Архив на категория: Критическо четене

За “екзистенциалните паноптикуми и клепсидри” в поезията на Нинко Кирилов

За “екзистенциалните паноптикуми и клепсидри” в поезията на Нинко Кирилов Продължете да четете За “екзистенциалните паноптикуми и клепсидри” в поезията на Нинко Кирилов

Водосветите от дъжд и онтологичните просеки в поезията на Диана Саватева

Водосветите от дъжд и онтологичните просеки в поезията на Диана Саватева Продължете да четете Водосветите от дъжд и онтологичните просеки в поезията на Диана Саватева

ХРОНОАНОМАЛИИТЕ И ПРИКАЗКИТЕ от Тони Маркс

Времето е едно от най-интересните и объркващи неща, упражнение за ума. Парадокси на времето, пропадане назад в миналото или пътуване в бъдещето са все величини, които Продължете да четете ХРОНОАНОМАЛИИТЕ И ПРИКАЗКИТЕ от Тони Маркс

Елена Янева за “Срещи с дявола” от Сашко Насев

Книгата на Сашко Насев, носеща това провокативно с многозначността си заглавие, бе представена в рамките на тазгодишното издание на литературния фестивал “Свято слово – майски срещи на славянските творци” в Бургас.
Самата личност Сашко Насев впечатлява с присъствието си – ерудиран и приятелски настроен, колоритен и артистичен – неговият поглед винаги е склонен към леко шеговито, но в същината си мъдро, намигване към света. Човек би очаквал, надзъртайки в богатата му творческа и академична биография, да види някой, настояващ и облягащ се на титли и звания. В случая със Сашко Насев това никак не е така. Той не е от хората, които можеш да предвидиш и поставиш в точни параметри. Същото е и с писането му.


Не бих казала за себе си, че съм неподготвен читател, макар да би ми се искало понякога да избягам от навика на едно “професионално” четене, което занимаващият се с литература несъмнено добива с годините. Естествено бе още преди да разгърна книгата, да свържа заглавието с първите хрумнали ми разработки на този мотив – от Библията, от “Студеното сърце” на Вилхелм Хауф, “Фауст” на Гьоте, Булгаковия “Майстор и Маргарита”. Това само на прима виста, защото не мисля, че още изброявания имат смисъл – така и така темата е вечна. И всъщност винаги интересна.
Какво ново ни предлага обаче като автор Сашко Насев? Защо така семпло нарича книгата си във времена, които търсят абсолютната атракция, скандала, шумотевицата, рекламата?
В един свят, който се превръща все повече в консуматорски и предметен.
Има ли шанс да бъдем нещо повече от тялото си и нуждите му?
Бъдете сигурни в едно – авторът безкомпромисно ще преобърне лиричните ви нагласи!
Сашко Насев използва виртуозно езика и знае много добре какво прави и защо го прави. Заиграва се с диаболичния роман, стъпва върху инструментариума на магическия реализъм, ползва експресията и разпада на постмодернизма – слива и сблъсква стилове от всички нива. Идилични картини абсурдно се преобръщат в гротеска, романтичното изведнъж става сцена от нискобюджетен холивудски трилър, високи философски дилеми получават отговор с нечленоразделно изхъмкване и раблезианско задоволяване на примитивни нужди.
Имах нужда от подобно стъписване. От недоволство. Не – никак не ми хареса човешкото същество и грозните неща, които го заобикалят в прозата на Сашко Насев. Негодувах. Възневидях безсмислието и гротескността на ситуациите, в които живеят героите му. И същевременно прозрях, че така и трябва да бъде.
Всеки търси своя личен изход.
В тази книга няма готови рецепти. Няма дидактика, няма напътствания и добронамерени потупвания по рамото, та драгия читател по живо, по здраво да се успокои, че всичко е окей. Ама никак!
Тази книга изисква усилие. Нашето собствено.
Предполагам, че прочитът ми е твърде личен, но избирам следното – усилието.

