Архив на категория: Проза

Проза

Марин Маринов

Преди години имах щастието да интервюирам румънския писател Мирча Картареску в Бургас по време на представяне на двете части от трилогията му “Ослепително”. Дълго се подготвях за този разговор. Предварително бях чел “Лявото” крило” и “Тялото” и бях впечатлен от начина му на изказ и високата му ерудиция. Нещата му по някакъв начин ми напомняха на Пруст или на Томас Пинчън, всички тези постмодерни игри на изказ. След поредица от въпроси, помня, че изведнъж го попитах: Добре, Г-н Картареску, но какво всъщност се опитвате да кажете с всички тези стотици страници? Той ме погледна и ми отговори това: Опитвам се да запълня липсващи звена в съвременната румънска литература. Визираше Пруст. От тази среща са минали много години. Разбира се, още след прочита на книгите му започнах да имитирам слога му на изказ. Изписвах десетки страници, но бяха далеч от овладения му стил. Накрая се отказах и съвсем целенасочено започнах да търся български образци, които да се доближават до субординативния му начин. Нямаше. Те липсваха или ако ги имаше бяха спорадични опити. Години след това в социалните мрежи ми попаднаха обаче текстове на Марин Маринов. А по-късно и книгата му “Осем такта тишина”, точно в която открих запълнени тези “липсващи звена” и в българската литература. Писането на Марин Маринов е ювелирно, слогът му е бароков, напомнящ на големите Maurice Blanchot, Broch, на места на Cortazar, William Faulkner, Antonio Lobo Antunes. Рефлексът му е насочен към читатели, предварително подготвени, със солиден бекграунд от знания зад себе си. Тук, Марин ни предлага малък пасаж от книга, която подготвя. Продължете да четете Марин Маринов →

Проза

Янчо Михайлов

МАЛОВЕРЕЦ

Дечо Сеферов Слънцето бе болнав от малък. И не беше слънчев човек. Често униваше поради болестите, които, като звена на верига, се нишеха една след друга. Неговите съученици му бяха лепнали прякора Слънцето, защото главата му бе обла като слънчевия диск, а косите му стърчаха на всички страни като лъчи.
Дечо се ожени късно, почти на четиридесет. Молеше се на Бога да му даде относително здраве и сили поне да изгледа и изучи децата. Господ чу и изпълни молбата му, но напоследък Дечо отново закъса със здравето. „Господи, – присети се Дечо отново за Подателя на всички блага – моля Те дай ми още пет годинки живот. Какво са за Тебе пет години – един миг? Поне да се порадвам на пенсийката си и да походя за риба. Нали в Твоята Книга пише, че „дните на нашия живот са седемдесет години”* – нека се изпълни тази правда.
През нощта насън Дечо сякаш чу Божия глас: „Дечо, не ти ли дадох това, което Ми бе поискал? Изгледа децата си, изучи ги. Май забрави да Ми благодариш, ама нейсе. Поне спазваш ли заповедите ми?” „Ами… – смънка Дечо – понякога”. „Ех, Дечо, Дечо – въздъхна Господ – защо почти всички се сещате за Мен само когато сте в нужда? А иначе живеете така сякаш Аз не съществувам”. „Виноват, Господи, прости ми!” – примоли се Дечо. „Иди си и недей вече греши”** – каза му Господ и го отпрати.
Дечо прие този сън като обещание, че Бог ще удължи дните му. Миналата седмица ходи на лекар, който го уплаши, че съзира туморно образование в един от телесните му органи и му препоръча скъпо изследване, което да потвърди или отхвърли докторското заключение. По цял ден ходеше натъжен, защото не усещаше здраво място в плътта си***.
След разговора си насън с Бога Дечо реши да потърси и второ мнение. Чрез връзки попадна на лекар, който му вдъхна доверие. Той го успокои, че повишените му показатели говорят за възпаление и че в случая няма нужда от това изследване, което му бе препоръчал другия доктор.
– Уж в Бога вярваш, ама май повече вярваш на докторите! – упрекна го жена му. – Добре, че се молих за тебе.
– Ама ти вярно ли си се молила за мене? – попита учуден Дечо.
– Че аз, ако не се молех за тебе нямаше да си жив досега! – затапи го жена му и се захвана да меси питка, за да я занесе в храма и да благодари на Бога за предстоящото изцеление на своя маловерен съпруг.

