Архив на категория: Без категория

Евгения Динева

ВСИЧКИ ДЪЛБОЧИНИ НА МЪЛЧАНИЕТО

Обикновено съм тази
с двойната смяна
и апартамента под наем.
Тази, която винаги си плаща навреме и
никога не закъснява.
Оставам до края, защото
пия повече от приятелите ти
и разказвам смешките и миналото
по- добре.
Чувам не си за тук и можеш повече
по няколко пъти на ден,
но също така съм пробвала да си тръгна
и знам, че не ставам.

Помним единствено нещата,
които не сме имали
се върти в главата ми от часове
като вечерния плейлист от работа,
докато седиш на метър от мен
в пет сутринта и момичето с което спиш
отдавна си е тръгнало,
а аз предлагам да довършим
каквото е останало и
да не си лягаме.

Намирам те на пода в банята,
когато студа от плочките пъпли
по гръбнака, зъбите ми тракат,
но ги стискам до пропукване
и вече няма музика- единствено
твоят глас и не съм сигурна
дали е ехо в главата ми
или наистина си там.

Намирам те на дъното на езерото,
скрит измежду заровени желания
и мътни дълбини.
Намирам те навсякъде, където
не мога да те достигна,
защото може би и ти си от ония хора,
които крещят само когато
са под вода.

***

Пътят през тунела е затворен –
снежна буря и срутен мост.
Радиото не работи и сме
пропуснали новината.
Юмрукът ти се стоварва върху волана –
вината е на ръждясалата кола-
че не можеш да спиш и
че операцията на Илия беше неуспешна.
Стоманената покривка поглъща
всичко напред
и пръстите ми се затварят
около претруфената опаковка.
Хартията се сбръчква,
а ти си наследил вкуса майка си
да се преструваш, че всичко е винаги наред.

До десет вечерта рамото ми е изтръпнало,
а вечерята е изстинала.
Осем- годишният Ники има дислексия-
не знае как се пише „добре дошли“.
Рождените дни и Великден са
семейни празници и без това.

Домашният ви закон срещу лоши навици
ме изпраща навън,
където се подпирам на замръзналия парапет,
а дима се носи над градината,
покрита с прах от призрачно бяло.

Издишам и се чудя-
вперила поглед в привидната чистота-
дали Ники ще има достатъчно време
да научи как се казвам.

 

ТОВА, КОЕТО НЕ ЗНАЕХ

Зъбите ни започват да падат,
когато сме на шест. Тогава
изричаме и най- много лъжи.
Племенникът ми е наследил от мен
не само кривата усмивка,
но и вълнението от измислици.
Започнахме всичко уж на шега-
първо аз казах, че не знам кой е ударил
Дими.
После той не ме издаде, че го пратих за цигари
сам
в осем вечерта.

Не познавах задоволството,
докато не го видях растящо в очите му
всеки път щом прикриехме нещо,
и докато то не разцъфтя на лицето му,
а майка му свъси вежди и каза :
„добре, приберете го“
за кучето, което казахме, че сме намерили
изоставено в парка.
Не познавах и колебанието, докато
то не започна да се превръща в притеснение
от лекотата с която получаваме даром това,
което не сме готови да пазим.

За лъжите няма възраст- макар на шест
децата да знаят, че животните дишат.
Че безусловните неща са малко,
а ние сме жестоки именно към тях.

Не познавах страха от това да оставя
племенника си да играе сам на двора,
докато не чух скимтенето,
и не успях да върна времето.
Тогава научих, че пулсът е само
ехо на тъкани и нерви,
а опитът за изкуствено дишане
не стига за целия живот.

Че това да държиш нещо толкова близо до себе си
може да измества кислорода от дробовете му.
Да искаш нещо да принадлежи само на теб
значи да го отнемеш от цялото небе.

 

Евгения Динева е автор на проза и поезия на български и английски език. Под печат са стихосбирка със заглавие „Животните нямат бащи“ и сборник с разкази.
Нейни текстове са публикувани в „Литературен вестник“, Asian Cha, The Hong Kong Review, Ethel и др. Носител е на няколко национални награди за кратък разказ, както и на такива за поезия.