Не е тайна, че на Балканите сме вряща и кипяща смес, емоционалното ни свързва повече от рационалното. Любопитно беше да го усетя от първа ръка и да установя, че това ме радва. И доколкото делим едно общо човечество – сме важни за него. В този опредметен, осъден, ограничен от социални и битови условности живот (“чист реализъм” , както казва за втората част от романа си Сашко Насев), има и една поставена отстрани фигура, наблюдаваща ситуацията с лека усмивка. Ние можем да бъдем тази фигура. Да се погледнем обективно и да се посмеем на собствената си трагикомичност.
Но за това, както вече казах – се изисква усилие. И аз като читател и човешко същество избирам него.

Сашко Насев  е от РС Македония. Роден е в 1966 година в Кочани, тогава в Социалистическа федеративна република Югославия, в семейството на Насе Насев, треньор по свободна борба. Завършва обща и сравнителна литература във Филологическия факултет на Скопския университет и драматургия във Факултета по драматични изкуства също в Скопие. Защитава докторска степен във Факултета по драматични изкуства в Скопие и специализира в САЩ. Работи като редактор на културната рубрика на вестник „Студентски збор“ и в Македонската телевизия. В 2018 година става изпълнителен директор на Културно-информационния център в София, България.

Проф. д.ф.н. Калина Лукова за стихосбирката “Писано върху вода” на Роза Боянова

проф. д.ф.н. Калина Лукова

Многоликата символика на водата
и сакралната природа на поезията Продължете да четете Проф. д.ф.н. Калина Лукова за стихосбирката “Писано върху вода” на Роза Боянова

Малките дъждовни катарзиси в “Капка, изпреварила дъжд” на Диана Саватева

Винаги съм усещала стихотворенията на Диана Саватева като удивителна сплав между поезията и новините: тази прецизност на езика, това внимателно подбиране на точните думи, така че когато детайлът говори за същината, да не е нарочно търсен ефект, а експлозия на стила. Откривам тази специфика и в новата ѝ книга “Капка, изпреварила дъжд”, където дори всеки отделен стих е като урбанистичен репортаж, но градовете са предимно вътрешни и добавят свят към света.

Още на ниво заглавие си позволявам възможно тълкуване, че философията на случването не е задължително в големите процеси и събития, че частицата от цялото също е отделна вселена. Това микроскопично вглеждане в битието, което по правило толерира играчите на едро, отново потвърждава, че Диана Саватева е прецизен словесен регистратор на “малки изгубени морета в градската пустош”, на тънки, взаимно проникващи пейзажи от модерните времена. Затова и словесният инвентар в тази книга изгражда и мистификации, и малки притчи (“дом ли е или странноприемница”), теории и антидефиниции.

(…) Меря стъпките си
като думи
казани след любовта
Меря думите си
като стъпки
край могили
укротени листопади
Не е трудно да избягаш
Трудно е да задържиш
страстта към бягството

Чета тези стихотворенията и като свидетелства от измъкващото се време. Като разбъркан календар, който отчита не толкова хронологията и класическата подредба, а разлиства страниците си, за да ни напомни, че времето е вътрешно понятие, действие от ярката лекота или тежест на това, което оставяме, преминавайки. Впрочем календарът в книгата е поместен в цикъла “Плачеща райска ябълка”, започва с месец май, завършва с април, но според мен крие и един особен, тринайсети месец, наречен “Изобилие”:

 

Изобилие – плодовете на клонката зад прозореца, от теб
създаден. Плодовете в кошницата – цветно отражение на
всички прекосени сезони.
Само в плодовете зелено и червено, тръпчиво и сладко,
неопитност и зрялост се сливат толкова естествено.
Шарката на живота.
Изобилие – плодовете в сърцата, готови да те следват,
когато си само семе в неоткрита все още Земя.

 

Книгата “Капка, изпреварила дъжда” сякаш тълкува смисловите гравитации на съвремието и чрез заглавията на трите цикъла – “Непрогледна светлина”, “Плачеща райска ябълка” и “Космическа прашинка”, лично за мен тези поетични цикли са своеобразните дялове от философията на Диана Саватева, нейните онтология, гносеология и аксиология, диалектиката ѝ на разговорите с читателя.

 

Дъждовина – така баба наричаше водата, дар от небето.
Завалеше ли, поставяше на двора съд –
да гледа как се пълни, бе една от формите на щастие за нея.
Дъждът е това, което можем да понесем –
кал върху мислите ни или струи,
които отлитат обратно нагоре.

