“Второ, най-сетне. Лежа си аз в катедралата от хербарии, в ушите ми още писка панфонията от костурите, щурците и книжните лодки, Олда и тя продължително се оттича от кожата ми на кристални, солени капки, та току прокарвам показалец по най-важните места от тялото си и облизвам сока й и премижам, премижам, хубаво ми е на поезията, да бях чешма в планината, щах да ромоля и да омайвам сърните из гъсталака, на спирали да се спущат и идват да си потапят гъделичкащите муцунки в гладката ми, течна душа и аз да се преселвам на утолили жаждата си въздишки в лъщящата им козина, и като съм се омаял така на романтична космонавтика и вече едва ли не надушвам сладката дива миризма под късото им опашие да се сключва около водите ми, чувам в езерото, дето ми е на две желания разстояние от ходилата „шурполене“, ще кажеш във водоема се преобръща, от единия си хълбок на другия, някаква огромна и прастара самка, която някога е имала за любовница луната. Никаква самка не беше, ами три свини! Гръцки, направо древни! Вонящи на узо и студени водорасли. И тиня. Ей така ги усетих. Изпървом. На кратки изречения. Толкоз. Въздействащи. Бяха. Повдигам се на един лакът, с другата ръка си накланям междуцарствието на ходенето, хем да не ми запречва погледа, хем да не претърпи внезапно и невъзвратимо отхапване, и гледам, по повърхността на езерото едни черни косми разчесват на четка небето и правят триъгълни водни нащърби, върху тях, гущери, се хванали като сърфисти за пощуряла дъска, с изцъклени очи и изплезени езици, и псуват, на френски, брех, пропях си, брях, през запетайки, тия, ще ми, вземат акъла, и ще го, изсмучат точка както само, французойките знаят, и на всичкото отдолу по отразеното горно на небето, изплуват към мене, на зигзази, същи олимпийски акули на късо месо. Както казва Платон Дебелия Широкоплещ, който си го е шубе е смело диване изобщо не се стреснах изоставих запетаите на лакът си останах и се втренчих тях гледам какво въображение ще ми създадат и дали тия три чернокосмести триъгълника порещи вода небе като същински атинянски брошки ще възпроизведат от себе си нещо друго освен желание Volvo volvere vulva и сплаш или ще трябва като си подадат муцуните откъм края на водата началото на брега да им прасна по един тупаник и да ги приспя и пряспа на зимнина ама ония както плаваха ала ужаса на подподлизкурко Курц из водилището взеха да се издигат не напред и към сушата ами нагоре и изкъмто небето и те наистина били пеперуди и плували по гръб и изобщо не биле не свине ами това им била новата прическа на сладострастието и отгоре им на косоподстригването французи не гущери върху едната Сен Джон върху третата Фердито Селин Франкстис Акцизний върху средната дърдорещ си най-свойски с пуйки и върху една от тях и всеки си приказва неговото свое от амвона междуветрен а трите му притежателки се въздигат шляпат във водата издишат водата на струйки я плюят от устата и оста си като мраморни фонтани и блестят франсетата гъргорят ония се лъсват запреждат слънцето голи-голенички муцки само лула да втъкнеш и да си запалиш между краката им се стичат капки капят капк акп капк кап и аз, Ют, не издържах, и започнах да мисля, отново, и доколкото е възможно, граматически, пунктуационно, без потоци, ами окръглящо, на езеро, със свръхдълги изречения, та да чувствам като голям наратив, да чувствам като местност, като дъжд произвеждан от тяло, от три тела, също полудял неврон в окото на Бегемот, с моето си око, даже и с двете, взрян, оцъклен в тия трите, над водите, съешаващи се с французи, и право слово, непотъващи, ходещи, пъпотанцувалки с дайрета, вързани през кръста и окисляващи черните им косми, и ритмуващи в билата им, по водата, пред мене, реших и аз да се изправя, да ме видят, и да се възгордеят, а аз да се изпразня, да се изпразня от желание да ги целуна като октопод, и да забия камбаните си, да забия камбаните си, да забия камбаните си.”

Автор: Захари Захариев

 

Текстът е ръкопис от новела.

БУДНОСТ
(готовност на душата да дочака Господ)
Аз съм будна
ти – спиш.

Край теб,
надлъж и нашир,
се изтяга самотата.

Да беше буден,
и ти би я видял.

ПЕЙКА
Това е пейката на двамата съпрузи,
които обичаха да излизат от вкъщи
винаги, когато имаше нещо важно,
нещо много важно,
което само пейката може да чуе.
И всеки пък излизаха от вкъщи,
когато нещо много тежко
трябваше да бъде разделено,
те си разделяха и пейката
и така оставаха едно цяло.

