./

– Това, което харесвам – каза чичо- е, че младежът цитира самата природа,  а не писания за природата.

Чичо все повече се кефеше на срещата. Както докладва, темата на разговора не била скоро само науката за горското стопанство, това учудило чичо ми, тъй като двамата били т. н. практици в зенита на двайсети век, а в крайна сметка изкуствата, за които те си говорели. Говорило се за литература. За музика. /Един от малкото млади хора, с които човек може да говори за всичко, без да се бои, че трябва да банализира тях, а следователно и себе си във всеки момент, чужденецът поради своите предпочитания като тези към литературата и музиката и знанията му по отношение на природата, след кратко време бил сигурен за неговата симпатия/.

– Немският на младежа беше изключителен, но все пак говорен от един чужденец – каза чичо. Французин! беше си помислил той веднага, да, французин! и: как по това време един французин се озовава в моята гора?  Но после си казал: естествено, касае се за един от френските роднини на министъра на селското стопанство. Младият човек си направил по каквито и да е причини, а младите хора имат младежки причини, разходка преди лягане; интересът към явленията тъкмо в Горна Австрия на толкова многобройни особености от химическо, физическо, философско естество в здрача са го накарали да излезе от къщи. Разбира се, сам човек в гората в тъмнината не само тук, навсякъде е във висша степен подозрителен. Но тази мисъл не бе занимавала чичо ми.

– Доверие – каза той – взаимно доверие.

Нито миг чичо не си помислил за огнестрелно оръжие.

– Беше в здрача, който е вече мрачен – каза той. – Странно – каза той, и после: – След като разказах на младежа за торенето и сечта, за дърветата, които виреят в сянка, интересна история за боровете на Веймут, стигнахме до разговор за политиката. Отново направих заключението, че разговорът на двама интелигентни мъже естествено се насочва към политиката, към вся и всьо на ясния разум. Тук се показа в пълна степен високата интелигентност на моя партньор. Ясно, помислих си, говори един французин!

/Това, което имал да каже за демокрацията, направило най-голямо впечатление на чичо ми, който е образцов слушател./

– Французинът знаеше какво е демокрация – каза чичо – какво е държавата днес, младежта преди всичко и държавата, бъдещето и държавата.

– Прецизност – каза чичо – отличаваше французина, елегантна прецизност.

Младият французин бил, докладва чичо, майсторски познавач дори на най-мрачните зависимости, не само на европейската, но и на цялата световна политика. Без нито веднъж да цитира от историята той успял с няколко изречения да направи така нагледна днешната гледна точка на историята, че трябвало да предизвика възхищението на чичо.

– Вие сте завършили това училище, което всъщност не съществува, но което е най-доброто – казал чичо на младежа.

Двамата стигнали до елите.

– Направих на французина предложението да вечеря с нас – каза чичо – но той отклони поканата ми. Той ме помоли да го изведа от гората, защото беше загубил ориентация, и аз го изведох – каза чичо. После: – Мисълта, че съм видял този човек за последен път, беше болезнена за мен.

По обратния път през смесената гора французинът му се сторил “един от най-важните хора” в живота му. / – Този човек е изцяло привилигирован – каза чичо – както и е привилегия да срещнеш такъв човек./

  1. 9.

Днес чух да говорят за мъртвец “с простреляна глава”.

  1. 9.

– Касае се за аташе от френското посолство – каза чичо.

Превел от немски език:

Иван КЕХЛИБАРЕВ

 

Алек Попов

УЛИЦАТА

В стария софийски квартал, известен навремето като Коньовица, а в годините на развития социализъм като Зона Б-8, има една съвсем малка уличка, чийто край е запушен от бараките на кооперативния пазар. С течение на годините тази, някога смятана за отдалечена, част на града постепенно е потънала в морето от блокове и вече е по-близо до центъра, отколкото до периферията. Наблизо минава канал, който ту излиза на повърхността, ту изчезва, за да се влее в мръсната кафява вада, която разделя движението по булевард Сливница. Общо взето безрадостен пейзаж, сред който са боднати новички кокетни розови, жълти и зелени кооперации като изкуствени цветя.

