Архив на категория: Без категория

Без категория, Новини

Днес представят “Стихоанализа” от Наталия Недялкова в Дома на писателя

Новата книга на Наталия Недялкова – „Стихоанализа“ – ще бъде представена в Дома на писателя в Бургас в рамките на Есенните литературни празници. Премиерата ще се състои на Продължете да четете Днес представят “Стихоанализа” от Наталия Недялкова в Дома на писателя →

Без категория

ПОЕТЪТ АЛЕКСАНДЪР АРНАУДОВ ЩЕ ДАВА АВТОГРАФИ В БУРГАС НА 12 ЮНИ

Запазете си датата 12 юни, понеделник. Тогава в Бургас, КЦ “Морско казино”, ще гостува един от най-актуалните съвременни поети, част от екипа зад електронното списание „Нова асоциална поезия“ за свободна литературна сцена. Безспорният му талант привлича вниманието на четящите от всички възрасти. Александър Арнаудов ще представи последната си книга “Биография на бездната” (ИК Знаци), която обещава философски размисли, омагьосваща кула от думи и чисто човешка емпатия, която превръща местоимението “аз” в “ние”.

Залата е “Петя Дубарова”, от 18.00 часа. Входът е свободен. За “Биография на бездната” редакторът Иван Христов казва: „В тази поезия забравата е родител сред поляни от панелни блокове, под стерилното небе. Докато тишината заеква, ангелите цъфтят, а любовта пръска черепа си в цимента, като гравитация на комета. Животът плюе ръжда, сърцето сменя пола си, дъното е ноев ковчег, самотата е на един свят разстояние. Щастието се предлага само онлайн. „Аз съм смъртта си!” – крещи един глас, който достига до края на бездната. „Но за какво е всичко това?” – ще попита читателят. Отговорът е прост – да те накара да съществуваш!“

„Биография на бездната“ e книга на преосмисляне на ценностите чрез дисекция на корена, родовата памет, детството и двете му лица, травмите, самотата и нейния стоицизъм. Тук болката е празник, границите убиват, а войната е нематериално наследство.“ – Аксиния Михайлова.

„Книга за неутешимостта на съвременния човек, за неговата ранимост и ступор пред грубостта и равнодушието на света, в който живеем, за пътя, който се превръща в лутане, за ранимостта да си различен.“ – Силвия Чолева.

Текст:Анелия Казакова

Без категория

Евгения Динева

ВСИЧКИ ДЪЛБОЧИНИ НА МЪЛЧАНИЕТО

Обикновено съм тази
с двойната смяна
и апартамента под наем.
Тази, която винаги си плаща навреме и
никога не закъснява.
Оставам до края, защото
пия повече от приятелите ти
и разказвам смешките и миналото
по- добре.
Чувам не си за тук и можеш повече
по няколко пъти на ден,
но също така съм пробвала да си тръгна
и знам, че не ставам.

Помним единствено нещата,
които не сме имали
се върти в главата ми от часове
като вечерния плейлист от работа,
докато седиш на метър от мен
в пет сутринта и момичето с което спиш
отдавна си е тръгнало,
а аз предлагам да довършим
каквото е останало и
да не си лягаме.

Намирам те на пода в банята,
когато студа от плочките пъпли
по гръбнака, зъбите ми тракат,
но ги стискам до пропукване
и вече няма музика- единствено
твоят глас и не съм сигурна
дали е ехо в главата ми
или наистина си там.

Намирам те на дъното на езерото,
скрит измежду заровени желания
и мътни дълбини.
Намирам те навсякъде, където
не мога да те достигна,
защото може би и ти си от ония хора,
които крещят само когато
са под вода.

***

Пътят през тунела е затворен –
снежна буря и срутен мост.
Радиото не работи и сме
пропуснали новината.
Юмрукът ти се стоварва върху волана –
вината е на ръждясалата кола-
че не можеш да спиш и
че операцията на Илия беше неуспешна.
Стоманената покривка поглъща
всичко напред
и пръстите ми се затварят
около претруфената опаковка.
Хартията се сбръчква,
а ти си наследил вкуса майка си
да се преструваш, че всичко е винаги наред.

До десет вечерта рамото ми е изтръпнало,
а вечерята е изстинала.
Осем- годишният Ники има дислексия-
не знае как се пише „добре дошли“.
Рождените дни и Великден са
семейни празници и без това.

Домашният ви закон срещу лоши навици
ме изпраща навън,
където се подпирам на замръзналия парапет,
а дима се носи над градината,
покрита с прах от призрачно бяло.

Издишам и се чудя-
вперила поглед в привидната чистота-
дали Ники ще има достатъчно време
да научи как се казвам.

 

ТОВА, КОЕТО НЕ ЗНАЕХ

Зъбите ни започват да падат,
когато сме на шест. Тогава
изричаме и най- много лъжи.
Племенникът ми е наследил от мен
не само кривата усмивка,
но и вълнението от измислици.
Започнахме всичко уж на шега-
първо аз казах, че не знам кой е ударил
Дими.
После той не ме издаде, че го пратих за цигари
сам
в осем вечерта.

