Архив на категория: Критическо четене

“Какъв е вкусът на унгарската целувка?” от Владимир Шумелов

„Вкусът на унгарската целувка“ е сборник с разкази на Жан Соломонов. Любопитна подробност е, че това е дебютна книга на 76-годишния автор, а тя излезе през лятото на 2022 г. при неговото поредно завръщане в родината от Лион, Франция, където живее повече от три десетилетия. И въпреки тази подробност, Жан пише от ученическите си години в София, а започва да работи 17-годишен. И учи – вечерна гимназия, а след това завършва вечерния курс на Софийския университет – „Българска филология“, и вече редовно – едногодишния курс на „История на монотеизма“ в Будапеща, Унгария. Когато се завръща в София, работи във в. „Вечерни новини“, а след това във в. „Народна култура“, „Софийски вести“, „Кооперативно дело“, „Демокрация“. Изпратен е през 1991 г. като кореспондент на БТА в Лион да открие българо-френски културен център, но политическите промени след кратко време го изпращат на трудовата борса. (Преход е, каква култура, какви пет лева!) Следва познатия път на безработен емигрант до пенсионирането му като възпитател в колеж. В Лион обаче продължава да публикува в различни български издания, кореспондент е на българската редакция на RFI в София до закриването й (мисля че през 2009 г. започна да се нарича радио „Фокус“, което решение на СЕМ предизвика протест на редакцията).

Толкова от анотацията на четвърта корица. Нека обърнем поглед и към самия сборник. Почти всички разкази са датирани, с посочване на местата на създаване, но структурата на книгата не следва тази хронология (тя има значение като паратекс – къде, кога, как, защо – евентуално, но не към логиката на изграждане на цялостния наратив на сборника). Ето – датировките сочат един разтегнат период от 1975 до 2020 г., а местата варират от Лион (най-многобройни посочвания, разбираемо) до София, през Будапеща, Лондон, Женева, Марсилия, Монте Карло, Дрезден. Датирането, например 1975 г., помага на читателя да разположи заглавието „Рози за народната милиция“ някъде в бавните и абсурдни години на Брежневския соц, но не винаги това е така. Все пак те са някакъв указател относно времето на раждане на текста, докато мястото е по-надежден маркер за контекста – след разказа, дал наименованието на сборника, е уточнено Будапеща, 1980 г. (предполагам времето на едногодишната специализация на автора в Будапеща, а същото се отнася и за разказите „Любов на лизинг“ и „Сутиен по поръчка“); по-лесният маркер Монте Карло, май 2020 г. в края на разказа „Как се става милионер“ ни пренася, естествено, в казиното на прочутото място, където известни посетители през годините са били Едуард III, Ф. Достоевски, А Дюма, Ж. Офенбах, Наполеон III, крал Фарук, Сара Бернар, Клемансо, Онасис…, и където можеш да „припечелиш“ поне за една яхта. Но нека не влизаме в ролята на журналиста писател в текста „Шерлок Холмс в България“.

Разказите в сборника са 43 на брой в т.нар. вестникарски формат, но някои и по-обемни, които са публикувани в различни години, както разбираме от последния текст за благодарност „С добра дума за добрините“, в периодичните издания „Стършел“, „Десант“, „Политика“, „Преса“, „Обектив“, „Сега“ и др. Сигурно някои от тези издания вече ги няма, но книгата на Жан Соломонов е пред нас с тази прекрасна белетристика, за да излезе извън времето и контекста на случилото се/случващото се. А дали ще остане, ще реши пак същото това време. Писани в различни „епохи“, повечето от текстовете все пак визират настоящето, а някои и конкретно последната пандемия Ковид 19 („Разходките на Жуся“, „Съботният пророк“). Ветрилото на темите е широко разтворено – казарма („Шестдневната война“ край Карнобат“), любов и еротика („Любов на лизинг“, „Сутиен по поръчка“, „Вкусът на унгарската целувка“, „Тра-ла-ла в Божоле“, цитираният „Шестдневната война…“, но и мн. др.), бита с неговите благини и несгоди, („Островът на блажените“, „Битпазарът на надеждите“, „Виновни – невинни“ и др.), проблемите на емигранството („Polska cochanie“, „Семейство Ибраимович и другите“, „Мерси, мосю!“), цивилизационни сблъсъци и живот в лустросания Запад („Гранични неволи“, „Венчавка по лионски“, „Мистерията с червената жилетка“, „Бял мерцедес за двама“ и др.), демокрация и толерантност („За цената на демокрацията“, „Отворено писмо до моя съсед, антисемита“, „Първата ми среща с Бога“), социалното („Гладният е винаги на „ти“ и др.)…