Улица

Сестри ПАЛАВЕЕВИ

Табелата върху излющената фасада на ъгловата къща е единственият знак, отбелязващ името на улицата. То не фигурира дори в голямата карта на София, може би защото отсечката е толкова къса, че не стига то да се изпише върху нея. Всичко на всичко седем номера! Ъгловата къща е най-представителна, макар и скромна по размери, с фронтони и корнизи от началото на ХХ век. Следват три или четири неугледни дълги постройки с разнебитени огради и паянтови пристройки, издигнати набързо от преселниците след войните. Както и една от вече споменатите китни нови кооперации с PVC дограма и зеленикава изолация, налепена върху калкана.

Общото между обитателите на този най-разнороден жилищен фонд е, че никой не знае нищо за светлите личности, на които е кръстена улицата им. Включително сухият възрастен мъж с артистични наклонности, обитаващ дома, чиято стена краси уличната табела и който има навика да посреща посетителите си с насочен пистолет. Пистолетът, всъщност, е играчка, но това става ясно чак по-късно… Господинът живее тук поне от половин век, но нито помни било старото име улицата, нито дали изобщо някога е било променяно. Единствено дамата от номер шест, още пази спомен за това как в началото на 50-те, на връщане от училище заварила групичка жени с вид на работнички, събрана на ъгъла. Табелата току що била монтирана. Две от жените поднесли венец с червена лента. Възрастен мъж с вид на партиен функционер произнесъл кратко слово, после всички свели глави, помълчали и се разотишли. Ораторът говорил много тихо. Запомнила само, че сестри Палавееви били партизанки, загинали геройски в борбата срещу фашизма и капитализма.

Днес, повече от 30 години след Промяната, която помете символите на стария режим, издуха куп странни и непознати имена от картите на българските градове, за да ги замени с нови, не по-малко чужди и случайни, изглежда цяло чудо, че уличката е останала на завет от вихрите на ударното преименуване. Макар че да се нарече подобен грозен малък апендикс на името на значима обществена фигура, историческа дата или международен символ, би граничило с подигравка. Сигурно затова още нито един инициативен комитет, нито институция, нито дори партия, а партиите, както е известно са всеядни, не са се полакомили за седемте номера на “Сестри Палавееви”. И така уличката продължава да носи старото си партизанско име, въпреки превратностите на времето и политическите моди, чак до днес.

Но как се е стигнало дотук? Откъде е дошла инициативата да се кръсти това неугледно кътче от столицата на името на двете сестри? С какво заслужили тази двусмислена чест? Една прашна папка, захвърлена в архива на софийската община, дава отчасти отговор на въпросите, макар и не на най-важните. Между изкривените й корици лежи преписката, съпътствала това историческо решение. От нея става ясно, че инициативата е подета от  група девойки из редиците на младежката трудова бригада „Сестри Палавееви“. Любопитна подробност е, че тази бригада била съставена изцяло от бивши слугинчета, които шетали из богатите домове на София, а след промените на Девети септември изгубили препитанието си. Те излезли с предложение да се преименува улица “Гладстон” на името на двете  сестри, чийто пример ги вдъхновил да се включат в бригадирското движение. Поводът бил десет годишнината от героичната гибел на сестрите, както и обстоятелството, че били родени и отраснали тъкмо на тази улица. Два месеца по-късно, някой си Данаилов, секретар на Комисията по наименованията (съществувала и подобна комисия!), отговаря, че столичният съвет оценява високо подвига на двете сестри, но няма възможност да удовлетвори молбата на младежите, тъй като вече имало решение улицата да бъде прекръстена на друг виден представител на революционното движение, починал наскоро. Следва ново предложение, на името на двете сестри да бъде кръстена друга централна улица, отхвърлено със сходни мотиви. Известно време страните си разменят топката. Комисията проявява завидна изобретателност в измислянето на всевъзможни мотиви за отказ. Причината навярно се крие в един анонимен донос, в който се изтъкват буржоазния произход на сестри Палавееви и още някакви обстоятелства, свързани най-вероятно с партийните междуособици. Но бившите слугинчета са решени твърдо да постигнат своето. Те успели да привлекат на своя страна дори някой си Гребенаров – активен борец против фашизма и капитализма, настоящ генерал, който дал положително, макар и доста сухо, становище за инициативата.

