Архив на категория: Проза

Проза

Атанас Аргиров

Неделя.
Толкова рано сутринта, че прибиращите се от бар могат с чиста съвест да твърдят, че още е събота вечер.

Точно в 5:00 затрещява алармата на телефона. Любимата се протяга и спира пищящото чудовище, а аз лежа и се опитвам да разбера какво се случва и защо, по дяволите, някой си е навил аларма за пет сутринта… в неделя.
Кой нормален човек става толкова рано в неделя?

Спортуващите, разбира се.
Но те, както е известно, не влизат в графата „нормални“. Дори травма и лекар не могат да ги спрат – най-много да ги забавят, колкото да си вържат по-здраво маратонките.

Докато се опитвам да наместя мисловния процес – без особен успех – любимата вече е изпила първата си доза кофеин за деня. Облечена е в тънък спортен екип и застава до леглото в стойка „Ф“.

Погледът ѝ е достатъчен да смрази горещ летен ден, а навън още е зима.
Почувствах се като зеленчуците във фризера. Тъп. И замразен.

Все още неотворил гуреливи очи и не напълно осъзнаващ реалността, чувам дежурната реплика:
– МЕЧКООО, СТАВАЙ!
– Що бе, любов моя? – остроумнича аз. – Да не си купила самолетни билети и да ме водиш на почивка?
– Не. Неделно бягане с Алекс. Пък и да отбележим празника подобаващо.

Тук вече започнах да превъртам празниците. Рожден ден не е – има време до май. Годишнината ни е посред върлото лято…

С риск да си навлека вселенски гняв, задавам тъпия въпрос:
– Ъъ… че к’ъв празник е днес?
– ОСМИ МАРТ Е!
Все едно ме фрасна с кроше по носа.
Аз, разбира се, съм крайно неподготвен, но промърморвам:
– Честит празник, любов моя…
– Ай стига си дърдорил! — срязва ме тя. – Ставай, Алекс ще ни чака на “Капани”!

Тук, отново с риск за живота си, промърморвам:
– Мен ме тормозиш, щото сме женени, аз съм свикнал… ама що тормозиш момичето?
– Само сутрин ли губиш връзка с мозъка? – отвръща тя. – Нали се готвим за маратон. Айде, ставай!
Тук здравият разум окончателно ме изостави. Ясно е, че вече съм в издънка, но продължавам да си насилвам късмета.
– Вие ще ходите на маратон… аз само държа фотоапарата. Някой трябва да документира безумието.
Дори не успях да си довърша мисълта.

Онзи поглед – заради който белите мечки вероятно са мигрирали чак до Северния полюс – отново проблесна в очите ѝ.
Няма как. Ставам.
Започва дежурното приготовление: фъргам вода на очите, взимам гребена, заставам пред огледалото… и се сещам, че нямам какво да сресвам.
Нахвърлям някакви дрехи върху себе си – все пак навън е зима, не мога да изляза по тениска.
За всеки случай поглеждам термометъра.
Цял един градус.
Напълно е възможно белите мечки вече да са се върнали по нашите ширини.

Грабвам раницата с фотографското оборудване, моля се поне една батерия да е заредена и драматично се завличам към колата под строгия поглед на Натали.
Стигаме до Капаните. Навън е кучи студ и мъгла, гъста като фрикасе. Никакъв шанс за слънце и красиви цветове.
– Нищо де, ще пиеш кафе на плажа – успокояващо нарежда Натали.
В този момент се появява и Алекс – в типичното си прекрасно настроение и с чаровна усмивка.
Има нещо дълбоко сбъркано в тия хора – спортуващите.
Не стига, че доброволно си причиняват всичко това… ами са и щастливи.

Хукнаха двете да си тренират.
Взех си кафе от вендинга и вървя по замръзналия пясък с мислите си.

И тогава осъзнах нещо важно.
На 8-ми март някои мъже подаряват цветя.
Други купуват бонбони.
Аз ставам в пет сутринта, мъкна раница с техника по плажа в един градус температура и документирам как жена ми тича щастливо в мъглата.
Любовта има много форми.

Моята, явно, е “кардио със свидетел”.

Проза

Николай Фенерски

ФИЛМЪТ, НА КОЙТО МАША ЗАСПА

В училищата, в които полагах труд като учител, обичах да организирам киноклуб, където да гледаме класически кинотворби, да говорим за кино и да се опитаме да направим кино с учениците. Избирал съм винаги творби, подходящи за възрастта, без нищо опасно, но и умни филми, които те карат да мислиш.
И така понякога влизах в imdb и гледах кои са филмите с висок рейтинг и носят послания.
Веднъж избрах преведения като „Генезис“ (Inception) с куп звезди като Ди Каприо, Килиън Мърфи, Том Харди и така нататък.
През 2011 с Маша вече от няколко години бяхме отворили туристически офис в Приморско и работехме като екскурзоводи и представители със словашки език. Веднъж тя каза хайде да отидем на лятно кино, тогава още имаше такова там.
Седнахме ние удобно в тъмнината, над нас звездите. Почна филмът, същият този „Генезис“, почнаха едни сънища от първо, второ и трето ниво, сън в съня и още по-засукано – да сънуваш, че сънуваш, че сънуваш… Ди Каприо постоянно заспиваше и сънуваше починалата си жена. Нарочно заспиваше, за да я сънува, да бъде с нея. Във филма наричаха хората, които срещаме насън, проекции – тоест, наши измислици и представи само, не действителни срещи. Срещаш се с това, което си запомнил. А не с човека и неговата душа да речем.
Около 15 минути след началото на филма поглеждам надясно от себе си, защото ръката в ръката ми е твърде успокоена. Маша спи. Толкова тъп е този филм, че я приспа. Посмяхме се после. Какво друго да правиш на филм за сънища! А рейтингът му е 8.8. С нея всеки ден намирахме за какво да се смеем.
Не знам какви изводи трябва да правим от литературните творби – киното е литература с картинки.
Години по-късно пускам филма в училище.
Години по-късно сънувам.
Години по-късно не знам какво са сънищата.
И никой не ми казва. Едно от децата в класната стая също беше заспало. Наистина глуповато е произведението – мисля си.
Изминаха 3 години и 12 дни без Маша в този свят. „Понякога ще идвам в съня ти“ – казва един любим поет.