Архив на категория: Без категория

КАЛИН МИХАЙЛОВ

Равденски цикъл

 

I. Пристигане в Равда

 

Жена му се разшета

за радост на поета,

оставен на диванче,

без никой да го чанчи

(в казарма който бил е,

навярно ме разбира).

Да гледа той обича

доброто си момиче –

от шетане помилван,

че дълго е шофирал.

 

II. Отвъд сезона

Полежахме на шезлонг, безплатно –

привилегия рядка на плажа

за онези, които последни

се сбогуват с морето и лятото.

 

И си рекохме: може и другаде

да направим възможно туй чудо.

 

III. Подозрение

Светлото климатично бъдеще

на планетата

ще бъде като онова, в което

вярвахме с наивност на хлапета

(влюбени в Гойко Митич

и Дийн Рийд) –

отгоре спуснатия мит

готови да прегърнат

беззаветно.

 

IV. Хормонално

Хормонът на щастието

държи кратко.

Хормона на бедата,

прогласявана отвсякъде,

с храната го ядем

и пием го с водата

всеки ден,

та белким ни накара

най-накрая –

обръгнали на всичко,

красотата да презрем,

да мислим и милеем

само за едната кожа (тая!),

от страх и мъка

да умрем.

 

V. Фотоапаратът на свободата

Как можах да те забравя

фотоапарат тъй цèнен,

появил се в дни, когато

ни споходи свободата

с неочаквано спасение

и ни подари приятели

за годините нататък

като чудо на общението.

 

Преди теб тъй малко имаше,

дето заслужава снимане!

 

21.09. – 26.09.2022

 

Калин Михайлов е литературовед, есеист и поет, преподавател по антична и западноевропейска литература в СУ „Св. Климент Охридски“. Автор e на три литературоведски книги, на сборника с есета „Забравената мая“ (2020), на шест стихосбирки (първата излиза през 1991 г. в поредицата „Литературна академия“ на УИ „Св. Климент Охридски“), както и на повестта „Смъртта няма последната дума“ (2021). Пише поезия и проза от ранна възраст, първата му стихотворна творба е публикувана през 1979 г. Негови поетични творби се появяват на страниците на сп. „Родна реч“, в. „Средношколско знаме“, в. „Пулс“, в. „Стършел“, поредицата „Литературна академия“ на СУ „Св. Климент Охридски“, сп. „Пламък“, „Литературен форум“, „Литературен вестник“, сп. „Съвременник“ и мн. др. Последната му засега поетична книга е със заглавие „Слънчице в креватче“ (2022). През 2018 г. на полски език излизат избрани негови стихотворения под заглавие „Какъв е смисълът?“ (Jaki jest sens?). Поетични творби на К. Михайлов са превеждани и на руски, немски, италиански и английски език. Носител е на български и чуждестранни награди за поезия.

“Искам да си върна жената” от Янчо Михайлов

Половинката на Здравко Събина допреди време бе нормална жена, изрядна къщовница. У дома им цареше уют, подхранван и от мириса на вкусните ѝ гозби. Откликваше редовно на мъжките му мераци. Не му натякваше, че живеят в малък апартамент, че не носи достатъчно пари в къщи. Рядко се караха, бързо се помиряваха. „Златна жена имам” – хвалеше се Здравко пред приятели, особено, когато си пийне. Докато Събина не почна покрай своя колежка да ходи редовно на църква в неделя, да чете книжки за разни духовни старци и старици, да пости в сряда и петък и през дългите Коледен и Велик пост, да ходи на поклоннически пътувания до манастири. Почти престана да изпълнява съпружеските си задължения. Вече рядко имаше нещо сготвено вкъщи.  Добре, че децата им бяха големи и не живееха с тях, иначе и те навярно щяха да бъдат потърпевши. Преди да тръгне по църкви и манастири Събина се обличаше добре, в крак с модата. Сега се бе занемарила и влачеше кльощавото си тяло в дълги почти до земята поли.

