Архив на категория: Без категория

Иван Димитров

     Призрак

        В началото беше тревогата. Всяка сутрин се качваше върху кантара – напълняваше бързо и методично. Правеше упражнения, но просто не можеше да обуздае апетита си. Ядеше не само от глад, всъщност гладът беше най-малкото. Ядеше от скука, тъга и щастие, от вдъхновение, възбуда и апатия. Ядеше поради необходимостта да запълва с нещо огромните пробойни от време, които заливаха дните и нощите му и застрашаваха да го удавят. Яденето му носеше и илюзорно чувство за контрол, нищо че освен нещата той държеше под контрол в ръцете си и пилешки бутчета и броколи, тулумбички и браунита.
Яденето беше и средство за пътуване: телешкото задушено го телепортираше в кухнята в апартамента на градската му баба, с масивни мраморни плочки, които държаха хлад през лятото, а качамакът и постното зеле го превеждаха през познатата поредица от села по пътя към неговото собствено село, за да се озове, озверял от глад и нетърпение, над трапезата на селската си баба в един от безкрайните дни на лятото. Пицата със салам го стоварваше върху дивана на детството му в „Дружба“, където гризеше пицата на поднос, докато гледаше „Костенурките нинджа“ на черно-белия телевизор в хола, а кюфтетата и чорбата от леща го караха да излезе от същия апартамент в „Дружба“ и да тръгне на двайсетминутна разходка до кварталната кръчма – дървена, с навес, който заслоняваха с найлони през зимата, за да не губят места и клиенти, и с пет маси на открито, разположени под два кестена. Там баща му му даваше, на него – дребното хлапе, да отпие глътка-две бира. Скаличките го отвеждаха в сладкарницата на детството му в квартала на баба му – „Изток“, а боб чорбата и пържените филийки го изкачваха до планински заслон на 2512 метра надморска височина, под каменист връх, който така и не успя да изкачи: беше си изкълчил крака.
И неговите пълни ангели, пеещи химни за тирамисуто в хладилника.
Напоследък обаче не се плаши от надебеляването. Ужасява се от друго. Все по-често си представя как една сутрин се качва на кантара и стрелката показва, че е призрак, не тежи нищо, няма го.

Събитието на деня

       Слънчевият лъч надникна през прозореца на спалнята ѝ, докосна плахо стената, приземи се на пода, пропълзя до леглото, изкатери се на него, стъпи плахо на ръба му и близо цял час се разхождаше по завивките, докато не стигна до възглавницата. Тръгна си рязко. Дори не каза чао.

Патоходец

– Патешко ходене, ти в час ли си? – хвана се за косата тя.
Докато си говорeха за душевните кризи, микроинфарктите на смисъла и екзистенциалните триумфи, които човек преживява в своята пандемична самота или във все по-крещящото си ковид-съжителство, той ходеше по патешки в полупразната стая на пустия си апартамент.
– Май съм в час, вече и аз не знам.
– Ти честно?
– То е като джогинга – запъхтяно каза той. – Още не е влязло в България, но на Запад е много модерно: бедра, прасци, седалище. Че и се забавляваш. Излизаш и ходиш по патешки.
– И просто си ходиш по патешки, така ли?
Той отвори вратата на балкона, излезе и се заклатушка навън: от единия край на балкона до другия и обратно.
– По тротоари, паркове. Клипчетата, в които групи от патоходци пресичат заедно на светофарите, избиват рибата в нета. И аз скоро ще се пусна в града, обаче първо трябва да задобрея. Поне една обиколка на парка да мога да направя. След някой и друг месец хич няма и да спирам: заключа ли вратата, клякам, ходя по патешки до асансьора, вътре ходя по патешки на едно място. После до парка, там няколко обиколки и право вкъщи. С изправяния на всеки стотина метра – така препоръчват експертите по патоходство.
– Експертите по патоходство?
– Е ти какво очакваш? Да се хвърля на сляпо и да се контузя? Това е сериозен спорт, работя с треньор. Онлайн.
Той влезе в апартамента, заклатушка се до кухнята, там се изправи, наля домашна лимонада в две чаши, клекна – тя предложи да му помогне, но той ѝ отказа, – върна се, сложи чашите на ниската масичка и тръгна към банята.
Върна се оттам с нормалната си крачка – изправен, изпотен и с хавлиена кърпа в ръка, с която бършеше полуголото си тяло като спортист.
– И що реши да тренираш именно патоходство бе, пате шарено?

– В Испания сега е така. Изолация, сто хиляди забрани, ала-бала. Можеш да излизаш само до магазина, аптеката, болницата. И за да си направиш патешките крачки за деня.

