Архив на категория: Проза

Проза

Марая Миланова, България

ВТОРНИЦИ, ВРАТИ, ВЛЮБВАНКИ

тази вечер роклята ми шептеше на женените мъже, че съм прилично хубава, прилично чакаща, прилично непозна та, и те си позволяваха да ме погледнат с крайчеца на окото си – колкото да си кажат: „Прилично е да не се изневерява.“ Беше вторник вечер, която вещае само влюбванки и врати, през които влизат мъже, за които трябва да пишеш. Аз оти вах при стела. От половин година тя работеше в бар, който се намира на софийска улица, на която токчетата на жените се чуват още две улици преди нея и още толкова след това. Кал дъръм и мрамор, подредени от мъже, които знаят какви жени ще вървят по улицата, и това им е напълно достатъчно, за да свършат работата си безупречно. стела беше изрусени 160 сантиметра чиста ярост. изрусен ангел с много тежък харак тер, станала барманка, а мъжете в бара (и те спасители там, и те жътвари на русите жени) бяха готови да направят каквото поиска ангелът с изрусената коса. във вторник тя имаше дос татъчно малко работа, че да водим лек разговор.
Сядайки на бара, като по часовник влезе мъж – прилич но облечен, прилично чаровен, прилично непознат… Няма какво друго прилично нещо да кажа. Усмихнах си се сама, за щото в главата ми просто се редуваха думите – влюбванки, вторници, влюбванки, вторници, врати през вторник с влюб ванки.
Беше му нужно едно мое „връзване на коса“ време, за да види дали имам пръстен на ръката и да ме погледне с „мога ли да седна до теб“ погледа. Очите ми, които не успяваха да го обхванат в целия му ръст, се катереха нагоре-надолу по тя лото му – от кестенявата му коса до ръба на панталона му и обратно. исках да се уверя, че е толкова хубав, колкото мис ля. Но, въпреки че изморих очите си с цялата тази трениров ка, те отдавна отговориха на неговия ням въпрос с още по нямо „да“.
Той поръча два пастиса и като цяло знаех, че ще се каним да си тръгнем заедно. сприхавите секунди, в които стела опипваше чашите и се чудеше къде ли е пастисът, бяха ужил ващо дълги. Пръстите ми потропваха по тезгяха, давайки ѝ направление накъде да погледне. тези нейни грешки кара ха мозъка ми да репетира начина, по който непознатият ми приятел се връща, позицията, която заема, усмивката, която ще ми подхвърли. времето не ми стигна да изрепетирам как во ще му кажа, нито да реша колко бързо ще се влюбваме. За това още когато хвана двете чаши пастис, реших, че е време.
За да се уверя, че е толкова красив, колкото си мисля, очите ми обиколиха цялото му тяло още веднъж. Беше фо тограф – разбира се, че беше фотограф. и преди съм имала вторнични влюбванки във фотографи, но заради този бях готова да приема, че всички други не знаят какво е обектив и камера. Ако беше казал, че е единственият фотограф в света, щях да повярвам. и тъкмо докато се отричах от всички дру ги фотографи, стела пусна „Don’t Let Me Down“ на Бийтълс. Ако беше по-близо, сигурно щях да я целуна. и точно като във фотографията – един момент се състои от няколко ком понента, а часовникът, който премести стрелките си ненор мално точно с Бийтълс, даде сигнал за образуването на един перфектен момент – любовна песен за най-мразената жена на света, вкус на сладко коренче от Сирия, аз с най-красивите токчета, стъпвали по този под, и мъж, за когото можеш само да пишеш, и пишеш, и пишеш. А и е единственият фотограф на света.
* * * След три часа излязох от бара в света с другите фотогра фи. Напускайки бара, развалих композицията на перфект ния момент. Оставих и името му, и адреса му, и листчето с те лефонния му номер при стела. Нямаше как обаче да разваля най-красивото влюбване с връзка.
Беше ми ясно, че фотограф семейство не прави… а аз – също.

 

 

 

 

Проза

Атанас Аргиров

Неделя.
Толкова рано сутринта, че прибиращите се от бар могат с чиста съвест да твърдят, че още е събота вечер.

Точно в 5:00 затрещява алармата на телефона. Любимата се протяга и спира пищящото чудовище, а аз лежа и се опитвам да разбера какво се случва и защо, по дяволите, някой си е навил аларма за пет сутринта… в неделя.
Кой нормален човек става толкова рано в неделя?

Спортуващите, разбира се.
Но те, както е известно, не влизат в графата „нормални“. Дори травма и лекар не могат да ги спрат – най-много да ги забавят, колкото да си вържат по-здраво маратонките.

Докато се опитвам да наместя мисловния процес – без особен успех – любимата вече е изпила първата си доза кофеин за деня. Облечена е в тънък спортен екип и застава до леглото в стойка „Ф“.

Погледът ѝ е достатъчен да смрази горещ летен ден, а навън още е зима.
Почувствах се като зеленчуците във фризера. Тъп. И замразен.

