Архив на категория: Поезия

Поезия

Керана Ангелова

ВСЕМИРНАТА ЛИПСА

Какво да кажа, любов моя,
в тази нощ без звезди,
няма те, само студен вятър
и мрак,
как да излъжа сърцето си,
ти си в самата необятна тъмнина,
присъствие и отсъствие едновременно,
мигновено видение в неназовимото:
крушение на крехка лодка
с платна от крилете на птица,
изгубила себе си в бездната
на страха,
на всемирното отчуждение и отчаяние.
Какво да кажа, любов моя,
вятър огъва върховете на бряста,
вървя под тъмните ветрове
и кожата ми пари от белези,
оставени от падащите ти звезди,
нажежени като клейма за доживотно разпознаване –
в тази нощ звездите ги няма,
светят само белезите по моята кожа,
свети твоето всемирно отсъствие,
свети думата м и р като химера,
всеки ден е разпети петък,
вървя сега и се чудя как да опазя до утре
малкото неща, които са ми останали.

 

ТЪМНАТА ТЪМНИНА

Все някой от онези, които са те обичали,
някоя нощ идва, присяда до тебе
и ти говори без думи, държи ръката ти
и казва, че продължава да те обича,
и ти му казваш обичам те,
полагаш лице в дълбоката му шепа
и казваш, искам така да заспя, защото
се страхувам от тъмното,
тогава през процепа на вратата
влиза светулка
и стаята се изпълва с бледа светлина,
и вече не е толкова тъмна тъмнината.

 

ЛЮБОВТА НА ЖИВОТА

“Любов, която се кълне
“завинаги, завинаги”
и после те прегазва като валяк.”
Ан Секстън

Такава е любовта на живота понякога,
протяга ръце,
когато прохождаш към него,
внимава да не залиташ, да не паднеш,
да не те нарани,
понякога те носи на ръце,
показва ти колко безкрайно е небето
и ти сваля звезди,
с една от тях закичва сърцето ти,
учи те на мълчание,
когато от нещо те заболи,
след това те учи на думи,
с които да се опиташ да го разкажеш,
след това ти намира човека,
на когото да разкажеш това,
вярваш, че те обича твоят единствен
живот
и наистина те обича,
но когато най-малко очакваш,
минава през теб като валяк.
И оставаш задълго така насред пътя –
смачкана, плоска и едноизмерна,
закичена с белег от своята рана,
която има формата на звезда.

След това ставаш и тръгваш.

 

СЛЕД ВРЕМЕ

Времето ще затвори раните.
Ще останат белези, ръбове и релефи.
Ще заприличат на цветя, пеперуди, треви и звезди.
Колко красиво си живяла,
детето ми, колко прекрасно,
ще възкликне Отец ни,
когато настъпи часът и той ме посрещне.
Колко красива си станала отвън
и отвътре.
•

От стихосбирката “Звезди и белези”, 2023

Поезия

Ралица Николова

И ТИ ЛИ

изгради с такава прецизност живота
издяла го фино и като Буда седна в
центъра на своята собствена кухня
сама ли издигна собствената си кула
на ръба на скалата,
за да изпитваш вина
когато нощем се скиташ
по тъмните улици на града
със златна каишка

какво искаш да кажеш със себе си
какво искаш да кажеш на себе си
нали искаш да бъдеш тази
която нарича нещата

а какво са нещата без теб?

 

ПОСЛЕДНО ДЕЙСТВИЕ

Вчера не ти позволих
да обръснеш брадата си,
макар че толкова искаше,
а след това ме помоли да
затворя очи и скочи
в купата с ябълки
и
всичко приключи
като в пиеса

(Останки от митове,
сърца превърнати в сол
разпиляни по
мръсния под, само
чиниите оцеляха)

и днес когато те видях за последно
се взирах само в брадата ти,
която не беше пораснала
дори с милиметър

(тя явно също беше умряла)

И слънцето светеше в нея и
Те правеше да изглеждаш почти толкова жив
колкото вчера преди да умреш
толкова неочаквано.

 

ЛЕТОВНИЦИ

Мъжът подхвърляше пъпеша като топка за ръгби
Преди да забие ножа в сърцето му
и той се разпука сочно потече
като меда на лятото, събрал пръскитe на вълните,
и топлината на слънцето,
което хищно заслепи всички.

 

Ако скоча от терасата

обвита с асма с още неузрялото грозде,
ще се гмурна в градината с косове, от там
в гората, ще доплувам до кафевия бог на реката и
ще се влея в морето.

После ще си купя баничка и боза,
а продавачката на кафе ще ми каже,
как вечно ще ме обича ако имам точни за сметката

Не е ли ваканцията въпрос на миг оцеляване?

 

АКО МОЖЕШ СЕ СМЕЙ

Но без глас, без дори мимика,
Без нищо в тебе да трепне,
Без разум
Ако можеш се смей
Докато мразиш,
Докато целуваш
С поглед зареян в пространството
Докато мислиш
Как по най-мъчителен начин
Да убиеш любимата,
Която прегръщаш,
Която обичаш
Докато се смееш
Без дори да разбираш

 

ЗА РОЗИТЕ

Ти си останал с впечатление,
Че не обичам рози.

И правилно!

Нали аз преди толкова
Много години
Ти казах
Да спреш да ми подаряваш
Тези огромни букети с
Рози, червени като срама на света.

Пак не сме се разбрали!

Просто аз не обичам
Мъртви цветя,
Особено червените,

(напомнят ми за смъртта)

Макар ти толкова
Приятно да ме изненадваше
С тях.

За това прости ми,
Че си купих
С такава наслада
Онази малка
Чаена роза
В саксия
И забравих,
Че трябва да купя хляб.

Ралица Николова е автор на дебютния роман „Романът на една жена без качества“ (2024), издателство Жанет 45. Нейни стихотворения са публикувани в Литературен вестник, поетичната група Ръбът и интернет изданието Нова асоциална поезия. Участва в различни поетични четения.