  Здравко се видя в чудо. Какво да прави? Тя изобщо не го слушаше. Правеше каквото си е наумила. Почнаха да се карат през ден. Здравко, никога не бе изневерявал на жена си, но сега устремяваше вече поглед навън. Все пак се надяваше да си върне предишната Събина. Разбра в кой храм ходи тя и реши да отиде да говори с някой от свещениците: „Бива ли, аджеба, Църквата да разваля семейства?”

  Беше се настроил войнствено. Ще им даде той да разберат на тези попове!

Почука на вратата на свещеническата канцелария.

  – Искам нещо да си поговоря с Вас – каза с нетърпящ възражение тон Здравко  на белобрадия свещеник.

   – Заповядайте, седнете – покани го свещеникът. – С какво мога да Ви помогна?

  – Жена ми идва от една година във Вашата църква и съвсем престана да се грижи за мен, сякаш ме чувства като излишен товар.

  – Как се казва жена Ви?

  – Събина.

  –  Да, сещам се коя е. Изглежда свястна жена.

  – Беше свястна. Преди да дойде при вас.

  – Господине, ние никога не сме довели тук насила. Бог никого не насилва да вярва в Него против волята Му.

  – Не съм дошъл да слушам Вашите проповеди, а искам да си върна жената. Тя съвсем ме е зарязала заради Вашия Бог. Май идва време и аз да я зарежа.

  „Това като че ли е характерна черта за почти всички новообърнали се към Бога – помисли си свещеникът. – В устрема си към Господа те забравят, че и тези, които досега са ги заобикаляли, имат нужда от тяхното внимание и любов”.

   – Ще се опитам да поговоря със съпругата Ви,  да отдава дължимото на Вас и семейството, но дали ще ме послуша, не мога да Ви обещая.

  „Често пъти такива хора като Събина повече слушат наставленията на старците, чиито житеописания четат, отколкото на нас, свещениците. Само че тези наставления са отправени към конкретни хора по конкретен повод и не са общо приложими към всички” – каза си свещеникът, а после се обърна към мъжа, воюващ за жена си:

  – Ако позволите, ще Ви дам един съвет: Не се отдръпвайте от жена си, не преставайте да я обичате, тя има нужда от Вашата любов, от Вашето разбиране. Някой беше казал, че невярващият трябва да разбира този, който вярва в Бога, както и обратното, защото ако няма разбиране между хората, няма да съществува и изобщо човекът.

  Войнстващото настроение, с което Здравко влезе в храма, сякаш го напусна след като излезе от него. „Все пак си я обичам тази пущина” – призна пред себе си той и въздъхна дълбоко.

Разказът е от сборника „Хлъзгаво време”

ЯНЧО МИХАЙЛОВ

Янчо Михайлов (свещеноиконом Йоан Карамихалев) е роден в Бургас през 1957 г. Завършил е Духовната академия (сега Богословски факултет на СУ). По време на следването си е приет за член на Кабинета на младите писатели-студенти към Студентския дом в София. Специализирал е в Източноцърковния институт и в университета в гр. Регенсбург, Германия. Бил е преподавател в Софийската духовна семинария и хоноруван асистент в Богословския факултет на СУ. Негови възпитаници са множество свещеници и монаси, и настоящи архиереи на БПЦ. В началото на 2001 г. приема духовен сан. Понастоящем служи в столичния старинен храм „Св. София”.

  Автор е на стихосбирките: „Паралелни монолози” (1997 г.), „Трохите от пейзажа” (2009 г.), „Дни без море” (2016 г.) и „Притоплени надежди” (2019 г.), на сборниците с къси разкази „Лъх от тих вятър” (2020 г.) и „Хлъзгаво време” (2022 г.), на сборника с проповеди „Изкачване на Тавор” (2006 г.) и на богословското пособие „Записки по православна християнска етика”(2010 г.). Член е на Съюза на българските писатели и на сдружението Бургаска писателска общност.

  Негови стихове са превеждани на руски език, включвани са в антологиите „Поети, влюбени в морето” (2010 г.), „Небе за земята” (2016 г.) и „Антология на българската християнска  поезия” (2022 г.).