Стените на къщата, и да имаха уши,
не смееха да чуят онова, което ги гложди,
за да не се срути къщата
и да няма вече какво да ги свързва.

Пейката на двамата съпрузи
купуваше смеха, попиваше сълзите
когато имаше нещо важно
нещо много важно
което, ако се чуе, ще докара тъга.
Когато нещо много тежко
трябваше да се сподели,
те си споделяха и пейката
и така оставаха цели.

Стените на къщата, и да имаха уста,
не смееха да изрекат това, което ги разкъсва,
за да не рухне къщата,
а гордата любов да умре от срам.

Пейката на двамата съпрузи
самува празна, заклела се да не говори.
Би ги помолила да се върнат,
ала мълчи
ала мълчи…

ДОМАШНИ ЧЕХЛИ

Останаха само пантофите
да пазят тишина.
Едновременно
и обути, и събути.
Няма кой да ги свали и да каже:
пристигнах,
нито да ги обуе и да каже:
върнах се.
И пантофите знаят,
че това вече не е дом
и сега са само папуци.
Домашните чехли обикалят къщата.
Пантофите стоят си, ей така, в ъгъла
и живеят със спомени.

Превод от сръбски: Наталия НЕДЯЛКОВА

 

Неда Гаврич, е родена в Баня Лука, Сърбия през 1980 година. Автор на три стихосбирки. Всички приходи от продажбата на нейни книги до момента са дарени на Сдружения на родители на деца със специални потребности. Носител е на Видовданско отличие за хуманност, съхраняване на традициите и културата на своя народ. Участник е в много международни фестивали, както в региона, така и в цяла Европа. Член е на Сдружението на писателите на Република Сръбска и Сдружението на писателите на Сърбия. През 2019 г. е вписана в Регистъра на творците на Република Сръбска. Редактор и водещ е на предаването “Стил”, което се излъчва по десет телевизионни канала и засяга актуални събития от сферите на културата, спорта, образованието, както и забавни теми. Публикува поезия и проза в няколко портала, редактор е на „Разговори с Неда“ на портала за култура и образование „Показивач“ от Крагуевац.

***

Някой цял живот

търси човек Продължете да четете Петър Чухов →

Равденски цикъл

 

I. Пристигане в Равда

 

Жена му се разшета

за радост на поета,

оставен на диванче,

без никой да го чанчи

(в казарма който бил е,

навярно ме разбира).

Да гледа той обича

доброто си момиче –

от шетане помилван,

че дълго е шофирал.

 

II. Отвъд сезона

Полежахме на шезлонг, безплатно –

привилегия рядка на плажа

за онези, които последни

се сбогуват с морето и лятото.

 

И си рекохме: може и другаде

да направим възможно туй чудо.

 

III. Подозрение

Светлото климатично бъдеще

на планетата

ще бъде като онова, в което

вярвахме с наивност на хлапета

(влюбени в Гойко Митич

и Дийн Рийд) –

отгоре спуснатия мит

готови да прегърнат

беззаветно.

 

IV. Хормонално

Хормонът на щастието

държи кратко.

Хормона на бедата,

прогласявана отвсякъде,

с храната го ядем

и пием го с водата

всеки ден,

та белким ни накара

най-накрая –

обръгнали на всичко,

красотата да презрем,

да мислим и милеем

само за едната кожа (тая!),

от страх и мъка

да умрем.

 

V. Фотоапаратът на свободата

Как можах да те забравя

фотоапарат тъй цèнен,

появил се в дни, когато

ни споходи свободата

с неочаквано спасение

и ни подари приятели

за годините нататък

като чудо на общението.

 

Преди теб тъй малко имаше,

дето заслужава снимане!

 

21.09. – 26.09.2022

 

Калин Михайлов е литературовед, есеист и поет, преподавател по антична и западноевропейска литература в СУ „Св. Климент Охридски“. Автор e на три литературоведски книги, на сборника с есета „Забравената мая“ (2020), на шест стихосбирки (първата излиза през 1991 г. в поредицата „Литературна академия“ на УИ „Св. Климент Охридски“), както и на повестта „Смъртта няма последната дума“ (2021). Пише поезия и проза от ранна възраст, първата му стихотворна творба е публикувана през 1979 г. Негови поетични творби се появяват на страниците на сп. „Родна реч“, в. „Средношколско знаме“, в. „Пулс“, в. „Стършел“, поредицата „Литературна академия“ на СУ „Св. Климент Охридски“, сп. „Пламък“, „Литературен форум“, „Литературен вестник“, сп. „Съвременник“ и мн. др. Последната му засега поетична книга е със заглавие „Слънчице в креватче“ (2022). През 2018 г. на полски език излизат избрани негови стихотворения под заглавие „Какъв е смисълът?“ (Jaki jest sens?). Поетични творби на К. Михайлов са превеждани и на руски, немски, италиански и английски език. Носител е на български и чуждестранни награди за поезия.