Въпросът се урежда чак през есента на 54-та. На свое редовно заседание Комисията неочаквано взима решение името на сестрите да носи: пряката на улица “Дунавска зора”, чиито край излиза на пазара “Димитър Несторов.”. От което може да се заключи, че до този момент въпросната отсечка изобщо не е имала име. Най-вероятно е била в процес на регулация или друга административна процедура. С този перфиден акт властта на практика си измива ръцете. Бившите слугинчета са изправени пред свършен факт. Формално подвигът е зачетен, макар и тихо мълком, без да се събужда любопитството на обществото и медиите. Папката потъва в архивите и повече от 50 години никой няма да се сети за нея. Поради което и най-вероятно е оцеляла…

Алек Попов

 

 

 

 

ПСИХОЛОЗИ

Ериксон лежеше неподвижно в леглото. Беше се разболял от полиомиелит и не можеше да помръдне дори един мускул, за да покаже, че чува и вижда. Всички мислеха, че той е в кома. Песимистично настроеният лекар каза тихичко на баща му:

– Остават му броени часове. Съжалявам, не може да се направи нищо повече.

Баща му се опита да се държи “мъжки”, но когато изпрати доктора и се върна, не смееше да го погледне. Ериксон опита да придвижи поне мускула на горната си устна, за да забележат, че иска да им каже нещо.

Майка му се доближи да му оправи завивката. Той с все сила се опита да мигне с клепачи и се получи. Малко, едва доловимо движение. Майка му веднага го забеляза:

– Ериксон мигна, той мигна! – тя хлипаше от радост.

Баща му не беше видял. Но не искаше да я огорчава. Даже понечи да се включи в нейната надежда. Погледна с едва скривана мъка деветнадесет годишния си син и попита:

– Ериксон, искаш ли да преместим леглото ти до прозореца?

Събирайки всичките си сили, болният се опита да премигне. Майка му усети и каза:

– Да, той мигна, значи иска да го преместим!

Заеха се.

Баща му излъчваше цялата мирова скръб. Мислеше, че участва в тази сценка, за да помогне на жена си по-лесно да преживее загубата. Преместиха го до прозореца, дръпнаха пердето и наклониха леглото. Излязоха на пръсти.

На сутринта Ериксон наблюдаваше изгрева и се наслади на зараждащия се ден. Каза си: “Благодаря ти господи, че мога да виждам тази красота и да се наслаждавам на гледката!” Това беше първата му победа. След това той се възстанови, благодарение на своята воля и настойчивост. Бавно, стъпка по стъпка, в продължение на месеци. Върна се към живота!

Впоследствие Ериксон стана знаменит учен и водещ психотерапевт. Помагаше на хората да се научат как да търсят изход дори в безизходни ситуации.

***

Ася плачеше безутешно. Съквартирантката ѝ, също деветнадесет годишно момиче, първа година студентка в Университета, не можеше да я разбере. Ася не искаше да ходи на купон, защото не желаеше да се среща с момчета. На гърба си имаше пъпки. След навлизане в пубертета гърбът ѝ се покри с едри, болезнени пъпки и нито един лекар не можа да ѝ помогне. Тя знаеше, че съдбата ѝ ще бъде трагична и самотна. Не слагаше рокли с деколтета, не ходеше на плаж. Съквартирантката обясняваше, че може дълго време едно момиче да се среща с момче, без да му показва гърба си. Но, уви, увещанията се оказаха абсолютно безполезни. Никой не можеше да я убеди, че мъжете могат да понесат нейния недъг.