* Псалом 89:10
** Евангелие от Иоана 8:11
*** Вж. Псалом 37:7,8

 

БАБА ЦЕНКА

– Честита служба! Да си жив и здрав! – пожела близо деветдесетгодишната клисарка баба Ценка на свещеника след като той приключи литургията. – И да доживееш до моите години!
– И ти да си жива и здрава, бабо Ценке!
– Засега съм само жива, ама и това не е малко. Знаеш ли, отче, до седемдесет години е трудно, нататък е лесно.
– Навярно си права, но аз едва ли ще узная дали е така. Освен ако Господ не реши да удължи дните ми, за да ми даде възможност да се покая както трябва.
– Сигурно на мен за това Бог ми е дал години, щото много са ми греховете.
– Какви грехове имаш пък ти, особено на тая възраст?
– Със снахата не се погаждам. Нали казваш, че Господ не ни изпраща по-големи изпитания, отколкото можем да понесем. Защо тогава ми е изпратил такава снаха?
– Какво да ти кажа, бабо Ценке? И на мен ми е трудно да понасям някои неща. Но питаш ли на Господ какво Му е, как ни търпи с непрестанните ни грехове, с безкрайните ни искания, които отправяме към Него – дай, Господи това, дай, Господи, онова?
– Да, вярно. Сигурно и на Него, горкия, не Му е лесно.
– А синът ти разбира ли се с жената си? Добре ли си живеят?
– Синът ми не обича да споделя. Но не дава дума да се каже против нея.
– А ти какво не ѝ харесваш на снахата, защо не можеш да я приемеш?
– Не е добра домакиня, не обича да готви, у тях е постоянно разхвърляно, мивката почти винаги е пълна с неизмита посуда. А моят Асенчо бе свикнал да му е наготвено, сервирано. Сега яде почти само суха храна, пък е с болен стомах. Едно копче не му е зашила, един чорап не му е закърпила.
– От колко години са женени?
– От тридесет и две. Внуче вече имат.
– Какво искаш тогава? Радвай се на внуците и на правнучето. Радвай се на дните, които Бог ти е отпуснал. А относно снахата чуй какво ще ти кажа. Немците имат една поговорка: „Всички хубости под една шапка не могат да се съберат”. Щом досега са заедно, значи са намерили път един към друг. Нали е казано в Писанието: „Ще остави човек баща си и майка си и ще се прилепи към жена си; и ще бъдат двамата една плът”.
Баба Ценка въздъхна. Щеше ѝ се нейният Асенчо да бе случил на по-добра съпруга: „А отчето, той си говори що си знае, що е учил”.
„Сякаш за жена ми говореше баба Ценка, когато описваше снаха си” – каза си свещеникът.

 