Половинката на Здравко Събина допреди време бе нормална жена, изрядна къщовница. У дома им цареше уют, подхранван и от мириса на вкусните ѝ гозби. Откликваше редовно на мъжките му мераци. Не му натякваше, че живеят в малък апартамент, че не носи достатъчно пари в къщи. Рядко се караха, бързо се помиряваха. „Златна жена имам” – хвалеше се Здравко пред приятели, особено, когато си пийне. Докато Събина не почна покрай своя колежка да ходи редовно на църква в неделя, да чете книжки за разни духовни старци и старици, да пости в сряда и петък и през дългите Коледен и Велик пост, да ходи на поклоннически пътувания до манастири. Почти престана да изпълнява съпружеските си задължения. Вече рядко имаше нещо сготвено вкъщи.  Добре, че децата им бяха големи и не живееха с тях, иначе и те навярно щяха да бъдат потърпевши. Преди да тръгне по църкви и манастири Събина се обличаше добре, в крак с модата. Сега се бе занемарила и влачеше кльощавото си тяло в дълги почти до земята поли.

  Здравко се видя в чудо. Какво да прави? Тя изобщо не го слушаше. Правеше каквото си е наумила. Почнаха да се карат през ден. Здравко, никога не бе изневерявал на жена си, но сега устремяваше вече поглед навън. Все пак се надяваше да си върне предишната Събина. Разбра в кой храм ходи тя и реши да отиде да говори с някой от свещениците: „Бива ли, аджеба, Църквата да разваля семейства?”

  Беше се настроил войнствено. Ще им даде той да разберат на тези попове!

Почука на вратата на свещеническата канцелария.

  – Искам нещо да си поговоря с Вас – каза с нетърпящ възражение тон Здравко  на белобрадия свещеник.

   – Заповядайте, седнете – покани го свещеникът. – С какво мога да Ви помогна?

  – Жена ми идва от една година във Вашата църква и съвсем престана да се грижи за мен, сякаш ме чувства като излишен товар.

  – Как се казва жена Ви?

  – Събина.

  –  Да, сещам се коя е. Изглежда свястна жена.

  – Беше свястна. Преди да дойде при вас.

  – Господине, ние никога не сме довели тук насила. Бог никого не насилва да вярва в Него против волята Му.

  – Не съм дошъл да слушам Вашите проповеди, а искам да си върна жената. Тя съвсем ме е зарязала заради Вашия Бог. Май идва време и аз да я зарежа.

  „Това като че ли е характерна черта за почти всички новообърнали се към Бога – помисли си свещеникът. – В устрема си към Господа те забравят, че и тези, които досега са ги заобикаляли, имат нужда от тяхното внимание и любов”.

   – Ще се опитам да поговоря със съпругата Ви,  да отдава дължимото на Вас и семейството, но дали ще ме послуша, не мога да Ви обещая.

  „Често пъти такива хора като Събина повече слушат наставленията на старците, чиито житеописания четат, отколкото на нас, свещениците. Само че тези наставления са отправени към конкретни хора по конкретен повод и не са общо приложими към всички” – каза си свещеникът, а после се обърна към мъжа, воюващ за жена си:

  – Ако позволите, ще Ви дам един съвет: Не се отдръпвайте от жена си, не преставайте да я обичате, тя има нужда от Вашата любов, от Вашето разбиране. Някой беше казал, че невярващият трябва да разбира този, който вярва в Бога, както и обратното, защото ако няма разбиране между хората, няма да съществува и изобщо човекът.

  Войнстващото настроение, с което Здравко влезе в храма, сякаш го напусна след като излезе от него. „Все пак си я обичам тази пущина” – призна пред себе си той и въздъхна дълбоко.

