Слободан Ристович, Сърбия за книгата на Роза Боянова, АЛТ. Стиховете, които ме избраха
Издател: Международна асоциация на творци на литературата
и изкуството НЕКАЗАНО – гр. Бар, Черна гора
Превод: Сафета Осмичич
Редактор: Лабуд Лончар
Художник на корицата: Румен Михайлов

Поезията е пред бъдещето. Тя разстила хоризонтите на времето. Неуместно е да се мисли, че тя е измислица. Тя съществува. Тя е тук, само че не принадлежи на всеки, който притежава писалка. Тя създава понятия, носи техните решения и насоки. Поетът е нейният факлоносец и знаменосец, семето и кълнът на съществуването й.
Да имаш способността да разгадаваш нейния „електрически заряд“, е равно на дар от Всевишния. Той извежда светлината наяве и показва, че поезията е пред бъдещето. Как да я определим, ако не като предчувствие, вяра, че тя може да бъде докосната. С какво, ако не с мисъл, светлина, която има формата на сън и е обиталище в нашите души.
Поетът е нейната жажда. Роза Боянова е ключът към този извор, онзи импулс на новороденото, който показва ситостта му, връщайки майчиното мляко пред очите й. Поетесата преживява това състояние, за да го кристализира и превърне в ключ, с който да отвори роенето в себе си.
Роза е замисълът на поезията, светещият белег на общия вик пред дарителя, който я е избрал за „разпятие“ сред удостоените, за да бъде разпозната и обединена с тях.
Срещайки се с тази стихосбирка, интерпретираща поетичния кошмар, си спомних, че очите показват истинския си цвят само в сълзите.
Гмуркам се в тази есенция, търсейки жарта на жаждата, за да видя, когато изплувам:
„Две птици на брега се вкамениха.“
Превръщам ли се в скулптура от сол, в дума, фрагмент от мисъл, която ме пленява? Влюбен в собствената си лудост, гасна. Но там:

„Когато кръчмата пията се поклащаше
от смях и от юмруци натежали,
минаваше през село най-красивата жена
и конят полудяваше от коленете й…“

О, Боже! Как така в тази кръчма се озова Брана Петрович, на кой панаир с джамбази е тръгнал!? Той е изковал за Роза в циганската ковачница буквите и ги е охладил във вино, посиняло от женски вик и конско цвилене.
Роза Боянова, известната българска поетеса, която се е описала с няколко стиха:
„Точки по пода, по пръстите –
мечтае свещта.
Свещенодействаме докато пишем.“
(От стихотворението: Далечен диптих)
Връщам се към стиховете, чрез които тази добра поетеса, роднина на сръбската поезия, е сродена с небесата, където когато водите заспят, започва да извира вино. Това е виното, с което се опиват и умиват бохемите, като споменатия Брана.
„Бедрата й люлееха на селяните шапките.
А тя гореше за ръцете на баща ми,
защото като чаша я държаха
и пиеха от нея,
докато омекнат.“

Докато чета, се превръщам в утайка на дъното на стихотворението. Ставам жива смърт на тишината, която събира росата на дъното на окото, за да измие цвята му.
Роза се надига над съзвездието на думите, с които й става тясно в небесната книгата.
Чета стихотворението „Лов“ като роман. Всяка дума поставям в отделен съд. Крия ги от собствения си страх, който ми казва „гората е началото на приказката и край на детството ми“.
Поезията ни подтиква да надрастваме себе си.
Водата е жадна за поезия. Водата пази нашата памет, както светлината се грижи сянката да не угасне. Поезията на Роза Боянова не спада към думите, които прочиташ и гасиш като лампа преди лягане. Тя гори постоянно, дори когато и пръст не се вижда пред окото. Тази светлина е „от другата страна на реката“, по която се разлива бъдещето…

Рогатица, юли 2024 г.

Слободан Ристович е сръбски писател, който казва в обикновен разговор, „че живее от двете страни на Дрина – в Рогатица и Бела Земла близо до Ужице, където е другата част от семейството му“. От 1988 г. до момента е издал 15 стихосбирки и 6 книги с проза. Представен е в няколко антологии и е преведен на много чужди езици. Носител на множество големи литературни награди в Сърбия. Сред тях са „Blažo Šćepanović“, „Janko Tufegdžić“, „Homoljski pastir“ и „Kondir Kosovke devojke“, а за книгата „Vodiće te u Mletke“ получава титлата „Рицар на поезията“ през 2004 г. Носител е и на много други награди и признания за опазване на красивото сръбско слово, традиция и език.
По колекциите с песни на Слободан Ристович „House Adders“ и „Čemerište“ са заснети едноименни документални филми. Филмът „Чемерище“ получава две награди Гран При.