Книгата съдържа и визуални прочити на художника проф. Светозар Бенчев, който споделя, че стиховете на Диана Саватева са много изобразителни – определение, което ме връща към специфичната репортажност в нейните думи. Специално внимание заслужава последният текст в книгата – “Безкрайна поема”. За мен тази поема разказва цялата книга, но накратко. Както капката разказва дъжда, изпреварвайки го. Както талантът разпределя света в себе си, изпреварвайки началата му.

Автор на текста: Йорданка Белева

Изданието е реализирано с финансовата подкрепа на Министерство на културата по програма „Помощ за книгата“.

Ревюто е препубликувано от “Портал Култура”.

* Заглавието е на сайта на Бургаска писателска общност.

Владимир Шумелов за „Черните обувки“ на Десислава Неделчева

С всяка от книгите си Десислава Неделчева е различна, но и по някакъв начин същата, разпознаваема. Пише и публикува доста, а книгите й са малко, което говори нещо, но аз мисля, че е самовзискателността й към литературата. Познаваме се отпреди двайсетина години, от началото на новото хилядолетие, когато четохме някакви текстове в Бургас по повод Петя Дубарова, а сборникът с доклади излезе след това в изд. „Жанет 45“ – „Творчеството на Петя Дубарова във и извън социалната определеност“ (2002). Деси идваше от Варна, аз от В. Търново, заседателната зала бе в центъра, а ние бяхме настанени в един отдалечен хотел, не помня къде вече, четохме, обсъждахме, после всеки по пътя.С мислите, помислите и надеждите си. Години след това се видяхме в центъра на Варна с нея и вече покойния Георги Чобанов (Светла му памет!).

След излизането на втората й книга „Източно време“ публикувах кратки критически думи за нея. Ето част от тях:

„Пишехме доста, но не както през 90-те, които си бяха луди отвсякъде, появиха се първите и вторите ни книги. Деси издаде първата си книга през 1998-а – „Прози в края на века“, а втората „Източно време“ през 2012 г., и двете – стихосбирки, с дистанция от 14 години. Много неща ще забележим във втората книга, които я различават от предишната. Тя е друга, защото в този отрязък от петнайсетина години нещо се е случило – с Деси и живота около нея/нас; със самата поезия, с литературата. И това нещо ни е променило: както отбелязва Антоанета Алипиева, книгата регистрира тези видими промени – „в светоусещането, в чувствителността към ценностите“, в „усещането за помъдряване и зрелост“; тя ги регистрира и жанрово: според Алипиева „миниатюрите в тази книга сякаш са дневникови записки на личната екзистенция“, опоетизиране на бита, но и осмисляне на битието.

Докато в „Прозите“ на преден план изпъква „разколебаността“/„колебливостта“ на всички равнища, деконструкцията (предположението, че „Бог е първият деконструктивист, примерът за подражание на Хайдегер и Дерида“, на М. Новков; Новков правилно отбелязва този факт за корицата на първата книга – ледът, хлъзгането, „несигурността на битието“); върху корицата на „Източно време“ жената здраво се е хванала (прегърнала дори) в простряното пране (бита). Все пак, ако сравним М. Новков (разколебаността при „Прозите“) и А. Алипиева (ролята на заглавието „Източно време“), то наистина се сблъскваме с един лирически наратив, който и в двете книги има допирни точки, отнасящи се изключително към онтологията. Есхатологическият привкус в първата книга тук отстъпва място на едно по-успокоено, „женско“ (но не феминистко) светоусещане и приемане на света. Краят на света не се е състоял, ние сме живи и животът продължава. Разбира се, тази илюзорност и колебливост от „Прозите“ присъства и в „Източно време“: разсъдъчността и известната умозрителност, отричането на сюжетите и предчувствието за края („ние излизаме от историята, за да навлезем в симулацията“, според мъжа, „той“) в първия случай тук отстъпва място на изцяло женската гледна точка по отношение на семейството, бита и заобикалящия ни малък свят, в който е потопена; позиция, леко депресивна, атомизирана като структура, какъвто е големият свят, но особено оня свят, в който живеем по „източното време“. Свят, в който творецът по-често се чувства раздвоен, несигурен, измислен, самотен, въвлечен в стихията на бита и неговите екзистенциални хомоти, а това важи още повече за жената-творец. Свят с Бог и без Бог едновременно.“