Ася се държеше студено със своите състуденти в групата и не пожела да се сближи с никого, въпреки усилията на съквартирантката. Вечер, когато заспиваше сама в стаята, плачеше, но не можеше да си позволи да преживее непоносимата болка да бъде отхвърлена.

Непрекъснато четеше и вземаше изпитите с отличие. Завърши успешно магистратура и стана психолог. Започна научна работа.

***

Ериксон пристигна на Европейската конференция на психолозите със секретарката си. Предстоеше му да изнесе основния доклад в секция: „Клинична психология и консултации”, с акцент върху достъпа до психотерапия, психологическо консултиране и грижа за психичното здраве. Неговите студии се печатаха във водещите медии, името му имаше голяма тежест в научните среди.

Организаторите бяха подходили много прагматично. На високите етажи се намираше хотелската част. На всеки лектор беше осигурен луксозен апартамент. А на ниските етажи бяха разположени лекционните зали.

В удобен костюм в оттенък на тъмно тютюнево, едър и представителен, той изглеждаше много атрактивно и малко ексцентрично за своите четиридесет години.

Ася пристигна на Международната конференция по психология сама, поради липса на средства. Щеше да участва с доклад в секция: „Приложната социална психология в действие” – с акцент върху масмедийната култура, престъпността и гражданското общество.

С присъщата си нервност, тя изгуби много време в колебание как точно да се облече и сега чакаше асансьора потропвайки с високите си обувки по мокета, защото закъсняваше, а още не беше разбрала нейната зала на кой етаж е. Когато асансьорът отвори врати и тя влезе в кабинката, първата ѝ грижа беше да се огледа в огледалните му стени. Бялата блуза с остра яка и маншети на дългите ръкави стоеше стегнато в черната пола до коленете. Тъмната ѝ коса подстригана на изрядна черта, подчертаваше лекия грим. Обувките бяха класически, черни, с високи токове.

Ася въобще не погледна към едрия мъж, когото завари в асансьора. Тя не се интересуваше от мъже.

***

Изведнъж кабинката се заклати и асансьорът спря. Ася посегна към ушите си, да провери дали обеците ѝ бяха на място и погледна към вратата. Мислеше, че са пристигнали на третия етаж и трябва да слизат. Но нищо такова не се случи. Броячът показваше, че са между десети и единадесети етаж.

Мъжът в тютюневия костюм извади своя мобилен апарат и звънна на някого. Доколкото се разбра на секретарката си. Скоро получи сведение, че има повреда и поддръжката е осведомена. Ще я отстранят в най-скоро време.

Зачакаха.

Ася чувстваше, че мъжът я оглежда, но тя не смееше да го погледне, макар че в огледалата се виждаше. Той беше с ниско подстригана руса коса и широко лице.

В този момент тя усети, че става топло. Ужаси се, че ще се запоти и жълти петна ще избият върху бялата ѝ блуза. Спътникът ѝ ухаеше на тежък мъжки парфюм. Не ѝ беше удобно да извади своя от дамската си чанта и да се напръска още веднъж.

– Изглежда, че ще се радваме на взаимната си компания известно време – обърна се към нея мъжът.

От изражението му лъхаше неподправена любезност.

– Дано да стане бързо! – Ася не можа да прикрие своето безпокойство.

–  Понякога нещата излизат извън нашия контрол! – примиренчески прозвуча събеседникът ѝ.

Тя не реагира и не каза нищо повече. Не желаеше да любезничи с непознатия. Ериксон почувства нейната отчужденост и не каза нищо повече. Той се обади още няколко пъти на секретарката си, но освен, че управителят на хотела се извинява и ще направят всичко възможно да се справят по-бързо, друго нищо не се изясни.

