Архив на категория: Проза

Видео, Проза

Нели Арнаудова

ПРОФЕСИЯ ПРОСТИТУТКА

Книгата ,,Приказки за пораснали момичета” Бургазлии могат да намерят в книжарница Хеликон, Регионална библиотека „П. К. Яворов“ и в читалище „Изгрев“.

Когато започнах с думите, че Бургас е центъра на Вселената, бях абсолютно сериозна. Сега варненци ще ме наругаят, а всички останали ще ме оплюят. Но това е самата истина. Черно море целува бреговете на Бургаския залив, а той пулсира в прегръдката на три езера. Атанасовското познавам от малка. Идвахме често на групички като тийнеджъри. А днес се топим в лугата и правим своите процедури. Двете солени езера, в които седим до двадесет минути макс, по нищо не приличат на техните подобни в Турция, които са по-малки и по-скъпи. Остават ни шест дни. Намислила съм да не се срещам с никого, а намазана от глава до пети с черна кал да се лекувам. Добре, но забравих да предупредя колежката Женя от нашия сайт и тя вече ми звъни, защото трябва да пътува за пресконференция и нямало кой да пише за някакви хора, които снимали някакъв филм някъде около мен.
Измивам се набързо, завързвам хавлията около тялото си и паля колата.
На брега пред езерото цари суматоха. Двама снимат с дронове. Двама- трима с камери, гримьорка попива с пудра някого направо на терен. Друг подканва птиците да се покажат със специална свирка. А те не се крият. Дори различавам една двойка с просто око. Езерото, както ще науча по- късно, от средата на юли и целия август прелива в розово, лилаво, синьо, портокалово. Облаците са розови, слънцето грее в розово, въздухът е розов.

Промъкнах се сред зяпачите. Една красавица гледа с бинокъл, а всички останали са се втренчили в операторите. Те снимат симпатична жена с руси коси и спортна шапка, която говоринещо на камерата и показва. Когато се освободи, пристъпвам към нея. Тя работи тук от двадесет години и е една от героините на филма. Тина – разказва ми за живота в резервата, за колегите си, за птиците, които обгрижват като свои деца. Наградата за труда им са розовите фламинга. Една птица от тях пристигнала преди петнадесет години, а вече наброяват три хиляди и живеят при езерото.
Връщам се на лагуната всеки следобед, и всеки следобед красавицата с бинокъла е там и ме чака. Разменяме по някоя дума, понякога и повече. Последния снимачен ден Тина сяда до мен.
– Лентата е заснета! Ето ти две покани за премиерата на филма! Вземи и красавицата с бинокъла. . .
– Благодаря!
И аз съм готова с материала.
В залата мадамата без бинокъла е облечена с много къса пола, изрязан потник в крещящо зелено.
– Не знаех нищо за Атанасовското езеро, запъиците,, природолюбителите и хората, които добиват сол. Едните отглеждат сол, а другите птици. И живеят като голяма семейство.Представяш ли си?
– И аз не знаех нищо за червения цвят в розовото, за преливащите нюанси, видя ли във филма кадрите от дроновете? Съвършени са!
На коктейла след прожекцията побъбрихме още малко и изпихме по няколко чаши вино:
– Отивам на работа.
– В бар ли работиш?
– Не! На околовръстното! …
– Къде е това околовръстно, никога не съм знаела“…?
– Ти сериозно ли това работиш? – питам Лора на укритието за наблюдаване на птици, построено от природозащитниците.
– Защо? Не ти се вярва ли? – невъзмутимо продължава да се взира с бинокъла, подвила в клек изящните си бедра.
– В Бургас няма околовръстно, разпитах.
– Има, не ти трябва да знаеш. – махва с ръка.
– Ти… само това ли можеш?
– Не! Говоря английски и френски и умея да рисувам.
– А защо не го правиш?
– Не е толкова просто. Не познавам баща си. Изоставил майка ми месец преди сватбата. За да го накара да съжалява, преспала с приятеля му, после с приятеля на неговия приятел и с приятелите на приятелите. Започнала да им взема пари. Приемаше мъжете в апартамента. Напиваха се, биеха се, крещяха. Запушвах си ушите, за да не чувам скърцането на леглото, пропито с онази воня. Заплаших я, че ще стана като нея, надявах се да я стресна и да си потърси нормална работа. Спрях да ходя на училище. Завърших като частна ученичка колежа по туризъм. Направих го на шестнадесет с нейн клиент и избягах от къщи.Така се озовах на околовръстното. Мислех, че ще ме спре, ще ме моли, ще се разкайва. Не ми каза и дума,, не ме попита защо? В нея не беше останало нищо човешко.
– Можеш ли да се измъкнеш оттам?
– Измъкването оттам не е проста работа.
– В голяма каша си се забъркала.
– Да е само това! Имам дъщеричка. Сега майка ми се грижи за нея.
– Каква ирония! Къде е детето?
– Спи по това време.
– А ти?
– Аз гледам езерото! Ще нарисувам розовите облаци.