На пръв поглед този автоцитат няма преки връзки с „Черните обувки“. Но нека предложим още един пасаж от горния текст: „Тази книга е книга за избора. За избора да отложиш себе си (Екатерина Йосифова). За изборите, които правим в отчаяние и щастие.“ Но и избора „на вътрешно свободния човек, осъзнал характеристиките на своя затвор, нетъждествен с него самия“. И тук авторката/героинята е изправена през избор: „Вероятно Деси Неделчева е избрала да й [Дарина] даде милост, за да я съхрани за други времена и други пътища. На поезията, на обичта и на местата, където означават едно и също“, пише по повод книгата Йорданка Белева. Сигурно е права. Но Дарина (Деси) наистина е изправена през избор, този път не екзистенциален, а обществено-политически и социален; избор, който преминава през Ястребино, та до Берлинската стена и отвъд. От друга страна, какъв избор, какви пет лева – едно момиченце, станало през 1986-а на тринайсет, решило да си води дневник. Родено през късния соц, когато, официално казват, че няма „трудови“ лагери, хора не изчезват внезапно, извикани за „справка“, не изселват по различни причини, не режат крачоли и не слагат печати по  бедрата, а музиката… Но има други неща, пораждащи клаустрофобични чувства, и тях ще срещнем в бекраунда на тази книга, в езика й, които оправдават думите на редактора Чавдар Ценов, че „тази книга е като айсберг“, но, допълва той, „премълчаното“ не означава „забрава“; „Забравата – веднъж поради маловажност, друг път поради травмираща свръхважност.“ И тези „черни обувки“ – една прекрасна метафора, която едновременно е задължаваща, унифицираща и подтискаща съзнанието (десетина години преди времето на „черните обувки“ на Деси, на проверките пред входа на средното ни училище, майорът ни проверяваше за униформеното ученичско облекло, в това число – черни чорапи и черни обувки; чорапите можеш да начерниш с вакса, но обувките…).

Към жанра и структурата на книгата. Кратката по обем творба (127 с.) е роман по определение (Пламен Дойнов казва, че не е, но при съвременните дефиниции на жанра това едва ли е важно); състои се от пет части и е съпътствана от Бележки (може би необходими днес на младите читатели, повече от 30 години след формалния край на социалистическата епоха). Формално тя имитира дневниково писане в почти целия текстов масив, с изключение на пета част – „Таткото на Дарина“ (която от своя страна е изповед на бащата в контекста на случващото се). Дневникът говори за първолично, особено интимно преживяване/предаване/изповядване на събития, хора и факти. Донякъде текстът е автобиографичен, писан, както досега забелязват критически отзиви, „остранено“, „дистанцирано“, но също и незвучащ монологично, както предполага дневниковото писане, а диалогично (Митко Новков). Всъщност, без да навлизаме в жанровите дебри около романа, ще кажем, че най-новата литература (и българска, и чужда) отдавна експериментира с фикционалното и фактологичното и резултатът е жанрово аморфни (или синтетични, жанрово взаимопроникващи) прозаически произведения. Ето какво казва по подобен повод руската издателка Ирина Прохорова през 2019 г. в дискусия за жанра: „Преориентирането на читателския интерес от фикшън към нонфикшън обикновено е свързано със стагнация в обществения живот, с девалвация на идеи и отсъствие на позитивен образ за бъдещето. Хората се обръщат към нонфикшъна в търсене на нов смисъл, на качествено знание. Това е опит да се противостои на социалната ентропия“. Разбира се, романът на Десислава Неделчева настоява за художественост и то с основание (и по определение), за разлика от нонфикшъна, но както казва Джулиан Барнс: „Във всеки случай аз не приемам границите между фикция и нонфикшън.“ (за сравнение ще посоча новата книга на Исабел Алиенде, писана по време на пандемията, „На жените – от сърце“, определяна от PR-ите като нонфикшън). Все пак и на българска почва тази жанрова аморфност има доста дълга и успешна традиция, поне що се отнася до различните форми на есеистичната проза. Ще посоча поне две от познатите ми в този контекст заглавия от последно време: „Самсара“ – роман-дневник, на покойния вече Кирил Попов, и най-вече „Една и съща нощ“ на Христо Карастоянов – „дневник“ на един роман в пет действия с протагонист Гео Милев. Втората определено е по-интересна за контекста дневник: изборът и фокусът върху образа Гео Милев (но и Георги Шейтанов) е достатъчно основание да четем текста като роман и без допълнителна фикционалност; от друга страна формàта дневник (или пък епистоларната литература) предполага известна щрихованост/план/бележки, които подтикват авторите към търсене по-удачни (понякога синтетични) наративни модели. Ето някои допирни точки между имитиращото дневниковата форма писане при Деси и Христо (като вариация на епистоларния жанр): отстраненото/незавършено писане, което предполага – и при двамата – обективност и възможност за опазване на книгата от възможни читателски упреци и хоризонти на очаквания; в стилистиката на творбите – възможност за скрита цитатност, извеждането на идеи, които иначе трудно биха разчетени от читателите, по оригинален начин – „роман за времето, в което бъдещето умира“ (Яница Радева, при Христо) или „роман за всичко, което някога нямахме, докато си мислехме, че сме част от голямото“ (Йорданка Белева, при Десислава).

