Мецан

в прозявката ми влита лай-
собственикът му застава
пред вратата като цербер,
но с престорен стоицизъм:
не е диалектик и знае-
разходката е след кафето

***

облаците експонират в близък план небето:
същите нюанси от невидимо до синьо,
никаква промяна откъм блян и необятност-
новото в пейзажа е възможната интимност:

основанието на духа да си послужи с форма

Словото

първата постройка в битието,
храм на спомена и още

лимитирана възможност
да се снеме като след молитва
ужасът, че сме изцяло
плът от паметта

Птицечовка

природата се рециклира-
така онагледява
идеята за реинкарнация

Ecce homo

отваря нарисувана врата
и скача през чуплив прозорец,
търсейки из пръсналите се стъкла
-със или без вяра в Бога –
отломки от една брава,
налична само откъм входа,
сляп за ярката метафора,
въвлякла го в света
на собствената му природа

Тодор Стоянов (1986) е учил Българска филология в Софийския университет. През 2011 е сред отличените участници на националния младежки конкурс за поезия „Веселин Ханчев”. През 2023 е сред избраните за публикуване в сайта La tortuga bulgara (в раздела “Poetas bulgaros”) от първия конкурс за издаване на стихосбирка в Испания „Александър Вутимски” 2023. През 2025 издава дебютната си стихосбирка „Апории”.

ЖЕНА ПРЕД ОГЛЕДАЛОТО

Просто стой тук,
опитай се да се събудиш, ако е възможно, Продължете да четете ИЗАБЕЛ МАРИНА, ИСПАНИЯ →

РАЗГОВОРИ ЗА ПРЕМЪЛЧАВАНЕ

Посред нощ е,
когато се водят разговори,
за които казват,
че единственото разумно нещо
е да се премълчава.

Разчепквам темата надълго и нашироко,
после добавям някаква дълбока мисъл,
за да се замислиш,
след това ти задавам
поне три въпроса,
един след друг.

Това са разговори,
които те карат да се изпотиш от мисли
посред нощ, когато това едва е възможно.

Когато вече съм те завъртяла
във вихъра на играта си,
ти ми казваш:

„Дори котките сменят партньорите си всеки февруари,
трябва ли ние да имаме едни и същи завинаги.
Дали това е нормално?“

Винаги си бил по-практичен,
знаеш как да схващаш фактите
по-ясно от мен –
това трябва да ти се признае.

Докато все още те питам
смея ли, до кога и как,
след всичко – да остана светица.

БЕЗВЪЗВРАТНО СЪРЦЕ

Най-голямата болка в живота
е да подариш сърцето си
без да получиш същото отсреща.

Не веднъж
даряваш на този и онзи,
тук и там,
на всеки, за който си мислиш
че и той мисли поне малко за теб,
за да си щастлив
дори и трохи са достатъчни.
Не се пазиш, не търсиш спасение
просто даряваш най-красивото в теб,
без да правиш някакви сметки.

Защо тогава животът решава
да предяви сметка,
щом няма да ти върне сърце?

ПРЕГРЪДКА

Прегърни ме на стълбите,
когато се прибереш от работа.
Прегърни ме, когато бързам,
и съм ядосана, защото ме притесняваш.
Прегърни ме, когато нося сина ми на ръце
и той иска да го люлея.

Прегърни ме, когато съм мокра
от летния дъжд.
Прегърни ме пред чужди хора,
които си извръщат погледи –
защо не правиш това у дома?

Прегърни ме пред шефа,
който не може да ми даде
достатъчно голяма заплата.
Прегърни ме на възглавницата,
и след като си ме прегръщал през цялата нощ
пак прегърни ме
и ме прегръщай.

Превод: Наталия НЕДЯЛКОВА

Елис Гобо (Пула, Хърватия, 1991г) пише поезия и проза на местния диалект на град Пичан, а нейни произведения са публикувани в няколко поетични антологии и сборници, сред тях „Žavajon, Pićonski feroli i feralići“, „Spoda menduli: versi z labinjonske skanciji“, както и в сборници и издания на асоциацията „Duša Šarengrad „2024, „S ljubavlju Dea 7“, „Domaća rič“, „Republika“, „Zadarska smotra“, „Zadarski književni ljetopis“, „Kvaka“ и „Nova Istra“. Активен участник в литературни четения на Matica hrvatska в Пула и Задар, Углян, както и в други престижни литературни прояви. Тя е лауреат на конкурса „Ca je ča“ 2024 в Лабин с хумористичното си стихотворение „Какво не е наред със зелената Истра… или как пичонците пеят за оцета“, печелейки наградата „Чакавияна“. Библиотеката във Воднян ѝ присъжда 2-ро място в конкурса на Ингрид Крушич Маретич за стихотворението ѝ „Ако ме бяха питали“.