…

Една година решихме да прекараме цялото лято Бургас. За наш късмет времето беше горещо и водата в морето приятна за къпане. Затова подраних с баните. Поседях в соления басейн, прочетох си вестника и се посмях на едни туристи, които изнасяха лечебната кал в туби от 10 литра, като старателно ги криеха. Няма да им разваля кефа, като им напомня, че без да се потопят в солта, калта няма същите лечебни свойства, въпреки че говоря руски.
Изкъпах се на душовете, облякох индийското си сари, наместих тюрбана на главата си и огромните очила и тръгнах да се разхождам. Тина ми беше обяснила, че някъде тук се намира музея на солта. А, ето солничарската барака в зелено дворче с маси и хамаци. Красива брюнетка с бременно коремче и рокля с тънки презрамкиговори на няколко англичани, а аз се внедрявам в групата им .
– Атанасовското езеро е разделено на две части. Южната в посока Бургас е защитена местност, а северната в посока Слънчев бряг е резерват, в който се добива морска сол. Езерото е разположено на пътя “Виа Понтика”, над него прелитат птици от Европа за Африка. Броят им през есенната миграция е до 60 000 грабливи птици и 240 000 щъркела, над 30 000 розови пеликана, ята от черни щъркели, къдроглави пеликани и жерави.”
Лора обикаляше и показваше фотоси, експонати, спираше се пред някои, а ние заставахме около нея .
– Тук живее най-дребният бозайник в Европа -етруската земеровка, застрашените видра и дивата котка. Всички тях можете да видите като се запишете за организираните ,,зелени уикенди”.Езерото има няколко пъти по-висока концентрация на сол, отколкото водата в Черно море. Ето това е вагонетка, с която навремето се е пренасяла солта. Тук годишно се добиват 40 000 тона морска сол. В солената вода битуватрракообразни, риби и растения. В музея можете да си купите различни видове сол, сувенири, чаши,чанти, нашите солен сапун и солен шоколад – завършва беседата си Лора, оставя англичаните да се прехласват и се взира втренчено в мен. Така маскирана няма шанс да ме познае. Благодаря ѝ, поклащам глава, както правят индийките и със задоволство отбелязвам, че носи халка на пръста си

Видео, Новини, Проза

Интервю на Диана Саватева с Людмила Калоянова за романа й „Американски триптих“

„Американски триптих“ – пътуване през епохи, континенти и съдби Продължете да четете Интервю на Диана Саватева с Людмила Калоянова за романа й „Американски триптих“ →

Видео, Проза

Янчо Чолаков

Янчо Чолаков, Из цикъла „Страшно като елха“      

                  Три истории с антиколедно настроение

Жега. Буквално

 В Сибир Дядо Коледа се подвизаваше под псевдонима Дядо Мраз. А там вият такива вихри, че и на него му се наложи веднъж да се подслони в пещера.

В нея, обратно на онова навън, беше топло. По пода й имаше даже кал, пълна със стотици умрели паяци. Якутите я наричаха  „Обърнатия пъп”, а нейния обитател – „Господин земен корем”. Истинското му име бе Буор Мангалай, което навярно значи нещо друго. Супата от горчиви коренчета, която Буор Мангалай сипа от кипналия котел, за да угости Дядо Мраз, обаче беше отвратителна. И затова белобрадият старец му се отблагодари, като връчи на синчето му едно порцеланово биче, чийто преден десен  крак без копито бе скъсен, досущ като този на футболиста Гаринча.

-Че какъв дар е това? – възмути се Буор Мангалай, който бе свикнал местните чукундури да му принасят в жертва истински добичета. – Ей сега ще те сгрея аз тебе!