В стуктурата на „Черните обувки“ първата част „Дневникът на Дарина“ е най-обемна (до 76 с. от всичко 121 с.). Тя е предходена от едно интро „Имах вълнуващо детство в пионерската организация“, което започва с леко парадоксалното „Снощи, докато се любя с мъжа си, изненадващо виждам следната картина…“. Картината, според днешните ни очаквания, е парадоксална и наистина „изненадваща“ – Дарина вижда как се връща от Районния комитет на Комсомола, където покрай свършената „добра работа“, се чувства „красива, въпреки че знам, че ще стана още по-красива“.

Дневникът започва през 1986-а, в деня, когато Дарина навършва тринайсет години, а животът е пред нея, пълен с очаквания, приключения и оптимизъм. Оптимизмът предстои да бъде коригиран, а пък приключенията в средата на 80-те в Народната република не са кой знае какви – учене, организиран живот (пионери, комсомолци, Партия, училищна самодейност), игри, домашни грижи и бит, приятели и първи любовни трепети. Но най-важна е поезията (тя пише, публикува, ходи на кръжоци, общува), а това е любов до живот. И все пак фиксираното остава: „Когато не пиша в дневника, все едно си изпускам живота“. Затова дневникът (в случая приемаме имитацията му) е по-важен за Паметта от мемоара, а неговата динамика тук е подсилена и от фрагментарността на текста, решенията на отделните глави. Междувременно идва 1987-а, а пионерката става комсомолка, после отива на лагер в Полша. С новата 1988-а идват и първите повеи на гласността и преустройството. Вече липсват районните комитети на ДКМС и комсомолските организатори в училищата – „На самоуправление сме“. Дарина е избрана за комсомолски секретар на училище „Елин Пелин“. Отива на лагер-школа за активисти в Хаинбоаз. На „турския въпрос“ са посветени две изречени: „Някои дежурят през нощта да пазят лагера от посегателства на турци, които се бунтуват. На нощните дежурства повече слагат момчета“. И преломната 1989-а. Промените през изкуството: сбирките на Клуб „Седем пъти не“, а „Девизът ми е „Нито миг без поезия“; но за спектакъла „Нека да е лято“ по стихове на Миряна Башева и музика на Стефан Димитров – „Изобщо не ми хареса“, и: „Два дни преди това в църквата музей „Св. Атанас“ имаше литературно четене на поети от Варна и София. Бяха дошли доста хора, не помня даже дали можах да седна. Излязох много разочарована“, обаче на 12 август гледа „В очакване на Годо“ и получава „челен удар“: „Изкуството ми дойде тотално. Виждах Бог на сцената, виждах абсурда, в който живеем. Бях зашеметена“. През тази година Дарина е на бригада в ГДР, а след това и на школа в Хаинбоаз. Регистрираме и промени в съзнанието: Училището ми се вижда консервативно“, „Не искам бъда повече комсомолски секретар“. 1990 година: „Умря нашето куче Спартак“. Но също: „Относно Комсомола се промених. Усетих, че тази организация, която въобще не е наша, е пълна глупост“. И най-важното политическо събитие, регистрирано с няколко изречения от лозунги: „Революция! На 10 ноември беше свален Тодор Живков и обкръжението му. Преврат в Партията. Долу номенклатурата! Долу бюрокрацията! Долу привилегиите! Свобода на словото и печата! Демокрация!“. „30 април 1990. Вече съм на 17 години. Сега ми се струва, че не мога да бъда абсолютно нещастна никога, освен когато престана да пиша.“