Времето в разказите присъства не описателно, а извлечено от контекста, диалога, поведението на героите, логиката на разказване и особено биографичното. Езикът е жив и сочен, характеризиращ героите, а стилът, противно на очакванията за публицистичност – все пак авторът е журналист с дългогодишен опит, – е стил на пълнокръвна белетристика. Да вземем предвид и това, че в уводните си думи към читателите Жан Соломонов с присъщия от разказите хумор и (само)ирония ни съобщава, че „това не е автобиография“, и въпреки това „тези страници са пълни с лични преживявания, тъй като винаги съм бил само репортер от старото поколение“. Типичен пример е разказът „Каруцата! Каруца!“ (София – Габрово, 1996 г.) – времето е фиксирано точно – напускането на автора-журналист на в. „Народна култура“ и преместването му във в. „Кооперативно село“, а причината – екипът на „Кооперативно село“ да пристигне с каруца на Габровския фестивал на хумора и сатирата през 1985 г., като пътуването се отрази в репортажи. Подобен е и разказът „Пазарлъкът на Авраам с Людмила Живкова“, откъдето научаваме и за роднинската му връзка с големия художник Жул Паскин (Пинхас). Мисля, че журналистиката не пречи на писането на фикционални текстове, и това е доказано в аналите на световната литература.

Искам са обърна внимание на по-особените в сюжетно и тематично отношение разкази, като „Сама ли е била Сузана в банята“, „Първата ми среща с Бога“, „За цената на демокрацията“. Първите два са обърнати към еврейското, докато „За цената…“ е споменен текст за срещите на автора с Петър Увалиев в Лондон. „Еврейските“ разкази са авторска интерпретация на библейски текст (апокриф) и спомен за религиозния живот и отношения от времето на социализма; те (но и много други) са изпълнени виртуозно откъм техника на разказване и изпълнени с топлина и толерантност към другостта, търсещи справедливостта, иронични и самоиронични, ерудитски, където финалите в духа на приказното и легендарното внушават извода/поуката без морализаторстване и сочене с пръст. Споменът за Петър Увалиев е превърнат в разказ, във факшън, в който репортажността от срещите на Жан Соломонов с Петър Увалиев преминава в топъл наратив на признателност към един от най-големите ни интелектуалци-емигранти на границата на две епохи (1990 г., Лондон). Разбира се, „топъл“ не е точното определение за този (полу)есеистичен текст – това е апотеозен текст през личния опит и усещане, текст, с който би се гордял всеки журналист и писател – всеки истински българин.

Българското, българщината, е червената нишка, преминаваща през разказите, едно от определенията, които най-добре им прилягат, независимо от тематичното многообразие на сборника. Това не са фейлетони, въпреки тоналността в някои от тях (по „стършеловски“), а великолепни хумористично-саркастични, трагикомични белетризирани епизоди от живота в две епохи.

А „вкусът на унгарската целувка“? Примери в многобройните страници с „галантни приключения“ на автора – бол. И все пак изповедното класическо едноименно трагикомично парче завършва поучително така: „Целувката на българката – бе писал Симеон Радев – има вкус на венчило.“ Не е редно да се спори с опонент, който не може да ми отговори. Питам се само, дали целувките на унгарките винаги имат толкова горчив вкус… (Будапеща, 1980 г.)“.

Владимир Шумелов

Жан Соломонов. Вкусът на унгарската целувка. „Фабер“, В. Търново, 2022 г.

 

 

 

ПЕТЯ ДУБАРОВА И „ПРОКЪЛНАТИТЕ” ПОЕТИ от проф. дфн Калина Лукова

Интуитивната и рационалистична енергия на това изследване търси разгадаването на парадоксалния ефект от двуборството между светлия лирически аз и  тъмния му, декадентски двойник в поезията на Петя Дубарова. На тази основа се идентифицира вписването на поетическото й творчество в контекста на т. н. „прокълнати” поети.