Не познавах задоволството,
докато не го видях растящо в очите му
всеки път щом прикриехме нещо,
и докато то не разцъфтя на лицето му,
а майка му свъси вежди и каза :
„добре, приберете го“
за кучето, което казахме, че сме намерили
изоставено в парка.
Не познавах и колебанието, докато
то не започна да се превръща в притеснение
от лекотата с която получаваме даром това,
което не сме готови да пазим.

За лъжите няма възраст- макар на шест
децата да знаят, че животните дишат.
Че безусловните неща са малко,
а ние сме жестоки именно към тях.

Не познавах страха от това да оставя
племенника си да играе сам на двора,
докато не чух скимтенето,
и не успях да върна времето.
Тогава научих, че пулсът е само
ехо на тъкани и нерви,
а опитът за изкуствено дишане
не стига за целия живот.

Че това да държиш нещо толкова близо до себе си
може да измества кислорода от дробовете му.
Да искаш нещо да принадлежи само на теб
значи да го отнемеш от цялото небе.

 

Евгения Динева е автор на проза и поезия на български и английски език. Под печат са стихосбирка със заглавие „Животните нямат бащи“ и сборник с разкази.
Нейни текстове са публикувани в „Литературен вестник“, Asian Cha, The Hong Kong Review, Ethel и др. Носител е на няколко национални награди за кратък разказ, както и на такива за поезия.

Без категория, Поезия

Боряна Богданова

Мляко и минало

Една стара жена посочи кравите си –
две големи мудни тела вървяха по пътя към селото,
докато се разминавахме.
Не се плашете, каза, сухата ѝ ръка одраска времето
и останахме завинаги там,
под небето върху кожата си.
Миришеше на нещо важно повече от вечно –
млякото, знаете ли, никога не ми се струва мокро –
на всяко мляко и минало.
Погледнах жената в очите и видях всички останали.
Боже, колко многобройно ви няма.
Някъде удари звънец или камбана,
ръката ми хвръкна към шията, за да се увери, че не съм аз.
Кравите ни обърнаха гръб, опашките им ги последваха,
аз напуснах бавно и този път.

***

Акация

Онази премаляла обич на пчелите към акацията
е всичко, за което има нужда да говорим на света,
когато се укриваме от него.
Ръката ми се вдига и като удрям,
и като прощавам,
но най-вече като съм забравила за себе си.
Корените ни умеят да са по-жестоки от това
да си отидем приблизително от някого.
А ние – тънки като милост и като крила след полет
сме се научили сами да хвърлим онова,
което се налага.
Но понякога, когато отново се почувствам
звяр за някой друг,
ще изкрещя така, че да ме чуеш:
Това ли ще повтаряме нататък на децата си?

Не бива да повтаряме изобщо на децата си –
че не ни е имало
и зимата не е съществувала,
че са окосили детството
и прошката не струва вече
дори и капка мед.

***

Помещение

стомахът е голям колкото два юмрука
сърцето колкото един
вярвам че човекът се измерва с нещо повече
от ръка приготвена за удар
човекът е по-скоро помещение
в което някой постоянно се разхожда
чакам да разбера какво ще свърши
искам да видя дали след като изплюе
костилката на черешата
от нея нещо ще порасне

***

Шев

„любими мой,
една игла между нас зашива ме в тебе“
Гонджа Йозмен

оголѝ шията си, за да смуча бавно от теб
да попия от кожата ти цялата човечност на един свят
в който вечността е забранена
непостижимо е да живеем под едно небе
аз и ти като двете страни на игла
която ни разделя
искам да стана рана, искам да станеш лицето ѝ
да го изпия, да те пришия към млечните си жлези
и да мога най-сетне да кажа:
ти си последното ми ребро
което плува в родилни води
аз съм острият ръб
който винаги има избор

***

Баба

беше до мен на стола пред пианото
поседя докато ръцете ми стигнаха
най-после до клавишите
а краката ми опряха пода
изправи се и тръгна
чакаха я другаде
и тя да порасне

***

1963

не беше нищо по-особено от един февруарски следобед
след като свърши дъждът
освен че в този ден никой нямаше да ме погледне
или да поплаче в ръцете ми
коленичих пред фурната за да я изчистя
пъхнах главата си вътре докато търках стените ѝ –
спомних си за Силвия Плат
измих се и реших да проверя годината –
1963
февруари
коленичих отново и продължих да чистя
слава богу има повече от един начин
да живееш

Автор: Боряна Богданова

Боряна Богданова е родена през 1990 г. Завършва английска филология в СУ „Св.

Климент Охридски”. Има публикувани стихотворения в редица литературни вестници и

онлайн платформи за изкуство. Пише предимно поезия, както и кратки разкази.

Дебютната ѝ стихосбирка „Рамене и самоти”, издадена от „Библиотека България“, излиза

в края на 2019 г., а  сборникът с разкази „Разместване на небето“ от същото издателство – през

март 2022 г.