Ася не беше хапнала нищо откакто пристигна. Започна да ѝ прилошава. Сякаш въздухът в малката кабинка свърши и младата жена се свлече бавно надолу. Ериксон хвърли обемистата си чанта на пода и се наведе над госпожата. Полата ѝ се беше вдигнала нагоре и откриваше изящно оформени бедра. Той коленичи и подпря главата ѝ на едното си коляно. Не знаеше какво да предприеме. Звънна отново на секретарката си. Съобщи, че има припаднала жена в асансьора. Отсреща го помолиха да направи изкуствено дишане, за да провери дали спътничката му ще дойде на себе си. Кабинката беше доста тясна за неговото телосложение. Той прегърна жената и се наведе, но само доближи устни към нейните. Не се получаваше. Ася се беше свестила, но не смееше да отвори очи, като че ли мъжът я целуваше по устата. Психоложката толкова се обърка, че вдигна ръце и се хвана за врата му. Ериксон се разсмя. Наведе се над ухото ѝ, за да прошепне:

– Отвори хубавите си зелени очи, за да знам, че си добре, а ако се страхуваш, може да се държиш за врата ми!

Тя си обърна главата на една страна, за да не срещне погледа му, отвори очи и започна да плаче. Беше го пуснала. Той седна на пода, простря дългите си крака, повдигна я и я сложи да седне в него, защото се страхуваше да не я смачка.

– Добре, че ти си лека като перушина, защото и двамата ако бяхме с моя калибър, щеше съвсем да я закъсаме – правеше се, че не забелязва сълзите ѝ.

– Поне има ток, но въздухът е малко – тя се беше овладяла.

Обадиха се на неговия мобилен. Един дежурен от охраната обясняваше, че малкият асансьор е бил пуснат по грешка от нов служител и не можело да се гарантира кога ще отстранят повредата. Съществувала вероятност да се наложи да престоят много часове. Вече имало екип с линейка на разположение. Разпитаха ги да си отменят ангажиментите. Оказа се, че и двамата ще четат доклади на другия ден. След това неговата батерия се изтощи. Тя извади от чантата си два мобилни апарата. Звъннаха с единия, за да укажат, че имат работещ телефон.

Стояха прави. Ериксон забеляза, че на Ася отново ѝ прилошава. Веднага я хвана и придърпа към себе си. Тя започна да се задушава, не можеше да си вземе въздух. Отваряше си устата като риба на сухо. Той започна да разкопчава ризата ѝ, пъхна ръка и обхвана голия ѝ гръб, за да издърпа ръкавите. Тя умря от ужас, че ще я съблече и огледалата ще отразят грозната гледка на пъпчивия ѝ гръб. Припадна. Изгуби съзнание.

Ериксон се уплаши не на шега. Съблече блузата ѝ и свали стегнато закопчания сутиен. Спътничката остана само по дантеленото си боди и той се почувства чоглаво. Зеленооката му колежка имаше страхотен бюст. Тя лежеше безчувствена и безпаметна в скута му, а той почувства нежелана реакция в слабините си. Намери телефона ѝ. Отново се обади. Каза, че жената пак е припаднала. Посъветваха го да я съблече и освободи от всичко, което я стяга. Да напръска носа ѝ с парфюм. Той намери шишенцето с парфюм в чантичката, но се отказа. Тя не можеше да диша, съвсем щеше да се задуши.

Като психотерапевт се замисли, защо той можеше да диша и не се чувстваше тревожно. Ако откриеше причината за собственото си спокойствие, може би щеше да помогне и на нея. Никак не му хареса, това което установи, но не беше от тези, които са лицемерни пред себе си. Просто тази жена му харесваше и го озадачаваше, той чувстваше сексуално привличане, държеше я разсъблечена в ръцете си и нямаше нищо против това да продължи. Трябваше да я накара и тя да се почувства по този начин. Наведе се и започна да я целува. Като мъж.