Разбира се, част втора „Черните обувки“ е ъгловата в структурата на романа, защото върху нея пада идейната тежест на носещата конструкция – насилието върху човека в различните си форми – физическо, психическо. Във времеви план главата е ретроспекция към един епизод от живота на 12-годишната тогава Дарина, която стои на пост с Калашник в ръце пред паметника на убитите ястребинчета. Ще кажете, какво толкова! Петокласничката е активистка, участва в пионерските мероприятия, има пълна пионерска униформа, но й липсват черните обувки, за да може да носи знамето на Тържествения пионерски сбор. Не може да ги намери и родителите й идват да я приберат, но впоследствие я оставят – „Как ще те вземем, стига глезотии, оставаш“. Това е – 4 странички.

Част трета – „Никулден“ (Денят на блокадата на Ястребино от войската). Действието продължава в лагера в Ястребино. Всичко там е превърнато в паметници –  родни къщи, училище, паметни плочи, борчета, целият пионерски комплекс, дъбът на дядо Стойне, в центъра на Антоново има още един паметник-костница. Пионерската колона извършва поход по „светите места“. Следват етимологии на топоси и лични имена, речта на дружинната Лалева за арестуването на близките на партизаните, разказ, продължен от Джонева, която също не издържа и той е захванат от Варадинов („мъж е, ще докара нещата докрай“). Тук да вметнем, от Ястребино били разстреляни 18, осъдени на затвор – 12, на доживотен затвор – 2. Погребват ги в общ гроб, близо до мястото на разстрела Следва второ погребение – за заличаване на следите, трето – препогребване, от кмета на Антоново – Лазар, а след него четвърто, наполовина, и пето – горене на трупове. Разказът на тримата – Дженева, Лалева и Варадинов свършва до 25.05.1944 г.

И аз съм бил в комплекса преди 89-а, но на сватба на мои колеги, които работеха там. Иначе ето какво пише в Гугъл за това клане: „През 2021 година писателката Надежда Любенова изказва тезата, че масовото убийство е извършено от партизаните, като изтъква в подкрепа на тезата си ниските присъди на обвинените войници, на фона на масовите смъртни присъди, издавани от Народния съд. Цитират се и спомени на местни хора, които твърдят, че убийствата са извършени, за да не бъде издадена землянката на нелегалните, случайно открита от жертвите. Тези факти са потулвани през тоталитаризма от страх от репресии“ (край на цитата). Това има пряко отношение към темата за насилието, но в сюжетната рамка има по-скоро приложно-илюстративен характер, както и други епизоди до края на книгата – те разширяват рамката на насилието като форми и зловредни прояви над хора, животни и предмети, както физически, така и психически, престъпление, което нарушава достойнството и интересите на личността.

Част четвърта, наречена „Начала и хълмове“, е съставена от подзаглавията „След Ястребино, есента“ (1985 г.), „Ястребино и Берлинската стена“ (2003 г.) и „Две кратки предистории“ – нещо се е случило с Дарина през тези 18 години. Отговорът се крие в двете кратки предистории – едната от 1981 г., когато Дарина е в първи клас, първи учебен ден („Аз съм най-добрата. В Ястребино не бях най-добрата. След Ястребино, вече в моето училище през есента – пак бях най-добрата. И си казах: я чакай, чакай.“); и втората – „1984-та. Една година преди Ястребино, 5-и клас съм. Отивам на Осмия републикански пионерски сбор в София“. След грандиозното събитие в Зала 1 на НДК „разказах на татко как съм видяла старата прегърбена другарка Цола Драгойчева да стои на стълбите между етажите на НДК, а татко подметна, че сигурно вече се напикава“. Това, което се е случило през 2003 г. на някакъв Фестивал на козето мляко в с. Бяла речка, е: „Внезапно изплува историята с обувките. Изтрита цели 18 години“. Но какво е паметта? Кое извиква образите, пейзажите, събитията в главите ни след десетки години? Не е ли онзи „ритник“ по някоя част от разсъдъка ни, който се появява на определено място и в определено време и не без причини (както разсъждава Х. Мураками в романа си „Норвежка гора“)? Кое ни кара да ги репродуцираме върху бялата хартия – фикционални или като факшън? Защо ги описваме в книги? „За да мисля – отговаря героят на Мураками. – За да разбера. […] Трябва да опиша нещата, за да почувствам, че ги проумявам напълно.“ Разбира се, има и други причини… И всички вкупом формират житейския ни път, съставен от начала и хълмове, от падове и възвишения, край и начало. И така безкрай, без край.