Боряна Богданова

Мляко и минало

Една стара жена посочи кравите си –
две големи мудни тела вървяха по пътя към селото,
докато се разминавахме.
Не се плашете, каза, сухата ѝ ръка одраска времето
и останахме завинаги там,
под небето върху кожата си.
Миришеше на нещо важно повече от вечно –
млякото, знаете ли, никога не ми се струва мокро –
на всяко мляко и минало.
Погледнах жената в очите и видях всички останали.
Боже, колко многобройно ви няма.
Някъде удари звънец или камбана,
ръката ми хвръкна към шията, за да се увери, че не съм аз.
Кравите ни обърнаха гръб, опашките им ги последваха,
аз напуснах бавно и този път.

***

Акация

Онази премаляла обич на пчелите към акацията
е всичко, за което има нужда да говорим на света,
когато се укриваме от него.
Ръката ми се вдига и като удрям,
и като прощавам,
но най-вече като съм забравила за себе си.
Корените ни умеят да са по-жестоки от това
да си отидем приблизително от някого.
А ние – тънки като милост и като крила след полет
сме се научили сами да хвърлим онова,
което се налага.
Но понякога, когато отново се почувствам
звяр за някой друг,
ще изкрещя така, че да ме чуеш:
Това ли ще повтаряме нататък на децата си?

Не бива да повтаряме изобщо на децата си –
че не ни е имало
и зимата не е съществувала,
че са окосили детството
и прошката не струва вече
дори и капка мед.

***

Помещение

стомахът е голям колкото два юмрука
сърцето колкото един
вярвам че човекът се измерва с нещо повече
от ръка приготвена за удар
човекът е по-скоро помещение
в което някой постоянно се разхожда
чакам да разбера какво ще свърши
искам да видя дали след като изплюе
костилката на черешата
от нея нещо ще порасне

***

Шев

„любими мой,
една игла между нас зашива ме в тебе“
Гонджа Йозмен

оголѝ шията си, за да смуча бавно от теб
да попия от кожата ти цялата човечност на един свят
в който вечността е забранена
непостижимо е да живеем под едно небе
аз и ти като двете страни на игла
която ни разделя
искам да стана рана, искам да станеш лицето ѝ
да го изпия, да те пришия към млечните си жлези
и да мога най-сетне да кажа:
ти си последното ми ребро
което плува в родилни води
аз съм острият ръб
който винаги има избор

***

Баба

беше до мен на стола пред пианото
поседя докато ръцете ми стигнаха
най-после до клавишите
а краката ми опряха пода
изправи се и тръгна
чакаха я другаде
и тя да порасне

***

1963

не беше нищо по-особено от един февруарски следобед
след като свърши дъждът
освен че в този ден никой нямаше да ме погледне
или да поплаче в ръцете ми
коленичих пред фурната за да я изчистя
пъхнах главата си вътре докато търках стените ѝ –
спомних си за Силвия Плат
измих се и реших да проверя годината –
1963
февруари
коленичих отново и продължих да чистя
слава богу има повече от един начин
да живееш

Автор: Боряна Богданова

Боряна Богданова е родена през 1990 г. Завършва английска филология в СУ „Св.

Климент Охридски”. Има публикувани стихотворения в редица литературни вестници и

онлайн платформи за изкуство. Пише предимно поезия, както и кратки разкази.

Дебютната ѝ стихосбирка „Рамене и самоти”, издадена от „Библиотека България“, излиза

в края на 2019 г., а  сборникът с разкази „Разместване на небето“ от същото издателство – през

март 2022 г.

ЯСМИНА ХАНЯЛИЧ, БОСНА И ХЕРЦЕГОВИНА

.ДЮЛЯ

Сутринта баща ми отсече дюлята,

засадена, когато тръгнах на училище,

беше единственото дърво,

останало в нашия двор

(но я отсякоха,

щом престана да ражда),

а доскоро от килера

ухаеше на дюлин живот.

 

Сутрина баща ми отсече яловата ми другарка

от нея остана един изсъхнал пън,

изяден отвътре от мравки,

и виж, същите вече

пълзят край стъпалата ми.