Както е известно, култовата метафора, „прокълнати поети” се свързва с етюдите на Пол Верлен „Прокълнати поети” ( Les poetes  maudits”), публикувани най-напред в сп. „Лютес” през 1883 г. Етюдите са посветени на Тристан Корбие, Артюр Рембо и Стефан Маларме, а Верлен обяснява , че „прокълнатите поети” са „поети на абсолюта, свободни хора”. Така модерните поети декаденти Бодлер, Рембо, Верлен , Юисманс, Корбие, Жерман Нуво, Шарл Крос започват да се наричат и „прокълнати”. ( Всъщност, мотивът за проклятието се открива по-рано при романтическия поет Алфред дьо Вини: «  du jour ou il sut lire il fut Poete, et des lors il appartint a la race toujours maudite par les puissances de la terre… „ – „… от деня, в който се научи да чете, той стана Поет, и оттогава принадлежи на вечно прокълнатата от могъществата на земята раса…”( превод на Н. Николов)            Определението става много популярно и прекрачва своето време, обвързвайки трагично гения с проклятието, което го преследва– неразбиране, самота, демонични сплинове, деструкции, самоубийства, ранна, нелепа смърт. Животът и творчеството на „прокълнатите” се разчита в контекста на декаданса като естетика, поетика и стилистика.

Героят Дез Есент от романа на Юисманс «Наопаки» емблематизира литературния декадент Поведението му се характеризира чрез следните прояви: неясен страх от всичко банално и дребнаво; самотен живот сред общество на книги и художествени вещи, които удовлетворяват изтънчения му вкус; презрение към политиката; самопрезрение заради собствената си слабост и безсилие; интерес към „презряната есенна, истерична хубост на жената, с мъртвешка бледност и уморени очи, що скриват тайна омая”. В този образ се сливат творческа и житейска поза чрез харак­терни прояви: настроения на упадъка; самота, породена от страха от баналното и посредственото; литературен аристократизъм и изтънчен вкус; бягство от действителността и презрение към социалното; само­презрение и интерес към презрялото, есенното, мъртвешки-бледото, езотеричното, засилваща се болезненост; декадентски интериор, включващ книги, особени вещи, аромати.

Литературният декадент е поклонник на изкуството, което се обръща към избранниците с изтънчени души и остава чуждо към настроенията на тълпата. „Особено внимание той обръща на обонятел­ното чувство. Всекидневно се заобикаля с пресни цветя, ала не с рози и кремове, а със силно миризливи отровни растения». ( Андрейчин, 1899: 54). Декадентът е подвластен на тъгите си, като пише Д. Кьорчев в прочутото си есе «Тъгите ни».

Проблематиката на декадентската чувствителност се обвързва с особеностите на декадентския стил. Теофил Готие го обговаря в предговора към стихосбирката „Цветя на злото” на Бодлер: „Декадентският стил е изкуство, достигнало до оная точка на съвър­шена зрелост, която се определя от захождащото слънце на остарелите цивилизации. Стил майсторски, сложен, учен, пълен с отсенки и издир­вания, който винаги разширява границите на езика, който заема думи от всички речници, шарки от всички палитри, звуци от всички инструменти, сили се да даде на мисълта ново значение, което е най-неуловимо, а формата да представи в нейните най-широки граници. Този декадентски стил е последната дума на словото, сбор от всичко, което може да се изкаже и докарано до крайно съвър­шенство”. ( В: Андрейчин, 1907: 87)

Класическата френска теория на декаданса е известна, но съществува и български теоретичен декадентски сюжет, който подробно изследвах в книгата си «Литературните сюжети ная печата». Ще цитирам Иван Радославов, който из­веж­да елементите на декадентската поетика: “Ний по-хубаво разби­раме и по-силно се опиваме от страшната, обвеяна с някакъв лъх на задгробно настроение, приказка за луната, тъй както дълбоко се опиваме от жлътналата и хубава есен с нейната меланхолна чаровност; от есенната, дъждлива нощ, от грамадните градове с тяхната страшна и тайнствена музика: от незнайните земи и зловещите цветя, които приличат на кадилници от непозната религия”.  (Радославов, 1912: 287).