Из книгата „Разкази от пандемията, или как се сприятелих с един комар“, която ще излезе през май с логото на издателство „Кота 0“

 

Иван Димитров е автор на 6 книги с проза, драматургия и поезия. През 2012 г. пиесата му „Очите на другите“ е избрана сред над 400 пиеси за участие в нюйоркския драматургичен фестивал „HotInk at the LARK”. През месец септември, същата година, тя е поставена в театър „Ню Охайо” (Ню Йорк) от режисьора Самюел Бъгълн. През 2013 г. печели фестивала „София: Поетики“. Лауреат е на редица конкурси със свои стихотворения, разкази и пиеси. С разказа си „Силата на думите“ от едноименния сборник с разкази печели първо наградата „Яна Язова“, а после и наградата за хумористичен разказ на името на Чудомир. През 2023 г. печели наградата за млад автор до 40 години на конкурса за съвременна българска драматургия „Иван Радоев“ с пиесата „Как се запознах с един комар“, която предстои да бъде поставена в Драматично-куклен театър „Иван Радоев“ – Плевен. Негови текстове са превеждани на английски, френски, унгарски, сръбски, македонски, руски, румънски, гръцки.

Снимка: Иван Дончев

Поетесата Виолета Христова ще покаже светлия край на тъгата

„Светлият край на тъгата“ е заглавието на новата стихосбирка на Виолета Христова. Премиерата в Бургас се реализира по покана на Община Бургас и ще се състои на 4-ти април от 18.00 часа в Центъра за съвременно изкуство и библиотека.

Поетесата ще поднесе на бургазлии красив поетичен албум, в който са включени три цикъла: „Сладко от бели череши“, „Аквариум за дребни стихотворения“ и „Саудаде“. Книгата говори за будните сънища, за детството-старост, за болката, която ежедневно разкъсва сърцето, а после му дава основания да порасне, за сгъстяването и разсейването на съмненията, за тъгата, която е кладенец, и за радостта, която е дъжд…

Изданието съдържа 50 стихотворения и 50 прекрасни илюстрации от художниците Ина Христова – дъщеря на авторката, и на нейния съпруг – художника Жоан Х. Васкес, с когото живеят и творят в Мексико.

Виолета Христова е родена в Чирпан. Живее и работи в София. Завършва българска филология в Пловдивския университет „Паисий Хилендарски“. Работила е в Чирпан и Стара Загора като специалист в отдел „Култура“ на Община Чирпан, редактор във в. „Чирпанско време“, „Чирпански новини“, „Осем дни“, като уредник в Къща – музей „Гео Милев“ Стара Загора и преподавател по литература. Автор e на 13 книги: „Пеш до земетръса“ (1995), „Звездна карта“ (1997), „Да бъде нощ“ (2001), „Другата стая“ (2006), „Сняг от друга зима“ (2008), „Тревата ли?“ (2010), „…Каза тя. И слезе от небето“ (2012), „Една ампула мрак“ (2015), „Господарят на гледката“ (2017), „Портрет на магьосника“ (2019), „Малкият Рой“ (2020), „Мармаладко“ (2022) и „Светлият край на тъгата“ (2023). Носител e на националните литературни награди „Георги Братанов“ (2006) и „Мара Белчева“ (2008), на първа награда от конкурса „В полите на Витоша“ (2009), втора награда в конкурса „Златен ланец“ на в. „Труд“ (2008) и др.

Премиерата ще се състои в галерийната зала на ет. 4. Входът е свободен.

Текст:Анелия Казакова

Днес представят “Стихоанализа” от Наталия Недялкова в Дома на писателя

Новата книга на Наталия Недялкова – „Стихоанализа“ – ще бъде представена в Дома на писателя в Бургас в рамките на Есенните литературни празници. Премиерата ще се състои на Продължете да четете Днес представят “Стихоанализа” от Наталия Недялкова в Дома на писателя

ПОЕТЪТ АЛЕКСАНДЪР АРНАУДОВ ЩЕ ДАВА АВТОГРАФИ В БУРГАС НА 12 ЮНИ

Запазете си датата 12 юни, понеделник. Тогава в Бургас, КЦ “Морско казино”, ще гостува един от най-актуалните съвременни поети, част от екипа зад електронното списание „Нова асоциална поезия“ за свободна литературна сцена. Безспорният му талант привлича вниманието на четящите от всички възрасти. Александър Арнаудов ще представи последната си книга “Биография на бездната” (ИК Знаци), която обещава философски размисли, омагьосваща кула от думи и чисто човешка емпатия, която превръща местоимението “аз” в “ние”.