Романът завършва с автобиографичния разказ на бащата на Дарина. В него ще открием различните форми на видимото и невидимо насилие, упражнявано над човека в епохата на социализма. И краят е симптоматичен: „Минали няколко дни, без да отвори багажника на колата. Животинката [кокошката] умряла вътре“.

 

Десислава Неделчева. Черните обувки. Изд. „Ерго“, С., 2021.

Книгата се издава с финансовата подкрепа на Община Варна чрез фонд „Култура“.

За „Емилиян Станев. Той и другите“ на Радка Пенчева от Владимир Шумелов

Георги Марков има едно есе, което се нарича „За приятелството“. В него той пише за този вид междуличностна връзка по принцип, без да я конкретизира. В този текст „литературните“ приятелства липсват. А знаем, че те съществуват, те са особено оцветени при отделните автори и сами по себе си говорят много на читателите, на литературните изследователи. Писателят е човек като останалите хора, но и различен като характер и талант, често егоцентрик и самовлюбен, и именно това прави тази междуличностна връзка особена и носеща друга информация. Г. Марков пише: „Голямата магия на приятелството за мен е в началото. Как то започва? Знам поводите за много приятелства, но никога не съм могъл да си обясня причината, поради която от толкова много лица, които ни обкръжават в качеството на наши съвременници, ние избираме някои от тях, които приближаваме до себе си и ги правим наши верни спътници за дълго време“.

В книгата си Радка Пенчева се опитва да открие разковничето на този въпрос, като го фокусира около личността и творчеството на Емилян Станев. Дълги години главен уредник на музея на писателя в родния му град, с няколко книги върху живота и творчеството му, тя отново ни завръща към сложната личност на Емилиян Станев изключително през документалните свидетелства на неговите приятели. И чрез критическо-есеистичните думи на писателя за творчеството на неговите приятели. Принципът на двойното огледало.

Приятелството е сложно нещо и както пише Г. Марков: „Всеки път, когато срещнете приятеля или приятелите, в каквото и положение да сте, вие изпитвате ободряващото чувство на топлота и сигурност. Някои хора се сприятеляват твърде бавно, процесът на приближаването им трае дълго време. Други стават приятели почти отведнъж, при първата среща, сякаш взаимно са се чакали. А трети хора цял живот се люшкат в съмнения дали наистина имат искрено приятелство“.