Ася се свести. Не смееше да отвори очи. Спътникът ѝ беше сложил двете си ръце на нейния гол, пъпчив гръб и я целуваше. По начин, който я влудяваше. Тя не се издаде, че е в съзнание, но ръката му посегна към бедрото ѝ. Ася отвори изумени разширени очи, скочи, настъпвайки го с високите си токчета и веднага грабна блузата си. Започна трескаво да я облича.

Ериксон също се изправи извънредно сконфузен.

– Извинявай, не знаех как да те свестя!

Психоложката не каза нищо, само се обърна и заплака. Този път хлипаше. Ериксон се чувстваше като престъпник, идиот и нещастник едновременно. В този момент асансьорът се задвижи и вратата се отвори на третия етаж. Веднага им оказаха специализирана помощ. Секретарката му непрекъснато го хвалеше, че въпреки състоянието си е мислел за жената повече отколкото за себе си.

Ериксон беше прежълтял и имаше големи черни кръгове под очите си.

***

Ася седна най-отзад в залата, за да изслуша лекцията на Ериксон. Беше проучила историята му. Оженил се за голямата си любов, която била негова пациентка – наркоманка. Но един ден жена му отново се върнала към порока и починала от свръх доза. Повече нищо нямаше в интернет за неговия личен живот.

Нейната лекция беше минала при слаба посещаемост.

Неговата се радваше на огромен успех.

Тя излизаше замислена от залата, когато някой я дръпна за рамото. Беше Ериксон. Канеше я на вечеря.

***

След три месеца се ожениха.

Всички познати на Ася се изумиха, че комплексираната стара мома се е омъжила за известния психотерапевт.

Стана Апостолова

 

 

“ШУМ ОТ РАЗЛИСТЕНИТЕ ДЪРВЕТА” от Елена Инджова

Вечерта се очертаваше  тиха, светла, спокойна. Звездите ярко осветяваха къщата, двора, асмата и прозорците. Светлината влизаше през тях и се отразяваше в огледалото, в което гледах лицето си. Почистената от тежкия грим част подчертаваше естественото ми излъчване. Кожата прозираше. Леки кръвоносни съдчета се подаваха и сочеха пътя  към други и други. Почистеното ми око позволяваше да видя пропитата истина, която се връщаше и се отразяваше в огледалния ми образ.

Където и да погледнеш окото повтаря онова, което си преживяла. Черната непочистена очна линия на другото прикрива всичко истинско в мен, крие несъвършенствата ми, говори за друга жена. Огледалото ме променя. Там, в ъгъла виждам черна точка и тя стои сякаш на лицето ми. Не, тя е точно на мястото си, но аз не съм. Отдръпвам се и се взирам в устните. Светлината ги прави по-розови, нищо че червилото е вече  изтрито. Малки, пухкави, но са като на мама, затова ги харесвам още повече. И сега сме две, застанали пред огледалото. Говорим си, докато аз изчиствам другата половина на лицето си и се  показва  това, с което съм се родила. Без грим, без червило и изкуствен блясък. Красива съм … и съм само на седемнадесет. И тръгвам  навътре към себе си.

И зашумяват листата и клоните на дървото, чувам тропот на конски копита. Виждам себе си, но всъщност това не съм аз, само приличам, може би защото нося нейни клетки.  Виждам се в други дрехи, лъхащи на друго време, на жито, расло под звуците на непознати за мен музикални инструменти. И виждам нея, в малкото селце, с бяла ленена дреха пристъпва боса в реката. Не я познавам, но усещам, че е тя – тази, която е в мен. Виждам как конник, носещ се върху черен жребец иска да я отвлече, а тя пищи, рита с крака, хапе ръцете му. Тя пада във водата, до нея пада той, непознатият конник, повален, окървавен, мъртъв, турската чалма потъва във водата.

– Живели! – вдигат пълни чаши сватбарите в село Тросунче, а очите им гледат страхливо към входната врата на двора.