ВНУЧЕТА

Янко много обичаше децата, но нямаше внучета.
– Синът не иска да се жени – оплакваше се той на своя бивш колега и стар приятел Пенчо Облака. – Толкова приятелки смени, как пък не се намери някоя да го излъже да ѝ направи едно бебе. Пък и парясница с дете да бе довел, като свое щях да го гледам. А той куче си взел. Вместо внуче – куче.
– Оставя ли ти поне понякога кучето да го разхождаш?
– Ти добре ли си, бе? Аз да разхождам куче?!! Остави ли ми го, ще му го върна на тепсия! – закани се Янко.
– Е, ако имаше внуче какво щеше да правиш? Нямаше ли да го разхождаш?
– Как няма? И за риба на реката щях да го водя, играчки от дърво щях да му майсторя.
– И приказки сигурно щеше да му четеш.
– Знаеш, че не съм много по четенето. Само, дето веднъж прочетох за една нощ книга с разкази, която някой се бе излъгал да ми подари и то, защото нямах за решаване судоку. Ще му разказвам на внучето разни случки от моето детство.
– А ще му разкажеш ли как веднъж забрави в градския парк Николай? Или вече не си спомняш. Бяхме получили премии и решихме да седнем в ресторанта в парка да се почерпим. Пътьом ти взе Николай от детската градина и го помъкна с нас. Хлапето, след като си изяде кебапчето и изпи сока, почна да мрънка да си тръгвате. А ти го качи на влакчето, което обикаля из парка и надплати на шофьора да го вози, докато на малкия му омръзне, и се върна при нас да си продължим благата раздумка. По някое време си тръгнахме. „А къде е Николай?” – попита някой от нас. Ти се плесна по главата и хукна към парка. Каза че си го намерил там, откъдето тръгва влакчето, да седи на пейка и да те чака.
– Така бях му казал. Добър син имам. И сега ме слуша. Викна ли да го свършим някаква работа, идва на секундата. Не е като синовете на брат ми, той се лигавеше с тях като малки и сега си пати.
– Образцов баща беше, образцов дядо ще станеш!
– Бъзикай се ти с мене. Ако искаш да знаеш, мен децата много ме обичат. Сприятелих се преди няколко години с едно момче, горе-долу на възрастта на сина ми. Живее близо до нас. Има четири деца, малките са близначета – момченче и момиченце на две годинки. Често ходя у тях, нося им разни лакомства. Гушкат се в мен, нося ги на конче, играя си с тях. Чувствам ги като внучета. „Къде си ходил пак?” – пита ме веднъж жена ми. „Бях при моите внучета”. „Ти да нямаш паралелно семейство?” – пошегува се тя.
От есента баща им ги води на детска градина и минават край нас. „Дядо Янко, дядо Янко!” – викат ме малките и аз, както съм по боксерки и риза, се показвам на терасата и, като някой партиен вожд от трибуната, им махам с ръка, а те ми пращат въздушни целувки. Една седмица бях в болница и близначетата не искали да ходят на детска градина, защото дядо Янко не се показал на терасата.
Сега, откакто застудя, прозорците на терасата са затворени и невинаги ги чувам, когато ме викат, затова излизам на трибуната и ги чакам. Е, малко понастивам, ама нищо.

Проза

Иван Кехлибарев

Д Е У Л Т У М

Император цезар Елий Адриан Антонин Август, баща на отечеството, четвърти път консул, построи бурги и президии за охрана на провинция Тракия и по границата на Флавиетата колония Деултум. Продължете да четете Иван Кехлибарев →

Проза

“Червено море” от Боян Биолчев

Какво ме гледаш така? Не ти харесвам? Как да ти харесам! Знам се на какво приличам. Обаче никак не ми е зле, защото съм в кръчма, не се готвя да ставам киноартист… Не си ме Продължете да четете “Червено море” от Боян Биолчев →