Но как върви това понятие, отнесено към личността на Емилиян Станев? В своите „Уводни думи“ Р. Пенчева пише: „В литературната анкета на проф. Ив. Сарандев с Емилиян Станев той говори, че не се е чувствал близък с други писатели. Може би само с Йордан Радичков. Все пак от ръкописния дневник на Надежда Станева ние научаваме за неговите контакти с други творци“. Приятелството предполага близост, доста други качества, които не всеки има, но несъмнено Емилиян Станев е контактен. В тази книга изплуват неговите близки контакти на битов признак – да цитираме отново уводните думи в книгата: „През 1970 г. държавата дава за ползване на Емилиян Станев вила в кв. „Бояна“ край София. Около него живеят и други писатели – Елисавета Багряна, Тодор Боров и др. Така се оформя т.нар. Боянска компания, в която влизат Елисавета Багряна и нейната приятелка Жана, Тодор Боров и съпругата му Харитина, Блага Димитрова и Йордан Василев, проф. П. Динеков, Бранко Георгиев, Ем. Станев и Н. Станева“. Интелектуалци, писатели, поети, критици от епохата на Народната република, но дали те са били приятели с Емилиян Станев? Тази сложна дилема до голяма степен е осветлена в отделните статии в основния раздел на книгата „Емилиян Станев и другите“. Тя събира статии на Р. Пенчева по различни поводи, разкриващи различни аспекти от съприкосновенията – творчески и интелектуални – на писателя с Елин Пелин, Димитър Талев, Димитър Димов, Чудомир, Елисавета Багряна, Петър Динеков, Йордан Радичков, Тодор Боров, Борис Делчев, Блага Димитрова, Стоян Каролев. Връзки, които доиграждат образи и надникват в творчески лаборатории, но едва ли можем всички да подведем под знаменателя приятелства, по-скоро вижте уточняващите подзаглавия след тирето на съответната двойка – „два художествени погледа върху дуализма“ (Ем. Станев и Елин Пелин), „духовно близки“ (Д. Талев и Ем. Станев), „едно интелектуално приятелство“ (Ем. Станев и Д. Димов), „богатство в многообразието“ (Ем. Станев и Чудомир), „документални свителства“ („за приятелството между Ем. Станев и Елисавета Багряна“), приятелството между Ем. Станев и П. Динеков (според Дневника на последния), „отново заедно“ (Ем. Станев и Радичков), „спомен за двама“ (Т. Боров и Ем. Станев), „едно сложно приятелство“ („Ем. Станев в оценките на Б. Делчев“), „творчески съприкосновения“ (Блага Димитрова и Ем. Станев), „приятелството между Емилиян Станев и Стоян Каролев“.

Това са единадесет статии за различни писатели и литературни критици от различни поколения и епохи и хронологично те засягат различни периоди от живота на Емилиян Станев, като тук слагаме и статиите на Емилиян Станев в Приложението за Чудомир (от 1937 г.), Димитър Талев (от 1957 г.), Димитър Димов (от 1966 г.) и Елин Пелин (от 1978 г.). Приложението е особено ценно за литературния изследовател и историк, защото обхваща метатекстове на писателя за писатели, които по един или друг начин са оказали влияние върху творчеството и възгледите му за живота и изкуството изобщо. Метапрепратките от приложението изграждат парелни междутекстови връзки със статиите от основния корпус на книгата „Емилиян Станев и другите“, което концептуализира цялата структура на сборника. Книгата надгражда информацията от сборника „Спомени за Емилиян Станев“ („ЛИК“, С., 2007), излязъл по повод 100-годишнината от рождението на писателя, с разширен обхват от имена и статии и хронологичен обхват на житейския и творчески път на Ем. Станев.

Голяма част от статиите почиват на документални свидетелства: записките на съпругата на писателя Надежда Станева, Дневниците на Чудомир, Петър Динеков, Борис Делчев, на Емилиян Станев, но също и писма, анкети, спомени. Съчетани с визуалния материал в края на книгата – факсимилета на документи, потретни и групови снимки на писатели и на Емилян Станев, те усилват документално-обективната тежест на книгата. По повод на предишни книги на Радка Пенчева, свързани с литературната история и критика и литературната архивистика, нееднократно съм изтъквал техните достойнства като важни национално-идеологически изследвания с допълващи корпуса на литературния персонализъм текстове, които продължават посоката да разчитат „литературата като жива памет“ (проф. Елка Константинова), стъпили върху стабилната основа на документа и архива и изпълнени с дълбок хуманистичен патос.

Мисля, че тази книга, издадена по повод 115-тата годишнина от рождението на Емилиян Станев, ще обогати критическия вклад към творчеството на писателя, но тя е и огледало за носталгията ни по един хуманистичен литературен проект на един от най-известните ни съвременни български писатели.

 

Радка Пенчева. Емилиян Станев. Той и другите. Изд. „Фабер“, В. Търново, 2022.

 

Писателят Недялко Славов: Поетите край морето са особена порода поети

Поетите край морето са особена порода поети. Например тези, които най-представително в българската поезия идат от Бургас, предвождани от Иван Пейчев, Христо Фотев, Петя Дубарова, Николай Искъров и съвременниците им Марин Продължете да четете Писателят Недялко Славов: Поетите край морето са особена порода поети