  Съставител и преводач е на „Сборник с неделни и празнични проповеди на съвременни руски проповедници” в два тома (2014 г.), на сборника „50 избрани проповеди на митрополит Иларион Алфеев” (2016 г.). Превел е и книгите на  Московския и на цяла Русия патриарх Кирил „Тайната на покаянието” (2016 г.) и „Мисли за всеки ден от годината” (2018 г.).

” По чехли към Австралия” от Янчо Чолаков

       Знам един Александър Велики, който обичал да завладява света. Хрумне му и току изтърчи да го завладее, скулптирайки себе си сред ръкоплясканията на всички Продължете да четете ” По чехли към Австралия” от Янчо Чолаков

УЧРЕДЯВАТ КЛУБ “МЛАД ПРЕВОДАЧ В БУРГАС”

Клуб “Млад преводач” към Бургаска писателска общност ще бъде учреден в Бургас. Събитието ще се състои на 12 август, от 16,00 часа в Дома на писателя в морския град. Продължете да четете УЧРЕДЯВАТ КЛУБ “МЛАД ПРЕВОДАЧ В БУРГАС”

На 24 юни от 18,30 ч. ще се състои среща-разговор с Калин Михайлов

Калин Михайлов е литературовед, есеист и поет, преподавател по антична и западноевропейска литература в СУ „Св. Климент Охридски“. Автор e на три литературоведски книги, на сборника с есета „Забравената мая“ (2020), на Продължете да четете На 24 юни от 18,30 ч. ще се състои среща-разговор с Калин Михайлов

Владимир Шумелов за романа на Христо Добротинов

„А КОЙ ЩЕ МИ ПОКАЖЕ ПЪТЯ?“

Още при представянето на последната си книга „В търсене на холивудския прислужник“ в легендарното читалище „Надежда“ във В. Търново (където  през 70-те години на миналия век, наред с юридическите си задължения, баща му е бил и председател на читалищното настоятелство) Хр. Добротинов намекна, че следващата му книга ще е посветена на родния град. Още повече, че авторът никога не е късал връзките си с него, често идва тук и близкото и по-далечно му минало винаги са го привличали, а неговите детски спомени са особено ярки, „като стъкълце в картонена тръба“, различни и запомнящи се. Да добавим и онова неповторимо вълшебство, което старопрестолният град излъчва.

Поводът за написване на новия роман е свързан, както казва авторът, с чл. 4 от Закона за собствеността и ползването на земеделските земи; на финала на романа земята на дядо му в местността Козлуджа отива в чужди ръце. „Земите бяха близко до къщата на полковника от „Крадецът на праскови“. Успокоих се за загубата с аксиомата, че всъщност историята на човечеството представлява непрекъснат процес на преразпределение на собствеността“ (Хр. Добротинов).

Романът е исторически, доколкото в него са вплетени събития от началото на века до наши дни, но е и съвременен, доколкото протагонистът разказва историята от гледище на съвременността. Разбира се, в този наратив ще открием черти и на Bildung роман, и на любовния роман, на социалния и политически роман, на семейната сага, но по същество осъществената колаборация между минало и настояще, фактология и фикция в случая се оказва успешна. И любопитна с леката мистификация около обединяването и вграждането на две важни за българската литература произведения на родения в Търново Емилиян Станев – „Крадецът на праскови“ (1948; филмиран от Въло Радев през 1964 г., в главните роли – Невена Коканова в образа на Елисавета и сърбинът Раде Маркович в образа на военнопленика Иво Обренович) и „Търновската царица“ (1974; филм от 1980 г. по сценарий и режисура на Янко Янков, в главните роли Камелия Тодорова (Марина) и Стефан Данаилов (д-р Старирадев). Особено любопитна откъм фактологията е изобразяването на места, събития и образи, свързани с Велико Търново от различни исторически периоди – аз самият познавах някои от тях. Други, от близкото минало, участват с имена, които се различават от тези в повестите на Ем. Станев; интересен от гледна точка на литературния историк е паралелът – исторически и художествен – със събития, герои и прототипи, сюжетни особености и реалии в действителността и повестите.