Радославов структурира семантично-стилистичния ред есен-нощ-град- ноктюрно  под влияние на текстовете за Бодлер от Теофил Готие и Пол Бурже. В своето есе за Бодлер от 1881 г. (глава III “Теория на декадентството”) П. Бурже пише, че “Любимият му сезон е краят на есента, когато печално очарование държи в плен небето, която се заоблачава, и сърцето, което се свива. Най-примамливи за него са вечерните часове, когато небето се оцве­тява… с мъртво розови и агонизиращо зелени отсенки». ( Бурже, 1979: 276)

Особено продуктивни за българския кон­текст са: поетиката на декадентския град и цветовете на декаданса: “болезнените нюанси на повече или по-малко напредналото гниене, седефения блясък на застоялите води, туберкулозното розово, анемич­ното бяло, жълтозеленото на излятата жлъч, оловно-сивото на болесто­творната мъгла, отровното и металическо зелено, вонящо на меден арсениат… катранено черното, вряло във всички казани на ада…” ( Готие,1979: 217)

Цветовете на декаданса се откриват и в българските модернис­тични текстове. Ив. Радославов в статията “Градът” очертава за първи път декадентския град в «тъмните, непривет­ливи петна на грамадни здания”. (Радославов, 1912: 260). Статията на Н. Лилиев в “Звено” (“За шестима великани”) е в декадент­ската цветова стилистика на модерната душа: “мъгливите хоризонти на нашите блянове”, “тъмното чувстване на самотата”, “тъмна меланхо­лия, “черните сплинове на самотата”. ( Лилиев, 1914:168-171). Модерната душа в култовата статия на Гео Милев “Модерната поезия”, отпечатана също в “Звено”, е в нюансите на “здрачно-зеленикава месечина” над “тъмна готическа черква”, “на огнената кръв на езическите времена”. (Милев, 1914:310)

Статията  “За шестима великани” на  Н. Лилиев е реплика към есетата на Верлен «Прокълнати поети”, защото в нея се представят твор­чески портрети на декадентите Верлен, Маларме, Алберт Самен, Шарл Ван Лерберг, Морис Метерлинк и Емил Верхарн. Модерната декадентска поезия търси образите на безсъзнателното в болезнената и очароваща семантика на увяхването: есента, здрача, мъгливите хоризонти, болестната умора, хризантемите.

Н. Лилиев предпоставя синестезийния език на декадентската поетика при Маларме и Самен в непривичното съзвучие на цветовете и ароматите: мирисът на тъмната меланхолия, парфюмът на прощава­нията и на черните сплинове на самотата. Интересът към синесте­зийното в българския сюжет за декаданса тръгва от Ив. Андрей­чин, преминава през Ив. Радославов чрез синестезиите на градското ноктюрно и стига до изящното подреждане и обвързване на синесте­зиите с „идеята на декаданса” при Лилиев. Синестезийният образ на модерната поезия внушава нейната елитарна недостъпност за множест­вото очи и ръце.

Важен код за разчитане на духовния и творческия декаданс в българския му контекст е декадентската метафора „разпътие» на И. Радославов,използвана от него и за поезията на Яворов.

Нашата изследователска задача  е да идентифицираме чрез посочените тематични и стилистични характеристики тъмното, болезнено, декадентски-разрушително пространство в поезията на П. Дубарова, изпълнено с образите на смъртта, нощта, сплиновете, умората, скуката, есента, страха, гробовното. Това пространство изпълнява важни художествени и конструктивни принципи в раздвоената, противоборстваща вътре в себе си поезия на П. Дубарова.

Голяма част от текстовете се изграждат като композиция на сблъсъка между тъмно-светло; нощ-слънце; рай-ад; смърт-живот. Декадентски-болезненото, проклятието винаги е начален конструкт, който неизменно се следва от противоположния, отхвърлящ го в детайли конструкт – светъл, оптимистичен, жив. Но границата винаги съществува. Тя се постига и в граничния  стилистичен ефект на оксимороните: „радостта ми е солена”, радостта като сълза”.

Поезията на П. Дубарова е гранична, трагично конфронтирана. В нея побеждава светлият лирически аз, борейки се с тъмния си двойник. Но не и в живота, където се сътворява проклятието на другия. Съществуват по-скоро констативни наблюдения за принадлежността на П. Дубарова към „прокълнатите” поети, като това на Г. Чалдъков: „Петя Дубарова е най-младата от прокълнатите поети на света – самоубийственият й „скок от детството – към небето“ беше на 4 декември 1979 г. – в Бургас, където е родена и писала стихове, озарена от фотоните на поезията.» ( Чалдъков, 2012)

Важно е тази теза да се докаже чрез сериозно изследване, затова ще анализираме семантиката и стилистиката на вече откроените теми.