Разказът е от сборника „Хлъзгаво време”

ЯНЧО МИХАЙЛОВ

Янчо Михайлов (свещеноиконом Йоан Карамихалев) е роден в Бургас през 1957 г. Завършил е Духовната академия (сега Богословски факултет на СУ). По време на следването си е приет за член на Кабинета на младите писатели-студенти към Студентския дом в София. Специализирал е в Източноцърковния институт и в университета в гр. Регенсбург, Германия. Бил е преподавател в Софийската духовна семинария и хоноруван асистент в Богословския факултет на СУ. Негови възпитаници са множество свещеници и монаси, и настоящи архиереи на БПЦ. В началото на 2001 г. приема духовен сан. Понастоящем служи в столичния старинен храм „Св. София”.

  Автор е на стихосбирките: „Паралелни монолози” (1997 г.), „Трохите от пейзажа” (2009 г.), „Дни без море” (2016 г.) и „Притоплени надежди” (2019 г.), на сборниците с къси разкази „Лъх от тих вятър” (2020 г.) и „Хлъзгаво време” (2022 г.), на сборника с проповеди „Изкачване на Тавор” (2006 г.) и на богословското пособие „Записки по православна християнска етика”(2010 г.). Член е на Съюза на българските писатели и на сдружението Бургаска писателска общност.

  Негови стихове са превеждани на руски език, включвани са в антологиите „Поети, влюбени в морето” (2010 г.), „Небе за земята” (2016 г.) и „Антология на българската християнска  поезия” (2022 г.).

  Съставител и преводач е на „Сборник с неделни и празнични проповеди на съвременни руски проповедници” в два тома (2014 г.), на сборника „50 избрани проповеди на митрополит Иларион Алфеев” (2016 г.). Превел е и книгите на  Московския и на цяла Русия патриарх Кирил „Тайната на покаянието” (2016 г.) и „Мисли за всеки ден от годината” (2018 г.).

       Знам един Александър Велики, който обичал да завладява света. Хрумне му и току изтърчи да го завладее, скулптирайки себе си сред ръкоплясканията на всички Продължете да четете ” По чехли към Австралия” от Янчо Чолаков →

Клуб “Млад преводач” към Бургаска писателска общност ще бъде учреден в Бургас. Събитието ще се състои на 12 август, от 16,00 часа в Дома на писателя в морския град. Продължете да четете УЧРЕДЯВАТ КЛУБ “МЛАД ПРЕВОДАЧ В БУРГАС” →

Калин Михайлов е литературовед, есеист и поет, преподавател по антична и западноевропейска литература в СУ „Св. Климент Охридски“. Автор e на три литературоведски книги, на сборника с есета „Забравената мая“ (2020), на Продължете да четете На 24 юни от 18,30 ч. ще се състои среща-разговор с Калин Михайлов →

„А КОЙ ЩЕ МИ ПОКАЖЕ ПЪТЯ?“

Още при представянето на последната си книга „В търсене на холивудския прислужник“ в легендарното читалище „Надежда“ във В. Търново (където  през 70-те години на миналия век, наред с юридическите си задължения, баща му е бил и председател на читалищното настоятелство) Хр. Добротинов намекна, че следващата му книга ще е посветена на родния град. Още повече, че авторът никога не е късал връзките си с него, често идва тук и близкото и по-далечно му минало винаги са го привличали, а неговите детски спомени са особено ярки, „като стъкълце в картонена тръба“, различни и запомнящи се. Да добавим и онова неповторимо вълшебство, което старопрестолният град излъчва.

Поводът за написване на новия роман е свързан, както казва авторът, с чл. 4 от Закона за собствеността и ползването на земеделските земи; на финала на романа земята на дядо му в местността Козлуджа отива в чужди ръце. „Земите бяха близко до къщата на полковника от „Крадецът на праскови“. Успокоих се за загубата с аксиомата, че всъщност историята на човечеството представлява непрекъснат процес на преразпределение на собствеността“ (Хр. Добротинов).

Романът е исторически, доколкото в него са вплетени събития от началото на века до наши дни, но е и съвременен, доколкото протагонистът разказва историята от гледище на съвременността. Разбира се, в този наратив ще открием черти и на Bildung роман, и на любовния роман, на социалния и политически роман, на семейната сага, но по същество осъществената колаборация между минало и настояще, фактология и фикция в случая се оказва успешна. И любопитна с леката мистификация около обединяването и вграждането на две важни за българската литература произведения на родения в Търново Емилиян Станев – „Крадецът на праскови“ (1948; филмиран от Въло Радев през 1964 г., в главните роли – Невена Коканова в образа на Елисавета и сърбинът Раде Маркович в образа на военнопленика Иво Обренович) и „Търновската царица“ (1974; филм от 1980 г. по сценарий и режисура на Янко Янков, в главните роли Камелия Тодорова (Марина) и Стефан Данаилов (д-р Старирадев). Особено любопитна откъм фактологията е изобразяването на места, събития и образи, свързани с Велико Търново от различни исторически периоди – аз самият познавах някои от тях. Други, от близкото минало, участват с имена, които се различават от тези в повестите на Ем. Станев; интересен от гледна точка на литературния историк е паралелът – исторически и художествен – със събития, герои и прототипи, сюжетни особености и реалии в действителността и повестите.