Тя тръгва с него, спасителят. До час трябва да са напуснали родните домове и да се затворят в далечната пещера. Ще преживеят  трудни моменти, но ще оцелеят и ще се върнат с порасналите си синове отново след години, но той, спасителят, ще остане завинаги погребан до пещерата…

– Марко, снахата  ражда, палѝ огъня, водата да заври и извикай билкарката да ми помага!

– Тичам, майко…

Той е по-малкият й син. Влюбен. Красив, силен, наследил от предците си свободния дух и непримиримост към злото. Не разбира как стига до дървената къщурка, покрита със слама. Дворът е изпълнен с разхвърлени треви, тръни и загниващи плодове. Есента е дошла.

–  Тетке Ангела, ражда, моята жена ражда!

– Идвам – едрата жена изскача с кални ръце и мръсна престилка – измивам ръцете и тръгваме.

–  Детето идва трудно, от снощи не е добре…

–  Че откъде разбираш колко е трудно? Ти това на мен го остави, и на майка ти, що деца сме извадили на този свят. Вземи да ми оправиш после бурето, че я виж колко треви трябва да варя, да ги складирам.

Раждането тръгна, детето се роди в полунощ, на пълна луна и беше женско. И проплака точно както плачат всички деца, идвайки на непознато място, сред непознати лица. Болката след раждането беше непозната за билкарката и младата жена премина във вечността без да може да целуне детето си. В скута на младия мъж остана момиченцето, което той нарече Весела, напук на черната съдба, която ги преследваше от години, а може би от векове.

След месец си отиде и майката на Марко. Тя не искаше синът й да остава на това прокълнато място и преди сърцето й да спре благослови пътя му до далечна земя, сред  непознати хора. Не му каза, че до края на дните му няма да може да види отново  първородната си дъщеря. И издъхна.

Ромоленето на реката и малките палави рибки, привличат неудържимо момичето с гъсти дълги коси и тъжни очи. Небрежно облечено, със закърпени дрехи, то тича да поговори с единствените си приятели, палавите рибки. Те стават част от нейната история, вплетена в хрилете им, повтаряна ден след ден. Разказва за писмата от баща си, за своите братя, които често сънува, но не може да види лицата им. Плаче, а сълзите се сливат с водата и реката отвежда мечтите й до морето на Бургас, в което през лятото плуват нейните по-малки братя и сестра.

– Къде се пропиля това момиче? Искала да учи? Аз също исках някога, но времето тече, не съжалявам. Тя да гледа домакинската работа, добра отмяна ми е. Който трябва, той ще учи. Да си е седял Марко, да си я гледа, да си я изучи. Пари остави достатъчно за моите да има, нека те учат.

– Какво ще му кажа, ако се върне и види, че в слугиня си я превърнала, децата да ти гледа – опита се да успокои собствената съвест Никола, брата на Марко.

– Да се върне ли? Искал да си я вземе при него. Че то, виждаш война след война, кой ще го пусне? Първата световна и той на първа линия, нали чете писмото…?

И времето не спира своя ход, сменят се сезоните, годините.

–  Весела, търся Весела, тя ми е сестра, мъжът й е свещеник – тича по перона на гарата Никола и показва снимка на малко момиченце. Облечен е във военна униформа. Втората световна война, хората страхливо се озъртат, не разбират какво ги пита, той не е от този град, изглежда е чужденец. Престоят е само половин час. Но той трябва да я види, обещал е на баща си.

– Братчето ми – и тя го притиска силно, не иска да го пусне, а влакът тръгва и в ръцете й остава снимката на баща й, красив старец, с тъжни очи като нейните…

Присветват светлините от звездите в огледалото. Пречупват образа ми и улавям приликата между моите очи и тези на баща ми, на Марко и Весела, и усещам как пулсират в мен клетките на онази жена от далечното минало. И съм на седемнадесет…

И ще се влюбя в спасителя си, и ще продължа…