Структурата на романа включва девет части, в които повествованието тече нехронологично. Композиционно началото на „Светулките ще ти покажат пътя“ прелива от Емилиян-Станевата проза, където е използван похватът „разказ в разказа“: „В словото на повествователите единият млад мъж, запазил спомени от детството си, минало през Първата световна война, който се е върнал в родния си град през Втората световна война, другият възрастен учител, който му разказва историята, тази любов е романтична приказка и се помни като романтична приказка“ (Румяна Йовева, „Градът крепост и домът крепост в две повести на Емилиян Станев“, LiterNet, 27.10.2009, № 10 (119). В текста на Хр. Добротинов в началото (ч. I) нараторът-автор е момче, което наблюдава снимките на „Крадецът на праскови“ в Търново. От ч. II започва разказът на бащата на момчето, който фиксира събитията от повестта на Ем. Станев, като сюжетно двете събития се разминават, както и имената на основните герои; за кратко се появява фигурата на цар Фердинанд – веднъж, когато назначава полковника за военен комендант на Търново, и втори – като абдикира от България; виждаме и фигурата на Богдан Филов и съпругата му в следващите части. Наред с автентичните картини от живота, бита и обществено-политическите страсти в старопрестолния град в тази епоха се появява и момчето Емилиян [Станев], тук е и д-р Делирадев (Старирадев в повестта на Емилиян Станев), както и голяма група герои, които продължават развитието си в следващите части на романа. Романовото действие пренася читателя през годините и политическите сътресения, а героите се променят съобразно характера си и обществените нагласи. И малко творческа лаборатория: към заглавието на романа (в ч. V отлични страници за двама млади – синът на инженера и еврейката Мария, които се обичат; „А кой ще ми покаже пътя?, пита момчето. „Светулките“ – отвърна замислено момичето“.); в същата част – в разговор с Емилиян адвокатът Генчо Д. Генчев възстановява убийството на сърбина от стражарите пред вилата на полковника в Козлуджа. Тогава историята за любовта между сърбина и Мариола (Елисавета у Станев) изкристализира у Емилиян – историята от „Крадецът на праскови“.

Новата социалистическа епоха след деветосептемврийския преврат е тема на ч. VI; мястото и героите са същите, но не съвсем (започнало е „време разделно“). Ч. VII e посветена на епохата на т.нар. зрял социализъм. Емилиян умира, а до него е жена му [Надежда]; виждаме и фигурата на Т. Живков, който не успява да види ловния си приятел жив; сменят се картини от последното четене на Станев в читалище „Надежда“; вдовицата отиграва новата си роля – писателят е „безсмъртен“, подарява вилата му на държавата, пише мемоари.

Романът има кръгова структура. Последните две части ни връщат във В. Търново, където разказвачът се завръща за различни периоди от време и по различни поводи след смъртта на баща си през 1995 г. Страната е в Преход, нараторът обикаля местата от детството си, среща се с познати и нови хора, а после следват митарствата около връщането на имота на дядо му в Козлуджа. Помага му Мариола, за която той разбира, че е внучка на „Търновската царица“ (със същото име). По времето на процедурата по реституцията Мариола е убита (подобно на баба си) – по същото време умира и Невена Коканова.

Книгата на Христо Добротинов не е само археология на паметта, той реставрира паметта за един град и неговите жители в няколко епохи, но през различни гледни точки – авторовата, на героите и на писателя Емилиян Станев. Ценно качество в тази проза е нейната лаконичност и точност на детайла – при характеристиката на героите и описанията, иронията, кинематографичността й. Отлична стилистика, доказана и в предишните книги на този автор.

 

 Христо Добротинов. Светулките ще ти покажат пътя. ИК „Хермес“, Пловдив, 2021.

За романа си Христо Добротинов бе отличен с националната награда „Христо Г. Данов“ през 2022 г. в категорията автор на художествена литература.

 

 

АНТОЛОГИЯ ПРЕДСТАВЯ БУРГАСКА ПОЕЗИЯ НА ФРЕНСКИ ЕЗИК

Стихове на съвременни бургаски поети са представени в билингва антология „Поетични перли“ – на български и френски език. Съставителят и преводач Добрина Маринова Продължете да четете АНТОЛОГИЯ ПРЕДСТАВЯ БУРГАСКА ПОЕЗИЯ НА ФРЕНСКИ ЕЗИК

“Бургас” от Гергана Георгиева

Бургас!