Проза

Дамла Кемик

Преди войната Кабул беше красив град. Сега също е, но градът просто загуби блясъка си, когато останах без роднини и близки. Кафяви равнини, сурови планини и заснежени върхове… те обграждат долината, в която е разположена столицата ни. Река Кабул тече през сърцето на града, разделяйки централните базари с мирис на пресни подправки. Аз и баща ми ходехме там да продаваме каквото намерим, за да имаме пари за поне малко храна. Бяхме само аз и той. Той беше моят воин, моят спасител.
Обичах баща си повече от всичко. Няма достатъчно думи, с които да опиша колко важен беше за мен моят baba. Заради талибаните Афганистан се превърна в затвор за жените. Афганистанските момичета трябва да бъдат мълчаливи и да се подчиняват на мъжете. Баща ми Кадир ме научи на обратното- да бъда независима, с мъжете сме равни. Той не беше типичният афганистанец. Може би това беше причината да го обичам толкова много. Аз бях неговото цвете. Поливаше ме с грижи всеки ден…
Спомням си деня, в който започна войната и мъжете трябваше да защитят града.
– Обещавам, Азиза! Обещавам! Ще се върна!- каза татко, но аз не можех да пусна ръката му.- Ще се върна, преди да се събудиш, преди да отвориш очи!- Хората казват, че очите са прозорeц към душата. Затова го погледнах право в очите. Знаех, че лъже. Но нямах избор и пуснах ръката му. Той искаше да защити дванайсетгодишното ми тяло и душа, да ме държи далеч от тези чудовища.
– Върни се възможно най-скоро! Чакам те, baba!
Страхувах се да остана сама и не можех да заспя. Седнах до прозореца. Пороен дъжд измиваше злобата, тъгата и болката от кабулските улици. От време на време по небето прелитаха искри и гръмотевици. Но това беше най-малкият ми проблем. Надявах се да видя баща си отново, да го прегърна. Единственото, което можех да направя, беше да се моля на Аллах да го защити.
Дъждът спря. Часовете минаваха бавно един след друг. Цареше тишина. Чувах собственото си дишане и бръмченето на мухите. Това ме побъркваше. Слънцето се скриваше бавно. Денят почти беше минал. Аз все още чаках. Устата ми бе пресъхнала, а очите ми бяха по-влажни от пръстта навън. Бях гладна. Умирах от глад. Ала притеснението ме разяждаше отвътре. Baba не се върна. Навън изобщо нямаше хора. Улицата беше празна. Помислих си, че не е опасно, затова реших да изляза и да потърся татко.
Когато пресякох улицата, бях ужасена. Чувствах как кръвта преминава през вените ми, чувах ударите на сърцето си в ухото ми. Един от талибаните дърпаше за косата момиче, предполагам на моята възраст, и го влачеше по една от тъмните улици. Една майка бе паднала на земята и прегръщаше убитото си дете. А друга жена молеше да я пуснат, защото синът ѝ я чакаше да се върне.
Какво направих? Защо изобщо излязох? Кой ще отвори вратата на татко като се върне? Да не би талибаните да са го заловили? Дали той също моли талибаните да го пуснат като онази жена? Не можех да се върна вкъщи. Вече ме забелязаха. Ще ме проследят и дори да ме убият.

Що за мъже са това? Жената е причина те да са на този свят, така че те нямат право да не я уважават. Истинските мъже се отнасят към жените с достойнството и уважението, което заслужават. Моят baba никога не би постъпил така с никоя жена.

Реших да се скрия зад една разрушена ограда. Надявах се, че никой няма да ме намери. Хората ме подминаваха, без да знаят, че някой се крие зад руините. А ако знаеха, не мисля, че щяха да спрат да ми помогнат. Някои дори биха ме издали. Във войната всеки е сам за себе си. До мен имаше много камъни, останки от разрушената ограда. Под тях имаше много смачкани кокичета, безжизнени. Само една от тях беше оцеляла. Върху бялата й камбанка имаше капка кръв. Реших да я откъсна, за да ми носи късмет и да ми напомня да не губя надежда. Аз съм цветето на баща ми, което ще оцелее.

Чух стъпки, които се приближаваха към мен. Запазих спокойствие и надникнах, за да видя кой е. Видях 2 чифта мъжки крака.

– Разбирам, че трябва да изхранваш и друго семейство, но помисли пак. Ще продадеш ли Азиза, единствената си дъщеря, за да изхранваш синовете си, които могат да се грижат за себе си в тази страна? Кадир, помисли добре!

– Нямам избор, Хасан! В края на краищата тя ще бъде по-добре, ще има храна, вода, подслон. Ще отида да я взема сега. Ахмад я чака. Парите вече ми ги даде.

            Те си тръгнаха. На този ден останах без баща, без роднини. Съвсем сама. Не войната го уби, а моята представа за него. Той откъсна своето цвете, за да нахрани вълците си. Дори не знаех, че има друго семейство, дори не знаех, че имам братя. Исках да изляза изпод руините и да го погледна в очите както последния път. Но не го направих. Стоях на същото място и се надявах, че моят baba, който ме отгледа, ще се върне и ще ме спаси. Не баща ми, който ме продаде. Моят baba…

            Останах завинаги под руините, но душата ми се луташе и търсеше баща ми. Моят baba, който се надявах да се върне и да ме спаси… Моят baba, който не ме предаде. Но това е най-гадната част от предателството. Нали знаете какво казват старите- предателството идва от най-близките до сърцата ни хора.

Скъпа, майчице,

Седя на ръба на пропастта със скръстени ръце. В дилема съм. Затварям очи, надничам в своята памет и наблюдавам горящите ми мигове с теб. Споменът за красивите ти къдрави черни коси като нощта и големите ти кехлибарени очи няма да избледнее, нали? Ще бъдеш до мен винаги, нали? Обеща ми!