Все още неотворил гуреливи очи и не напълно осъзнаващ реалността, чувам дежурната реплика:
– МЕЧКООО, СТАВАЙ!
– Що бе, любов моя? – остроумнича аз. – Да не си купила самолетни билети и да ме водиш на почивка?
– Не. Неделно бягане с Алекс. Пък и да отбележим празника подобаващо.

Тук вече започнах да превъртам празниците. Рожден ден не е – има време до май. Годишнината ни е посред върлото лято…

С риск да си навлека вселенски гняв, задавам тъпия въпрос:
– Ъъ… че к’ъв празник е днес?
– ОСМИ МАРТ Е!
Все едно ме фрасна с кроше по носа.
Аз, разбира се, съм крайно неподготвен, но промърморвам:
– Честит празник, любов моя…
– Ай стига си дърдорил! — срязва ме тя. – Ставай, Алекс ще ни чака на “Капани”!

Тук, отново с риск за живота си, промърморвам:
– Мен ме тормозиш, щото сме женени, аз съм свикнал… ама що тормозиш момичето?
– Само сутрин ли губиш връзка с мозъка? – отвръща тя. – Нали се готвим за маратон. Айде, ставай!
Тук здравият разум окончателно ме изостави. Ясно е, че вече съм в издънка, но продължавам да си насилвам късмета.
– Вие ще ходите на маратон… аз само държа фотоапарата. Някой трябва да документира безумието.
Дори не успях да си довърша мисълта.

Онзи поглед – заради който белите мечки вероятно са мигрирали чак до Северния полюс – отново проблесна в очите ѝ.
Няма как. Ставам.
Започва дежурното приготовление: фъргам вода на очите, взимам гребена, заставам пред огледалото… и се сещам, че нямам какво да сресвам.
Нахвърлям някакви дрехи върху себе си – все пак навън е зима, не мога да изляза по тениска.
За всеки случай поглеждам термометъра.
Цял един градус.
Напълно е възможно белите мечки вече да са се върнали по нашите ширини.

Грабвам раницата с фотографското оборудване, моля се поне една батерия да е заредена и драматично се завличам към колата под строгия поглед на Натали.
Стигаме до Капаните. Навън е кучи студ и мъгла, гъста като фрикасе. Никакъв шанс за слънце и красиви цветове.
– Нищо де, ще пиеш кафе на плажа – успокояващо нарежда Натали.
В този момент се появява и Алекс – в типичното си прекрасно настроение и с чаровна усмивка.
Има нещо дълбоко сбъркано в тия хора – спортуващите.
Не стига, че доброволно си причиняват всичко това… ами са и щастливи.

Хукнаха двете да си тренират.
Взех си кафе от вендинга и вървя по замръзналия пясък с мислите си.

И тогава осъзнах нещо важно.
На 8-ми март някои мъже подаряват цветя.
Други купуват бонбони.
Аз ставам в пет сутринта, мъкна раница с техника по плажа в един градус температура и документирам как жена ми тича щастливо в мъглата.
Любовта има много форми.

Моята, явно, е “кардио със свидетел”.

Проза

Николай Фенерски

ФИЛМЪТ, НА КОЙТО МАША ЗАСПА

В училищата, в които полагах труд като учител, обичах да организирам киноклуб, където да гледаме класически кинотворби, да говорим за кино и да се опитаме да направим кино с учениците. Избирал съм винаги творби, подходящи за възрастта, без нищо опасно, но и умни филми, които те карат да мислиш.
И така понякога влизах в imdb и гледах кои са филмите с висок рейтинг и носят послания.
Веднъж избрах преведения като „Генезис“ (Inception) с куп звезди като Ди Каприо, Килиън Мърфи, Том Харди и така нататък.
През 2011 с Маша вече от няколко години бяхме отворили туристически офис в Приморско и работехме като екскурзоводи и представители със словашки език. Веднъж тя каза хайде да отидем на лятно кино, тогава още имаше такова там.
Седнахме ние удобно в тъмнината, над нас звездите. Почна филмът, същият този „Генезис“, почнаха едни сънища от първо, второ и трето ниво, сън в съня и още по-засукано – да сънуваш, че сънуваш, че сънуваш… Ди Каприо постоянно заспиваше и сънуваше починалата си жена. Нарочно заспиваше, за да я сънува, да бъде с нея. Във филма наричаха хората, които срещаме насън, проекции – тоест, наши измислици и представи само, не действителни срещи. Срещаш се с това, което си запомнил. А не с човека и неговата душа да речем.
Около 15 минути след началото на филма поглеждам надясно от себе си, защото ръката в ръката ми е твърде успокоена. Маша спи. Толкова тъп е този филм, че я приспа. Посмяхме се после. Какво друго да правиш на филм за сънища! А рейтингът му е 8.8. С нея всеки ден намирахме за какво да се смеем.
Не знам какви изводи трябва да правим от литературните творби – киното е литература с картинки.
Години по-късно пускам филма в училище.
Години по-късно сънувам.
Години по-късно не знам какво са сънищата.
И никой не ми казва. Едно от децата в класната стая също беше заспало. Наистина глуповато е произведението – мисля си.
Изминаха 3 години и 12 дни без Маша в този свят. „Понякога ще идвам в съня ти“ – казва един любим поет.