Книгата на Сашко Насев, носеща това провокативно с многозначността си заглавие, бе представена в рамките на тазгодишното издание на литературния фестивал „Свято слово – майски срещи на славянските творци“ в Бургас.
Самата личност Сашко Насев впечатлява с присъствието си – ерудиран и приятелски настроен, колоритен и артистичен – неговият поглед винаги е склонен към леко шеговито, но в същината си мъдро, намигване към света. Човек би очаквал, надзъртайки в богатата му творческа и академична биография, да види някой, настояващ и облягащ се на титли и звания. В случая със Сашко Насев това никак не е така. Той не е от хората, които можеш да предвидиш и поставиш в точни параметри. Същото е и с писането му.

Не бих казала за себе си, че съм неподготвен читател, макар да би ми се искало понякога да избягам от навика на едно „професионално“ четене, което занимаващият се с литература несъмнено добива с годините. Естествено бе още преди да разгърна книгата, да свържа заглавието с първите хрумнали ми разработки на този мотив – от Библията, от „Студеното сърце“ на Вилхелм Хауф, „Фауст“ на Гьоте, Булгаковия „Майстор и Маргарита“. Това само на прима виста, защото не мисля, че още изброявания имат смисъл – така и така темата е вечна. И всъщност винаги интересна.
Какво ново ни предлага обаче като автор Сашко Насев? Защо така семпло нарича книгата си във времена, които търсят абсолютната атракция, скандала, шумотевицата, рекламата?
В един свят, който се превръща все повече в консуматорски и предметен.
Има ли шанс да бъдем нещо повече от тялото си и нуждите му?
Бъдете сигурни в едно – авторът безкомпромисно ще преобърне лиричните ви нагласи!
Сашко Насев използва виртуозно езика и знае много добре какво прави и защо го прави. Заиграва се с диаболичния роман, стъпва върху инструментариума на магическия реализъм, ползва експресията и разпада на постмодернизма – слива и сблъсква стилове от всички нива. Идилични картини абсурдно се преобръщат в гротеска, романтичното изведнъж става сцена от нискобюджетен холивудски трилър, високи философски дилеми получават отговор с нечленоразделно изхъмкване и раблезианско задоволяване на примитивни нужди.
Имах нужда от подобно стъписване. От недоволство. Не – никак не ми хареса човешкото същество и грозните неща, които го заобикалят в прозата на Сашко Насев. Негодувах. Възневидях безсмислието и гротескността на ситуациите, в които живеят героите му. И същевременно прозрях, че така и трябва да бъде.
Всеки търси своя личен изход.
В тази книга няма готови рецепти. Няма дидактика, няма напътствания и добронамерени потупвания по рамото, та драгия читател по живо, по здраво да се успокои, че всичко е окей. Ама никак!
Тази книга изисква усилие. Нашето собствено.
Предполагам, че прочитът ми е твърде личен, но избирам следното – усилието.

Не е тайна, че на Балканите сме вряща и кипяща смес, емоционалното ни свързва повече от рационалното. Любопитно беше да го усетя от първа ръка и да установя, че това ме радва. И доколкото делим едно общо човечество – сме важни за него. В този опредметен, осъден, ограничен от социални и битови условности живот („чист реализъм“ , както казва за втората част от романа си Сашко Насев), има и една поставена отстрани фигура, наблюдаваща ситуацията с лека усмивка. Ние можем да бъдем тази фигура. Да се погледнем обективно и да се посмеем на собствената си трагикомичност.
Но за това, както вече казах – се изисква усилие. И аз като читател и човешко същество избирам него.

Сашко Насев  е от РС Македония. Роден е в 1966 година в Кочани, тогава в Социалистическа федеративна република Югославия, в семейството на Насе Насев, треньор по свободна борба. Завършва обща и сравнителна литература във Филологическия факултет на Скопския университет и драматургия във Факултета по драматични изкуства също в Скопие. Защитава докторска степен във Факултета по драматични изкуства в Скопие и специализира в САЩ. Работи като редактор на културната рубрика на вестник „Студентски збор“ и в Македонската телевизия. В 2018 година става изпълнителен директор на Културно-информационния център в София, България.