Изведнъж стана очевидно какво щеше да сполети впрегнатите в шейната елени, които кротко потропваха пред входа.

Защото Господин земен корем не бе възможно най-добрият избор за домакин, а по-скоро създание, традиционно известно с неприятния си нрав.

Тогава Дядо Мраз видя как дланите на Буор Мангалай се сляха една в друга и той зашепна в скоропоговорка думи, които, съвсем необяснимо, излъчваха зловонна миризма. Миризливи думи, точно тъй. Сетне пространството се огъна и издаде пронизителен звук, изпуснат сякаш от дебелото черво на преизподнята.

И Дядо Мраз се понесе… този път без шейна. Литна подобно снаряд към облаците.

Видя как най-долното небе се свиваше по окръжността си и чу как то се триеше по релефа на високите  земни повърхности с пръхтенето на биещи се жребци. Преодоля с трета космическа скорост деветте небеса на якутското олонхо, зависнали едно над друго, после хоризонтът на събитията го всмука и той се озова в една реалност, за която бихме казали, че мамата си джаса.

…Слабо е твърдението, че на WASP-76b беше твърде горещо. Защото Дядо Мраз се бе озовал тъкмо на WASP-76b, екзопланета в приливната зона на звездата-приемник BD+01 316, но нямаше как да го знае. Пък то не се и помни. Проблемът е, че астрономите избират за наименование на космическите обекти такива комбинации от букви и цифри, каквито са свикнали да използват за пароли в електронните си пощи.

Ако въобще можеше да се говори за късмет, късметът на Дядо Мраз се състоеше в това, че се бе оказал на нощната страна на планетата, където температурите бяха средно с хиляда градуса по-ниски от дневните. А нещастието му – че подир малко железните пари, които се носеха насам откъм дневната страна, щяха да се охладят. Което в нашия случай означаваше да заврат като кипнал в ада казан и да рукнат под формата на разтопено желязо.

Намираше се ни повече, ни по-малко в царството на железните дъждове. Там, където желязото никога не хваща ръжда.

Устата на Дядо Мраз се окръгли и образува колелце. От нея изскокна димно кръгче.

Той сведе поглед. Ботушите му бяха почнали да се стапят, а и без това топлата шуба – да пуши. По снежнобялата брада заблещукаха микроскопични светлинки.

-Мамка му! – възкликна той, макар че по обясними причини  избягваше да псува. – Тук няма на кого дадеш подарък…

Всъщност нямаше дори дяволи.

                                    Свинщина

Научи се това прасе да яде плъхове и ярки! Както е подкарало, скоро и хора ще почне да лапа… Добре, че дойде Коледа!

Опретна се колачът и видя сметката на Гошо Сладура (тъй се зовеше прасето).

-Никога вече няма да ми дъвчеш кокошчиците! – изсумтя стопанинът.

Душата на животното се отвори над тях като парашут.

Цялата фамилия слюноотделяше в очакване на осмянката и контрафилето на скара, само тъщата се гнусеше от гледката на разпраното животно. И съзнанието й сякаш искаше да избяга от смъртта в живота.

-Ха! – възкликна колачът.

Сред месивото от слуз и разкашкани черва аленееше шапка с мръснобял помпон. Две ръкавици обвиваха омекнала от стомашните сокове колетна пратка. Тогава колачът бръкна в кутията и извади оттам лъскаво картонче, сгънато на две.

-Знам какво е – каза тъщата. – Честитка за Новата година!

             

               Нравът им сега е друг

Промъкваше се мълчаливо със скъпоценната си придобивка през загражденията. Беше я задигнал от една витрина, заедно с кръстатата поставка, и едвa бе избегнал патрулите на природозащитниците. Петно от кехлибарена смола лепнеше на панталона му.

Бързаше към дома насред разлюления облак от зелени иглички. Небето ръсеше капчици вместо снежинки. От радиото долетя „Who’ll Stop the Rain”.

Тя… тя го зашлеви! Eлхата, която носеше вкъщи… Стволът й прорасна в гръдния му кош, а от очите му изскочиха шишарки. Клоните се извиха в гарванови криле. Един гирлянд стегна адамовата му ябълка. Фигурките от коледната украса образуваха ритуален кръг.

„Nevermore!” – изскърца нещо.

После по телевизиите щяха да кажат, че иглолистните видове са полудели.

Грешка: няма вече телевизии. Децата на вечнозелените си имат други занимания.