Купих ти букет червени рози- любимите ти. Надявам се да ги приемеш… да ми простиш! Знам, че ще го направиш- мъничка си на ръст, но душата ти е вечна, душата ти е осмото чудо на света! Оглеждам се за теб в тълпата, но лицето ти не мога да зърна, ръката ти не мога да хвана. Като че ли чувам гласа ти в тишината- търсиш ме, нали?

Съжалявам за лошите думи… знам, че оставят отпечатъци. Но върни се, повече не ще се оплача- имаш думата ми! Досега нямах смелостта да ти призная- искам да си винаги до мен! Ти за мен си това, което дъждът е за цветята!

Благодаря ти за всички жертви, които си правила за мен! Благодаря ти за това, че ме обичаш! Благодаря, че ме направи човек! Винаги ме подкрепяш в решенията ми и ме изслушваш. Научи ме да поемам отговорност за грешките си. Научи ме да прощавам и да искам прошка.

Разбих сърцето ти на милион парчета. Но тук съм вече, ще ги събера! Няма да ги разпилея, обещавам! Вече не съм безотговорното малко момиче, което се радваше на всяка една победа на „Не се сърди, човече!“- знам, че ти ме оставяше да победя. Знам, че и ти обичаше бял шоколад, но даваше и своите парчета на мен!

Отварям очите си и усещам присъствието ти! Жалко, че очите не виждат невидимото- най-съкровеното. Но сърцето никога няма да сбърка- лекуваш драскотините му. Настъпи пролетта, ала като надникна през прозореца, времето е студено, а листата на дърветата са окапали отново. Дължи ли се това на твоето отсъствие?

Липсваш ми, мамо! Топлата ти усмивка няма равна- озаряваше дните ми. Вече няма и кой да ме държи за ръката. В нежните ти очи виждах падащи звезди, които сбъдваха всяко едно мое желание. Липсват ми прегръдките ти силни- онези, които ме успокояват и ми вдъхват надежда, че ще успея. Липсваш ми всеки час и всеки ден, продължаваш и ден след ден… Но бавно се уча да живея без теб. Налага се!

Мислех си, че времето да те видя пак ще дойде, ала то само си отива. Мястото ти на балкона е празно, сутрините вече не ухаят на кафе. Гласът ти се лее из стаята ми- песен, която никога няма да ми омръзне. Мразех, когато ме събуждаше рано, но сега винаги се успивам.  Къщата опустя, заедно с нея и моята душа. Албумите вече са празни, купих рамки за всичките ни снимки заедно. Страх ме е, защото знам, че части от моята памет ще те забравят. Няма да го понеса!

Взирам се в гравирания надпис на плочата пред мен и сдържам сълзите си. Оставям на земята букета с картичка „С обич за мама“. Обръщам гръб и си тръгвам, едва тогава успявам да пусна сълзите си, които се настаниха в сърцето ми и не могат да бъдат заличени. Писмото ми няма да получи отговор… Съжалявам, мамо!

твоя Д.

……………………………………………………………………………

Здравей, любов!

Липсваш ми! Толкова далеч си, но те чувствам съвсем близо до себе си. Усещам парфюма ти с аромат на ирис из цялата ми стая. Всеки един силует ми напомня на твоя, предполагам сенките ти ме преследват навсякъде. Липсват ми красивите ти макадамови очи с бадемов цвят, напомнят ми на свежа пролетна картина. Всяка секунда мисля за теб. Прокрадваш се в ума ми като лъч светлина през прозорец…

Помня те! И сигурно никога няма да мога да те забравя. Думата „обичам те“ навярно нямаше значение за теб, но аз все още чакам да се върнеш и да ме наречеш „любов“.  Питам се обичаше ли ме толкова, колкото аз теб? А изобщо обичаш ли ме все още? Не ме приемаше такава, каквато бях- по твое желание се промених. Нямаше те и в най-трудните ми времена- вероятно и затова бяха толкова трудни. Смяташе, че изисквам твърде много от теб- любими, исках единствено и само да си верен и въпреки това ме замени с друга…

„Трудна си за обичане“ бяха последните ти думи към мен. Трудна за обичане, но и толкова лесна за забравяне? Направих всичко по силите си. Пожертвах себе си, за да си добре, бях до теб, когато се нуждаеше от опора. Когато падаше, те хванах. Вдъхнах ти увереност и сила, за да вървиш с високо вдигната глава. И там, на върха, ти ме изтри от живота си. Дори не се опита да ме задържиш. Но въпреки това- чаках.