Структурата на романа включва девет части, в които повествованието тече нехронологично. Композиционно началото на „Светулките ще ти покажат пътя“ прелива от Емилиян-Станевата проза, където е използван похватът „разказ в разказа“: „В словото на повествователите единият млад мъж, запазил спомени от детството си, минало през Първата световна война, който се е върнал в родния си град през Втората световна война, другият възрастен учител, който му разказва историята, тази любов е романтична приказка и се помни като романтична приказка“ (Румяна Йовева, „Градът крепост и домът крепост в две повести на Емилиян Станев“, LiterNet, 27.10.2009, № 10 (119). В текста на Хр. Добротинов в началото (ч. I) нараторът-автор е момче, което наблюдава снимките на „Крадецът на праскови“ в Търново. От ч. II започва разказът на бащата на момчето, който фиксира събитията от повестта на Ем. Станев, като сюжетно двете събития се разминават, както и имената на основните герои; за кратко се появява фигурата на цар Фердинанд – веднъж, когато назначава полковника за военен комендант на Търново, и втори – като абдикира от България; виждаме и фигурата на Богдан Филов и съпругата му в следващите части. Наред с автентичните картини от живота, бита и обществено-политическите страсти в старопрестолния град в тази епоха се появява и момчето Емилиян [Станев], тук е и д-р Делирадев (Старирадев в повестта на Емилиян Станев), както и голяма група герои, които продължават развитието си в следващите части на романа. Романовото действие пренася читателя през годините и политическите сътресения, а героите се променят съобразно характера си и обществените нагласи. И малко творческа лаборатория: към заглавието на романа (в ч. V отлични страници за двама млади – синът на инженера и еврейката Мария, които се обичат; „А кой ще ми покаже пътя?, пита момчето. „Светулките“ – отвърна замислено момичето“.); в същата част – в разговор с Емилиян адвокатът Генчо Д. Генчев възстановява убийството на сърбина от стражарите пред вилата на полковника в Козлуджа. Тогава историята за любовта между сърбина и Мариола (Елисавета у Станев) изкристализира у Емилиян – историята от „Крадецът на праскови“.

Новата социалистическа епоха след деветосептемврийския преврат е тема на ч. VI; мястото и героите са същите, но не съвсем (започнало е „време разделно“). Ч. VII e посветена на епохата на т.нар. зрял социализъм. Емилиян умира, а до него е жена му [Надежда]; виждаме и фигурата на Т. Живков, който не успява да види ловния си приятел жив; сменят се картини от последното четене на Станев в читалище „Надежда“; вдовицата отиграва новата си роля – писателят е „безсмъртен“, подарява вилата му на държавата, пише мемоари.

Романът има кръгова структура. Последните две части ни връщат във В. Търново, където разказвачът се завръща за различни периоди от време и по различни поводи след смъртта на баща си през 1995 г. Страната е в Преход, нараторът обикаля местата от детството си, среща се с познати и нови хора, а после следват митарствата около връщането на имота на дядо му в Козлуджа. Помага му Мариола, за която той разбира, че е внучка на „Търновската царица“ (със същото име). По времето на процедурата по реституцията Мариола е убита (подобно на баба си) – по същото време умира и Невена Коканова.

Книгата на Христо Добротинов не е само археология на паметта, той реставрира паметта за един град и неговите жители в няколко епохи, но през различни гледни точки – авторовата, на героите и на писателя Емилиян Станев. Ценно качество в тази проза е нейната лаконичност и точност на детайла – при характеристиката на героите и описанията, иронията, кинематографичността й. Отлична стилистика, доказана и в предишните книги на този автор.

 

 Христо Добротинов. Светулките ще ти покажат пътя. ИК „Хермес“, Пловдив, 2021.

За романа си Христо Добротинов бе отличен с националната награда „Христо Г. Данов“ през 2022 г. в категорията автор на художествена литература.

 

 

Стихове на съвременни бургаски поети са представени в билингва антология „Поетични перли“ – на български и френски език. Съставителят и преводач Добрина Маринова Продължете да четете АНТОЛОГИЯ ПРЕДСТАВЯ БУРГАСКА ПОЕЗИЯ НА ФРЕНСКИ ЕЗИК →