Хронологията на  поетическото писане бележи нарастващата болезненост. Още през 1973 г. детето Петя пише стихотворението «Нощта», в което 10 от 12-те стиха са в стряскащата стилистика на гробовното.

             Като грозна страшна птица

      в черен траур долетя.

        Потопи навред земята

        във непрозирна тъма.

 

           Грабна с костеливи пръсти  слънцето и песента

           И изсмя се тя зловещо:

            «Мой е, миличка, света!»

Този стил постепенно се оформя и разраства ( «страшната птица» е вече гарван в стихотворението «Психиатрично настроение» от 1973 г.), за да достигне резюмиращата декадентска поетика на «Моят ад» от 1979 г. Такъв е ефектът на тематичните и стилистични срезове, които ще представим:

Поетът и тъмният му двойник

П. Дубарова изгражда образа на поета бунтар и богоборец в представите за «прокълнатия поет» с «хищна муза»: « езичнико, разстреляй боговете, / не вярвай ти на тяхното «ела» («На един поет»). Този образ често се сътворява в тъмната си,  разрушителна стихия, както е в стихотворението «Събота»:

В събота съм тъмна, неразбрана

и гъвкава, и дива като рис.

Умора, страх, тъга или каприз

Напускат ме като зарасла рана.

Отхвърлянето, осъществено чрез обратно възвръщане ( т.н. форма рак)  и характерно за поетесата, обаче, признава за «зараслата» рана.

Един от най-демоничните автобиографични образи е «жестоката ножица» от стихотворението «Сбогом, лято»:

Една жестока ножица със крясък

отхапа злобно моите коси,

разпръсна ги по пода като пясък,

гърба ми вече нищо не краси.

Тъмният двойник се материализира в пространството на нощта (нощния град), страха, смъртта. Той съществува в поетическия свят, преди да бъде отхвърлен, преборен – «сянката, замислена и няма» («След сянката»);. «тъмните улици» на студения град, където се преживяват нощните сплинове; «боси стълбове, голи чешми осълзени, / побеснели от болка и ужас липи.»

Страхът и самотата властват в «нощи като прилепно ято», когато «въздухът е чер като отрова». Това е времето на страдания, мъченичество, безверие.

Нозете ми се сплитат изранени

от тежката подкова на страха.

Студено е ! И няма никой с мене.

Ще стигна ли,ще стигна ли върха?

Съмненията пълзят като «студени, лепкави тела». Тази смразяваща сетивност асоциира класическата декадентска пластика, но напомня и «дебеляновите вопли» с поетизациите на есенните меланхолии, скуката, умората.

Сезонът на сплиновете  е есента с «настръхнали дървета», чертаещи апокалиптични картини в стихотворението «Раздаване»: «Клоните като безброй змийчета/черни и оголени стърчат…» Демоничната поетика включва и безподобните сетивни образи на умората и скуката, като характерни състояния на «прокълнатия» лирически аз.

Под мене като грохнал мършав кон

денят ми олюлява се да рухне.

Катеря се по гърбавия склон

на своята умора.

……….

И скуката със глад на лешояд

заглозга ни еднакво – тях и мене:

тях – старите, като изсъхнал цвят,

мен – с толкова неща неизживени.

Усещанията за пресъхване, умора, рухване са предчувствия за смърт. Поетизациите на смъртта са особено въздействащи чрез средствата на гробовната стилистика и ефекта на натуралистична болезненост. Зловещото й метафорично пространство постепенно се разраства, за да се достигне до представите за ад в поемата «Моят ад». Ще посочим някои емблематични метафори, предсказващи стила на «Моят ад»: «хлъзгавата мъртва плът» на асфалта ( «В сърцевината»); комините, «тъмни като гробове, изпиват есента» («Докосва ме сънят»); дните, като в жертвоприношение «пият топлината ми, студени, прежаднели…» («Дните»).

Така реалният свят, реалният градски интериор се метаморфозира в адски кошмар, който по своята телесност, сетивност асоциира Дантевия «Ад», но и поемата «Нощ» на Яворов. Вече отбелязахме, че това е резюмиращ текст на  изследваната декадентска поетика, защото обема проблематизираните теми и стилистики. Подсъзнателните импулси на «прокълнатия» лирически аз се възприемат като предсмъртни мъки в класически декадентски образи на смъртта: «въжета от червеи моите ръце завързват», «набъбва на устните кървав мой вик», «мъртвешка уста», «пихтиесто тяло», « безплътна, безкръвна, мъртвешка нощта» и др.