Забрави ли всъщност какво е любовта? Любовта е вяра- на всичко се надява и всичко търпи. Не гледа с очите, а с душата – приема те такъв, какъвто си, без претенции и предразсъдъци. Доверява ти се и те поглъща без да пита- неочаквано, спонтанно, дори стихийно, помитайки като буря в ясен ден целият ти свят, и го преобразява по неповторим начин, както само тя може. Разтапя ледове, преодолява разстояния, не търпи прегради. Любовта е странен огън- колкото по-далеч  си, толкова по-силно гори. А ти запали безпощадно моето сърце.

Питам се къде сбърках? Не мисля, че заслужих това. Но любовта е зеницата на човешкото чувство и въпреки това е толкова сляпа… Кара те да правиш неща, за които не си и подозирал. Сърцето не приема това, което разумът знае. Всяка вечер си лягах с красивите думи, с които ме лъжеше. Исках да бъда твоята роза, а ти да бъдеш моят малък принц. Пренебрегнах собствените си нужди, ти беше центърът на моята Вселена. Живеех в сън, от който не исках да се събуждам. Знаеше за безсънните ми нощи, за изплаканите сълзи. Знаеше колко болка се крие зад моята усмивка, знаеше, че всичко вътре в мен крещи. Сърцето ми все така пропуска удар като чуе нашата песен. Ти беше моят наркотик. Бях пристрастена към теб, всяка твоя дума се забиваше в сърцето ми като стрела. Поглеждах в дълбоките ти очи и откривах своето щастие. Поникнаха ми криле и пуснах корени с теб. Ти беше вятърът в косите ми, капките роса по прозореца ми. Пламъкът на моята свещ! Бе единствената звезда на моето небе! Никога не съм и никога не бих те предала, дори и след твоята измяна. Не съм и предполагала, че ще изрека по-силни думи от „обичам те“, но… Прощавам ти, любими!

С любов Д.

Ето какво пише за себе си Дамла Кемик

Казвам се Дамла Сезгин Кемик. Родена съм на 2 април, 2005 година в град Айтос, обл.Бургас. Уча в Средно училище “Никола Й. Вапцаров”- град Айтос, дванадесетокластничка съм в профил “Чужди езици” с интензивно изучаване на английски език. Занимавам се активно със спорт и изкуство от много ранна детска възраст. Рисувам откакто се помня. Бях сред 130-те наградени (от над 7000) в миналогодишното издание на Световния конкурс “Малък зограф”. Освен с рисуване, се занимавам и с писане, насърчена съм от моята учителка по български език и литература, г-жа Лиляна Тангарджиева. Взех участие в литературен конкурс за поезия “Изящното перо” в Чикаго, който е предназначен за писатели предимно над 20 години, и спечелих първо място. Спечелих и трето място в националния литературен конкурс „И ти си в мене – ти, родино моя“- 2023 г. в Чирпан. Друго мое отличие в сферата на литературата е 1-во място в конкурса “Георги Тодоров”-2023 г. в Мездра. Представих се отлично и в тазгодишното издание литературния конкурс по стихотворението “Любов и свобода”на Шандор Петьофи- гр.Разград. Преди няколко месеца започнах да пиша и разкази, като някои от тях вече са издадени в сборници. Чета много исторически романи и смятам, че това повлия много над творчеството ми и сюжетите в разказите ми. Освен на български, пиша и на английски език. Дълъг е списъкът с наградите и отличията ми от България и целия свят в сферата на литературата. Освен с рисуване и писане, се занимавам и със спорт, тенисистка съм, занимава се с танци още от ранна възраст, освен това тренирах и бойни изкуства.