Залата е “Петя Дубарова”, от 18.00 часа. Входът е свободен. За “Биография на бездната” редакторът Иван Христов казва: „В тази поезия забравата е родител сред поляни от панелни блокове, под стерилното небе. Докато тишината заеква, ангелите цъфтят, а любовта пръска черепа си в цимента, като гравитация на комета. Животът плюе ръжда, сърцето сменя пола си, дъното е ноев ковчег, самотата е на един свят разстояние. Щастието се предлага само онлайн. „Аз съм смъртта си!” – крещи един глас, който достига до края на бездната. „Но за какво е всичко това?” – ще попита читателят. Отговорът е прост – да те накара да съществуваш!“

„Биография на бездната“ e книга на преосмисляне на ценностите чрез дисекция на корена, родовата памет, детството и двете му лица, травмите, самотата и нейния стоицизъм. Тук болката е празник, границите убиват, а войната е нематериално наследство.“ – Аксиния Михайлова.

„Книга за неутешимостта на съвременния човек, за неговата ранимост и ступор пред грубостта и равнодушието на света, в който живеем, за пътя, който се превръща в лутане, за ранимостта да си различен.“ – Силвия Чолева.

Текст:Анелия Казакова

Евгения Динева

ВСИЧКИ ДЪЛБОЧИНИ НА МЪЛЧАНИЕТО

Обикновено съм тази
с двойната смяна
и апартамента под наем.
Тази, която винаги си плаща навреме и
никога не закъснява.
Оставам до края, защото
пия повече от приятелите ти
и разказвам смешките и миналото
по- добре.
Чувам не си за тук и можеш повече
по няколко пъти на ден,
но също така съм пробвала да си тръгна
и знам, че не ставам.

Помним единствено нещата,
които не сме имали
се върти в главата ми от часове
като вечерния плейлист от работа,
докато седиш на метър от мен
в пет сутринта и момичето с което спиш
отдавна си е тръгнало,
а аз предлагам да довършим
каквото е останало и
да не си лягаме.

Намирам те на пода в банята,
когато студа от плочките пъпли
по гръбнака, зъбите ми тракат,
но ги стискам до пропукване
и вече няма музика- единствено
твоят глас и не съм сигурна
дали е ехо в главата ми
или наистина си там.

Намирам те на дъното на езерото,
скрит измежду заровени желания
и мътни дълбини.
Намирам те навсякъде, където
не мога да те достигна,
защото може би и ти си от ония хора,
които крещят само когато
са под вода.

***

Пътят през тунела е затворен –
снежна буря и срутен мост.
Радиото не работи и сме
пропуснали новината.
Юмрукът ти се стоварва върху волана –
вината е на ръждясалата кола-
че не можеш да спиш и
че операцията на Илия беше неуспешна.
Стоманената покривка поглъща
всичко напред
и пръстите ми се затварят
около претруфената опаковка.
Хартията се сбръчква,
а ти си наследил вкуса майка си
да се преструваш, че всичко е винаги наред.

До десет вечерта рамото ми е изтръпнало,
а вечерята е изстинала.
Осем- годишният Ники има дислексия-
не знае как се пише „добре дошли“.
Рождените дни и Великден са
семейни празници и без това.

Домашният ви закон срещу лоши навици
ме изпраща навън,
където се подпирам на замръзналия парапет,
а дима се носи над градината,
покрита с прах от призрачно бяло.

Издишам и се чудя-
вперила поглед в привидната чистота-
дали Ники ще има достатъчно време
да научи как се казвам.

 

ТОВА, КОЕТО НЕ ЗНАЕХ

Зъбите ни започват да падат,
когато сме на шест. Тогава
изричаме и най- много лъжи.
Племенникът ми е наследил от мен
не само кривата усмивка,
но и вълнението от измислици.
Започнахме всичко уж на шега-
първо аз казах, че не знам кой е ударил
Дими.
После той не ме издаде, че го пратих за цигари
сам
в осем вечерта.

Не познавах задоволството,
докато не го видях растящо в очите му
всеки път щом прикриехме нещо,
и докато то не разцъфтя на лицето му,
а майка му свъси вежди и каза :
„добре, приберете го“
за кучето, което казахме, че сме намерили
изоставено в парка.
Не познавах и колебанието, докато
то не започна да се превръща в притеснение
от лекотата с която получаваме даром това,
което не сме готови да пазим.

За лъжите няма възраст- макар на шест
децата да знаят, че животните дишат.
Че безусловните неща са малко,
а ние сме жестоки именно към тях.

Не познавах страха от това да оставя
племенника си да играе сам на двора,
докато не чух скимтенето,
и не успях да върна времето.
Тогава научих, че пулсът е само
ехо на тъкани и нерви,
а опитът за изкуствено дишане
не стига за целия живот.

Че това да държиш нещо толкова близо до себе си
може да измества кислорода от дробовете му.
Да искаш нещо да принадлежи само на теб
значи да го отнемеш от цялото небе.

 

Евгения Динева е автор на проза и поезия на български и английски език. Под печат са стихосбирка със заглавие „Животните нямат бащи“ и сборник с разкази.
Нейни текстове са публикувани в „Литературен вестник“, Asian Cha, The Hong Kong Review, Ethel и др. Носител е на няколко национални награди за кратък разказ, както и на такива за поезия.