В тематична и стилистична връзка е по-късното сихотворение «Посвещение», в което властват сходни демонични образи на смъртта нощ: «…увисва над мене моя страх, / обесен на острия ръб на нощта».

И в двата текста, както и в цялата поезия на П. Дубарова, непременно идва моментът на отричането, на противоборството, на извисяването,  но като финална поанта: «…не вярвам в смъртта»,  «ще хвърлим трупа на умрелия страх…» ( метафориката на оптимистичното послание недвусмислено проявява връзката с предходните визии).

«Моят ад», «Посвещение» са изключителни творби в екзистенциалната и творческата си същност, и едни от последните стихотворения на П. Дубарова. Те фиксират характерното състояние на лирическия аз като съдбовно «разпътие» ( декадентската метафора на И. Радославов за поезията на Яворов разчита и поетическия свят на П. Дубарова), като трагично противоборство между светлото момиче и тъмната му сянка.

Тази теза се доказва и чрез художествените реализизации на синестезийното лирическо тяло. В две предишни изследвания се занимавахме подробно с този проблем.

В статията „Петя Дубарова – синестезийното лирическо тяло”  правим следните наблюдения: ”Лирическото тяло приема два основни синестезийни образа – на бялото, светлото, златното, топлото, доброто… и контрастният сетивен образ – „тъмен”, „див”, изгарян от „горчиви рани”, от „болки червени”, черносин”, с нощен цвят на прилеп”. („Събота”, „Мисли в час”)…Болезнено видими са трагичните цветове: сивото, червеното, черното. Те ознаковяват с пълна интензивност агонизиращите състояния на тялото – „скуката със глад на лешояд”, „сивата скептичност”( „Моят ад”), „измамата сива”. В апокалиптичното време на есента и на нощта, изпълнено с „облаци сива” и „сива светлина” агонизиращото тяло се гърчи в „сива болка”, кръвта тече в „във вени сивкави”, а сърцето се втвърдява в „буца сива руда” ( „Настроение”). ( Лукова, 2002: 49-50)

В студията „Синестезиите – теоретични модели и художествени употреби” изследваме синестезиите като конструкт на модерната текстовост, включително раздвоената синестезийност при П. Дубарова. Подробно са представени синестезийните механизми: атрибутивни словосъчетания с метафорични епитети, синестезии -сравнения, синестезии-повторения, синестезии-инверсии, синестезии-хиперболи, синестезии-дисонанси, синестезии-оксиморони, синестезийни натрупвания. Това са художествени модели и на синестезийните демонизации. ( Лукова, 2008: 106-108).

Поезията на П. Дубарова предчувства смъртта в тъмните си, сенчести пространства. Това още веднъж я свързва с мистичния свят на «прокълнатите» поети –   „извънредни” хора, избрани, прокълнати и пратени да живеят в живота на своята модерна душа, а не в живота на суетата» , според още един «прокълнат» поет – Гео Милев.

 

ЛИТЕРАТУРА:

Андрейчин 1899: Андрейчин, Ив. Ст. Морис Метерлинк и декадентството в литературата. –Мисъл, г. ІХ, 1899, кн. 1.

Андрейчин 1907: Андрейчин, Ив. Ст. Декадентство и символизъм.- Из нов път,1907, кн. 2.

Бурже 1979: Бурже, П. Шарл Бодлер – В: Слово и символ. Из естетиката на европейския символизъм.С. 1979.

Готие 1979: Готие, Т. Шарл Бодлер – В: Слово и символ. Из естетиката на европейския символизъм.С. 1979.

Лилиев 1914: Лилиев, Н. За шестима великани – Звено, 1914, кн.2-3.

Лукова 2002: Лукова, К. Петя Дубарова – синестезийното лирическо тяло. –  В сб. «Творчеството на Петя Дубарова в и извън социалната определеност», Пловдив, 2002.

Лукова 2008: Лукова, К. «Синестезиите – теоретични модели и художествени употреби» – В сб. «Икономика на знанието – въможности и предизвикателства  пред висшето образование», Бургас, 2008.

