Янчо Чолаков, Из цикъла “Страшно като елха”
Три истории с антиколедно настроение
Жега. Буквално
В Сибир Дядо Коледа се подвизаваше под псевдонима Дядо Мраз. А там вият такива вихри, че и на него му се наложи веднъж да се подслони в пещера.
В нея, обратно на онова навън, беше топло. По пода й имаше даже кал, пълна със стотици умрели паяци. Якутите я наричаха „Обърнатия пъп”, а нейния обитател – „Господин земен корем”. Истинското му име бе Буор Мангалай, което навярно значи нещо друго. Супата от горчиви коренчета, която Буор Мангалай сипа от кипналия котел, за да угости Дядо Мраз, обаче беше отвратителна. И затова белобрадият старец му се отблагодари, като връчи на синчето му едно порцеланово биче, чийто преден десен крак без копито бе скъсен, досущ като този на футболиста Гаринча.
-Че какъв дар е това? – възмути се Буор Мангалай, който бе свикнал местните чукундури да му принасят в жертва истински добичета. – Ей сега ще те сгрея аз тебе!
Изведнъж стана очевидно какво щеше да сполети впрегнатите в шейната елени, които кротко потропваха пред входа.
Защото Господин земен корем не бе възможно най-добрият избор за домакин, а по-скоро създание, традиционно известно с неприятния си нрав.
Тогава Дядо Мраз видя как дланите на Буор Мангалай се сляха една в друга и той зашепна в скоропоговорка думи, които, съвсем необяснимо, излъчваха зловонна миризма. Миризливи думи, точно тъй. Сетне пространството се огъна и издаде пронизителен звук, изпуснат сякаш от дебелото черво на преизподнята.
И Дядо Мраз се понесе… този път без шейна. Литна подобно снаряд към облаците.
Видя как най-долното небе се свиваше по окръжността си и чу как то се триеше по релефа на високите земни повърхности с пръхтенето на биещи се жребци. Преодоля с трета космическа скорост деветте небеса на якутското олонхо, зависнали едно над друго, после хоризонтът на събитията го всмука и той се озова в една реалност, за която бихме казали, че мамата си джаса.
…Слабо е твърдението, че на WASP-76b беше твърде горещо. Защото Дядо Мраз се бе озовал тъкмо на WASP-76b, екзопланета в приливната зона на звездата-приемник BD+01 316, но нямаше как да го знае. Пък то не се и помни. Проблемът е, че астрономите избират за наименование на космическите обекти такива комбинации от букви и цифри, каквито са свикнали да използват за пароли в електронните си пощи.
Ако въобще можеше да се говори за късмет, късметът на Дядо Мраз се състоеше в това, че се бе оказал на нощната страна на планетата, където температурите бяха средно с хиляда градуса по-ниски от дневните. А нещастието му – че подир малко железните пари, които се носеха насам откъм дневната страна, щяха да се охладят. Което в нашия случай означаваше да заврат като кипнал в ада казан и да рукнат под формата на разтопено желязо.
Намираше се ни повече, ни по-малко в царството на железните дъждове. Там, където желязото никога не хваща ръжда.
Устата на Дядо Мраз се окръгли и образува колелце. От нея изскокна димно кръгче.
Той сведе поглед. Ботушите му бяха почнали да се стапят, а и без това топлата шуба – да пуши. По снежнобялата брада заблещукаха микроскопични светлинки.
-Мамка му! – възкликна той, макар че по обясними причини избягваше да псува. – Тук няма на кого дадеш подарък…
Всъщност нямаше дори дяволи.
Свинщина
Научи се това прасе да яде плъхове и ярки! Както е подкарало, скоро и хора ще почне да лапа… Добре, че дойде Коледа!
Опретна се колачът и видя сметката на Гошо Сладура (тъй се зовеше прасето).
-Никога вече няма да ми дъвчеш кокошчиците! – изсумтя стопанинът.
Душата на животното се отвори над тях като парашут.
Цялата фамилия слюноотделяше в очакване на осмянката и контрафилето на скара, само тъщата се гнусеше от гледката на разпраното животно. И съзнанието й сякаш искаше да избяга от смъртта в живота.
-Ха! – възкликна колачът.
Сред месивото от слуз и разкашкани черва аленееше шапка с мръснобял помпон. Две ръкавици обвиваха омекнала от стомашните сокове колетна пратка. Тогава колачът бръкна в кутията и извади оттам лъскаво картонче, сгънато на две.
-Знам какво е – каза тъщата. – Честитка за Новата година!
Нравът им сега е друг
Промъкваше се мълчаливо със скъпоценната си придобивка през загражденията. Беше я задигнал от една витрина, заедно с кръстатата поставка, и едвa бе избегнал патрулите на природозащитниците. Петно от кехлибарена смола лепнеше на панталона му.
Бързаше към дома насред разлюления облак от зелени иглички. Небето ръсеше капчици вместо снежинки. От радиото долетя „Who’ll Stop the Rain”.
Тя… тя го зашлеви! Eлхата, която носеше вкъщи… Стволът й прорасна в гръдния му кош, а от очите му изскочиха шишарки. Клоните се извиха в гарванови криле. Един гирлянд стегна адамовата му ябълка. Фигурките от коледната украса образуваха ритуален кръг.
„Nevermore!” – изскърца нещо.
После по телевизиите щяха да кажат, че иглолистните видове са полудели.
Грешка: няма вече телевизии. Децата на вечнозелените си имат други занимания.