РОЗА

От теб, йерихонска роза, научих

как можеш да оцеляваш без вода,

а напоена отново да пускаш стъблата си.

 

Аз, ожадняла от тайно желание,

в замечтана сутрин очаквам

ново време – този стар измамник!

 

Понякога то в галоп препуска,

Или, търсейки мързеливо спира,

като дъга се протяга, но го пазя

 

Роза, донесена от далечна пустиня,

изгладняла, чакам капки роса

да оживея, да се отворя и да разцъфна.

Превод: Наталия НЕДЯЛКОВА

 

ЯСМИНА (ХОДЖИЧ) ХАНЯЛИЧ е родена през 1963 година в Печ, завършила е медицина в Сараево, където живее и работи като лекар. Пише поезия, проза и рецензии. Автор на поетични и белетристични сборници, сред които “Всичко е в едно, едно е във всичко”, “Вкаменени”, “През клисурите”, “Пръстенът и ябълката” и др. Носител на престижни литературни награди, нейни творби са публикувани в престижни антологии, както в родината й, така и по света.

“Великденски камбани” от Пенка Бангова

През отворения прозорец нахлуваше въздух, напоен с аромат на цъфнали кайсии и я примамваше навън. Усмихната, Яна тръгна към морето. Дребничкото й лице излъчваше безгрижие – чувството, с което я зареждаше дейността й като Продължете да четете “Великденски камбани” от Пенка Бангова

“Борави умело с нож” от Захари Зхариев

“Второ, най-сетне. Лежа си аз в катедралата от хербарии, в ушите ми още писка панфонията от костурите, щурците и книжните лодки, Олда и тя продължително се оттича от кожата ми на кристални, солени капки, та току прокарвам показалец по най-важните места от тялото си и облизвам сока й и премижам, премижам, хубаво ми е на поезията, да бях чешма в планината, щах да ромоля и да омайвам сърните из гъсталака, на спирали да се спущат и идват да си потапят гъделичкащите муцунки в гладката ми, течна душа и аз да се преселвам на утолили жаждата си въздишки в лъщящата им козина, и като съм се омаял така на романтична космонавтика и вече едва ли не надушвам сладката дива миризма под късото им опашие да се сключва около водите ми, чувам в езерото, дето ми е на две желания разстояние от ходилата „шурполене“, ще кажеш във водоема се преобръща, от единия си хълбок на другия, някаква огромна и прастара самка, която някога е имала за любовница луната. Никаква самка не беше, ами три свини! Гръцки, направо древни! Вонящи на узо и студени водорасли. И тиня. Ей така ги усетих. Изпървом. На кратки изречения. Толкоз. Въздействащи. Бяха. Повдигам се на един лакът, с другата ръка си накланям междуцарствието на ходенето, хем да не ми запречва погледа, хем да не претърпи внезапно и невъзвратимо отхапване, и гледам, по повърхността на езерото едни черни косми разчесват на четка небето и правят триъгълни водни нащърби, върху тях, гущери, се хванали като сърфисти за пощуряла дъска, с изцъклени очи и изплезени езици, и псуват, на френски, брех, пропях си, брях, през запетайки, тия, ще ми, вземат акъла, и ще го, изсмучат точка както само, французойките знаят, и на всичкото отдолу по отразеното горно на небето, изплуват към мене, на зигзази, същи олимпийски акули на късо месо. Както казва Платон Дебелия Широкоплещ, който си го е шубе е смело диване изобщо не се стреснах изоставих запетаите на лакът си останах и се втренчих тях гледам какво въображение ще ми създадат и дали тия три чернокосмести триъгълника порещи вода небе като същински атинянски брошки ще възпроизведат от себе си нещо друго освен желание Volvo volvere vulva и сплаш или ще трябва като си подадат муцуните откъм края на водата началото на брега да им прасна по един тупаник и да ги приспя и пряспа на зимнина ама ония както плаваха ала ужаса на подподлизкурко Курц из водилището взеха да се издигат не напред и към сушата ами нагоре и изкъмто небето и те наистина били пеперуди и плували по гръб и изобщо не биле не свине ами това им била новата прическа на сладострастието и отгоре им на косоподстригването французи не гущери върху едната Сен Джон върху третата Фердито Селин Франкстис Акцизний върху средната дърдорещ си най-свойски с пуйки и върху една от тях и всеки си приказва неговото свое от амвона междуветрен а трите му притежателки се въздигат шляпат във водата издишат водата на струйки я плюят от устата и оста си като мраморни фонтани и блестят франсетата гъргорят ония се лъсват запреждат слънцето голи-голенички муцки само лула да втъкнеш и да си запалиш между краката им се стичат капки капят капк акп капк кап и аз, Ют, не издържах, и започнах да мисля, отново, и доколкото е възможно, граматически, пунктуационно, без потоци, ами окръглящо, на езеро, със свръхдълги изречения, та да чувствам като голям наратив, да чувствам като местност, като дъжд произвеждан от тяло, от три тела, също полудял неврон в окото на Бегемот, с моето си око, даже и с двете, взрян, оцъклен в тия трите, над водите, съешаващи се с французи, и право слово, непотъващи, ходещи, пъпотанцувалки с дайрета, вързани през кръста и окисляващи черните им косми, и ритмуващи в билата им, по водата, пред мене, реших и аз да се изправя, да ме видят, и да се възгордеят, а аз да се изпразня, да се изпразня от желание да ги целуна като октопод, и да забия камбаните си, да забия камбаните си, да забия камбаните си.”