Милев 1914:  Милев, Г.Модерната поезия – Звено, 1914, кн.4-5.

Радославов 1912: Радославов, Ив. По повод Тургенева – Наш живот, 1912, кн. 5. Радославов цитира Бодлер („Благодеянията на луната”) в собствен превод

Радославов  1912: Радославов, Ив. Градът – Наш живот, 1912, кн. 6.

Чалдъков 2012:Чалдъков, Г. Петя Дубарова – Виена днес, 23.ІV. 2012.

 

                                                        

 

 

Владимир Шумелов: За „Времеубежище“ на Георги Господинов

Веднага ще кажа: писал съм за повече от двеста книги и автори, а за Георги Господинов май не съм от „И други истории“ (2001) – едни „бележки“, които сложих първо във в. „Артфорум“, а след това в книгата си „Накърнимото“ („Жанет Продължете да четете Владимир Шумелов: За „Времеубежище“ на Георги Господинов

“Сънят на поезията” от Иван Карадочев за “Далечен диптих” на Роза Боянова

Иван КАРАДОЧЕВ

СЪНЯТ НА ПОЕЗИЯТА

(Роза Боянова „Далечен диптих“, Либра Скорп, Бургас, 2006) Продължете да четете “Сънят на поезията” от Иван Карадочев за “Далечен диптих” на Роза Боянова

Смразяващо конкретен и метафоричен във вълче време на обезсърчение

За трети път препрочитам „Кънтя като мълчание” – дебютната книга на Веселин Веселинов. Това не са текстове, които да се учат наизуст, да се преписват и цитират… Не, това са текстове, които първоначално объркват, а след това се забиват като длето в бигора на душата и започват да оформят съпричастия. Те не се четат на един дъх, често препъват с непоетични метафори, странни словоформи, неологизми и думи, дошли от забравата. Продължете да четете Смразяващо конкретен и метафоричен във вълче време на обезсърчение

„Парфюмът“ като симптом за немощта на социално-хуманитарния научен дискурс от Нина Николова

Подкопаващата роля на миризмите се дължи на това, че те са едновременно неуловими и всепроникващи. Те витаят, имат някакво призрачно – невидимо и неведомо[1] – присъствие. Благоуханията имат силата да омайват, да опияняват, да Продължете да четете „Парфюмът“ като симптом за немощта на социално-хуманитарния научен дискурс от Нина Николова

“Градските митове между комичното и трагичното” от Анжела Димчева

Кирил Топалов. „Софийски истории”, разкази и новели, ИК „Бард”, 2021

 Не един литературен критик е определял белетристичните форми като носталгична реконструкция на миналото – било то историческо, близко минало или фикционална действителност. Продължете да четете “Градските митове между комичното и трагичното” от Анжела Димчева

“Да създаваш възможни светове” от Мая Горчева

Да създаваш възможни светове

Понятието за възможни светове като схващане за света влиза в оборота на философската рефлексия в края на епохата, дала начало на Просвещението. За негови точни дата и място на раждане се приема трактатът „Теодицея. Опити върху Добротата на Бог, Свободата на човеците и Произхода на Злото“ от 1710 г. на Готфрид Вилхелм Лайбниц, издаден в Амстердам на френски език (Essais de Théodicée sur la Bonté de Dieu, la Liberté de lHomme, et lOrigine du Mal). Продължете да четете “Да създаваш възможни светове” от Мая Горчева

ТРИГЛАВИЯТ ВРЪХ НА ЕЗИКА[1] от Людмил Димитров

ТРИГЛАВИЯТ ВРЪХ НА ЕЗИКА[1]

Людмил Димитров

Подобна заглавна формула, през която предлагам да навлезем в поетичния свят на Румен Леонидов, съдържа повече от една метафора: езикът е едновременно триглава Продължете да четете ТРИГЛАВИЯТ ВРЪХ НА ЕЗИКА[1] от Людмил Димитров

ТЯ РАЗГЪВА НЕБЕТО КАТО ЛЯСТОВИЦА

Диана Саватева. „Градът – любовна карта”, издателство „Бряг”

Вечната „градска тема” се проектира в талантливото писане на Диана Саватева – бих я нарекла „лястовицата на Бургас”, толкова е витална и всеобемаща човешките и природни Продължете да четете ТЯ РАЗГЪВА НЕБЕТО КАТО ЛЯСТОВИЦА