Архив на категория: Поезия

Наталия Недялкова

ЧЕТИВО НА ПРИМА ВИСТА

Четен
прочетен
препрочитан
дискутиран
цитиран
проучван
тълкуван
изучаван
препоръчван
забраняван
напомнян
скрит
препокрит
и преоткрит:
най-вълнуващият
ръкопис:
Животът.
Написан на прима виста
и винаги – без чернова.

ОЖАДНЯВАНЕ

След толкова бури
в чаша вода
не остана
дори и капка
съмнение.

Автор: Наталия Недялкова

Продължете да четете Наталия Недялкова

Из “Първо беше ден, а после вечер…” от д-р Лорис Мануелян

Все още сънувам… Сънувам и даже
оставих съдбата на автопилот.
Не знам и се питам, на дните пейзажът им
сън ли е, спомен, или пък живот…?

 

• • •
Странно… Във съня си те изгубих!
А бяхме, уж, сами? Съвсем сами…
Ти беше в жълта рокля с пеперуди,
с разрошени коси, с размазан грим.

В мансардата ухаеше на лято,
на леност, на кафе и на липи…
На масичката, сякаш недолята
стоеше чаша с блясък недопит.

И всичко беше някак нереално,
почти като във мелодрамен филм:
с прозореца открехнат театрално
и с вятъра пролуката открил.

За моята припряност, тъй привично,
ревнувах те нескрито с поглед скрит,
ревнувах те от всеки и от всичко,
ревнувах те от себе си дори!

 

И знаех, че е сън, а се увлякох!?
Почти неволно, сякаш на шега,
макар да подозирах, че зад всяка
шега прозира мъничко тъга…

И ето – рязък трясък на будилник!…
И лентата се скъса… Сбогом, сън!
Екранът на прозореца просветва
от избелялото небе навън…

И сбогом, жълта рокля с пеперуди!
Прощавайте, очи със искрен грим…
Но странно… Уж, в съня си те загубих,
а ето, в мойте мисли те открих…

 

Портрет

Очите ти – лято, море и безумие…
Веждите – сянка от птица над тях.
Косите ти – пурпурен лъч в златоструние,
устните – пареща жажда за смях…

Шията – лебедов зов от мълчание…
Рамото – ручей, сълзящ под снега…
Ръцете ти – вятър, повел към изгнание
тихи мъгли с белокрила тъга.

Дъхът ти – безмилостна пролетна тръпка.
Гласът ти – предчувствие в есенен ден.
Нозете – заглъхващи, стъпка след стъпка,
далече, безкрайно далече от мен…

 

• • •

В безмълвието на мига, когато
от твоите мигли струйне тъмнината
и в мислите, когато зрак се спусне –
смъртта е таен знак на твойте устни…

Когато по-внезапна и от пламък,
дланта ти се взриви на мойто рамо
и с тръпнеща умора се отпусне,
смъртта е парещ вик на твойте устни…

Когато във пастелите на здрача,
телата ни се слеят до прозрачност
и сенките им към нощта препуснат,
смъртта е стенещ дъх на твойте устни…

Когато тишината, с длан гореща,
разпалила греха в тържествен свещник,
пред тебе като свят олтар се спусне
смъртта е бял воал над твойте устни…

Дори, когато от съня възкръснал,
бездомен лъч в косите ти се пръсне
и сплита цветовете си изкусни,
смъртта е звъннал смях на твойте устни!

 

До смърт, непорочна
нощта ни притисна
с теб, двама – момиче и мъж.
И сякаш нарочно
в сърцата ни плисна
пречистващ и тих майски дъжд!

И чужди уж бяхме,
а станахме близки…
Защо ли, не зная и аз?
/Щом в нас нещо вяхне,
така ни се иска
да стане вълшебство тогаз/.

Ах, сигурно късно
е днес да те питам,
в магьосници вярваш ли ти –
и стар, и невръстен,
те моля, нескритата
моя наивност прости,

че в тази магия,
край снежните лавки,
ми хрумна, така изведнъж:
Защо да се крият
бездомните мравки
от дълго мечтания дъжд…?

 

• • •
Привличащ поглед, плаха стъпка,
докосване на две ръце…
И залезът е като тръпка
на онемялото небе…

Замират, като в сън словата,
зад устни притаили дъх –
зад устни вплели в тишината
и земна страст и звезден мъх…

Зад устни търсещи отплата
за късен жребий в странен час:
случаен изстрел на съдбата,
безцелно минал покрай нас.

Каква ирония и колко
безумие в един копнеж –
наместо порив – тиха болка
и вместо огън – рохък скреж…

Наместо звън – далечна песен
и ехо от залутан глас…
Цветята не цъфтят наесен,
а сякаш есен тлее в нас.

И ето… Миг и вместо тръпка
душите ни ще слее стон!
… Виж! Залезът е като кръпка
на този дрипав небосклон!

 

• • •
Там, във недокоснатите длани,
последната ни нежност ще изтлее…
Но кой ли ще дочака любовта ни,
когато неусетно я пилеем?

Кой ли, там, през мрака ще ни води,
когато самотата в нас нахлуе?
След толкова раздели и несгоди,
последните ни стъпки кой ще чуе?

Там…, във неизплаканите нощи
последният ни трепет спи бездомен…
Каква ли пустота ни чака още,
щом прєживе превръщаме се в спомен?

 

• • •
Какво сме аз и ти –
две капки в океана…
Две сбъднати мечти
превръщащи се в пяна.

Какво сме аз и ти –
две точки на небето…
Две парещи лъчи
искрящи в битието!

Какво сме аз и ти –
две думи в тайна мисъл –
различни, но почти
еднакви като смисъл.

Какво сме аз и ти –
една любов, това е!
… но с ехото звучи –
„Едва ли някой знае…“