Автор: Захари Захариев

 

Текстът е ръкопис от новела.

НЕДА ГАВРИЧ, СЪРБИЯ

БУДНОСТ
(готовност на душата да дочака Господ)
Аз съм будна
ти – спиш.

Край теб,
надлъж и нашир,
се изтяга самотата.

Да беше буден,
и ти би я видял.

ПЕЙКА
Това е пейката на двамата съпрузи,
които обичаха да излизат от вкъщи
винаги, когато имаше нещо важно,
нещо много важно,
което само пейката може да чуе.
И всеки пък излизаха от вкъщи,
когато нещо много тежко
трябваше да бъде разделено,
те си разделяха и пейката
и така оставаха едно цяло.

Стените на къщата, и да имаха уши,
не смееха да чуят онова, което ги гложди,
за да не се срути къщата
и да няма вече какво да ги свързва.

Пейката на двамата съпрузи
купуваше смеха, попиваше сълзите
когато имаше нещо важно
нещо много важно
което, ако се чуе, ще докара тъга.
Когато нещо много тежко
трябваше да се сподели,
те си споделяха и пейката
и така оставаха цели.

Стените на къщата, и да имаха уста,
не смееха да изрекат това, което ги разкъсва,
за да не рухне къщата,
а гордата любов да умре от срам.

Пейката на двамата съпрузи
самува празна, заклела се да не говори.
Би ги помолила да се върнат,
ала мълчи
ала мълчи…

ДОМАШНИ ЧЕХЛИ

Останаха само пантофите
да пазят тишина.
Едновременно
и обути, и събути.
Няма кой да ги свали и да каже:
пристигнах,
нито да ги обуе и да каже:
върнах се.
И пантофите знаят,
че това вече не е дом
и сега са само папуци.
Домашните чехли обикалят къщата.
Пантофите стоят си, ей така, в ъгъла
и живеят със спомени.

Превод от сръбски: Наталия НЕДЯЛКОВА

 

Неда Гаврич, е родена в Баня Лука, Сърбия през 1980 година. Автор на три стихосбирки. Всички приходи от продажбата на нейни книги до момента са дарени на Сдружения на родители на деца със специални потребности. Носител е на Видовданско отличие за хуманност, съхраняване на традициите и културата на своя народ. Участник е в много международни фестивали, както в региона, така и в цяла Европа. Член е на Сдружението на писателите на Република Сръбска и Сдружението на писателите на Сърбия. През 2019 г. е вписана в Регистъра на творците на Република Сръбска. Редактор и водещ е на предаването “Стил”, което се излъчва по десет телевизионни канала и засяга актуални събития от сферите на културата, спорта, образованието, както и забавни теми. Публикува поезия и проза в няколко портала, редактор е на „Разговори с Неда“ на портала за култура и образование „Показивач“ от Крагуевац.