Не просто град,
а дом на мечтите,
на изобилието,
на всичкото!
Моят дом!

Бургас!
Безкрайната “Александровска” улица,
случайните срещи на ъгъла,
ароматът, носещ се от Пекарната там.

Бургас!
Детският глъч до Альошата,
допирът до книгите на Хеликон,
широтата на Тройката и бликащият живот там.

Бургас!
Забързани минувачи за уговорка на Компаса,
смях на пейките до Часовника, чак до небесата.

Бургас!
Чарът на “Богориди”,
историята на Грамофона,
по тротоара -разпръснати книги.

Бургас!
Снимки на Морското казино,
магията на Моста,
летни изложби, музика, кино.

Бургас!
Концерти на Охлюва,
Фестивали на фигури от пясък,
сбъднати детски мечти,
морски отблясък.

Летният театър, “Бургас и морето” побира!
А Морската градина все кани – на кафе, на по бира.

Бургас!
Красивата Флора
и вълшебството на цветята,
привикват от целия свят хора.

Бургас!
Град на всички краски и нюанси!
Град на свободата!
Град на любовта и топлината!

Бургас!
Цветът на небето,
звукът на чайките,
уютът на морето!

Градът все кани на гости,
а Вятърът тихо нашепва –
“Чакам Ви! Елате при нас!
– Винаги слънчев, Бургас”.

В един миг

В един миг се раждаме.

В един миг се топим.

А съдбата своя вечно

градим ли градим.

 

В един миг раняваме.

В един миг убиваме.

И цяла вечност не стига,

парченцата да събираме.

 

В един миг се влюбваме.

В един миг грешим.

И един живот е малко,

мъката да изтърпим.

 

В един миг забравяме.

В един миг падаме.

И изведнъж решаваме,

че най-лесно е да избягаме.

 

В един миг оглупяваме.

В един миг си спомняме.

Че човеци сме,

но с крила сме родени.

 

В един миг прощаваме.

В един миг отлитаме.

В един миг всичко забравяме.

И просто обичаме.

 

Мразя сбогувания

Мразя гари, летища и сбогувания.
Мразя шума на отпътуващи колелета на куфар.
Мразя прегръдки за “Чао” и “До скоро”.
Мразя стягащото за гърлото “Ще се видим отново”.

Мразя тежестта на тъгата, когато изпращаш някой любим.
Мразя и вкуса на тишината, в която двамата мълчим.
Мразя усещането на раздяла, което в кожата попива.
Мразя силното чувство на егоизъм, което не спира да прелива-
Защото някой, когото обичаш, си отива, а ти оставаш сам, горкия.

Мразя да махам с ръка, когато силно искам да прегърна.
Мразя, когато искам да кажа хиляди неща, но оставам безмълвна.
“Мразя” – толкова силен глагол, който избягвам.
И уж винаги чувствата си във любов обличам.
Но, може би мразя всичко това, защото прекалено силно те обичам.

Птица

 Можеш ли да хванеш птица,

която не може да лети ?

Ако крилата свои не разперва,

знай – не се брои !

 

Дори и да я хванеш,

не ще я ти опитомиш.

На провал си ти обречен,

щом към слава се стремиш.

 

Не искаш да я опознаеш,

да проникнеш в нейната душа.

За тебе не е птица рядка,

а поредната в света.

 

Искаш да я притежаваш.

Нали ловец си ти голям.

И в клетка я затваряш,

без любов, без срам.

 

Ала птицата е още малка.

Няма опит във това.

Затова и още бърка

притежанието с любовта.

 

Ще дойде ден за нея,

ще разпери своите крила.

И ще научи твойта тайна,

че лъгал си я досега.

 

Че казвал си й толкоз време,

че не може да лети сама.

И отлитайки от тебе,

ще ти даде урок във любовта.

 

Скитница била Любовта

 И няма място за носталгия.

И няма място за тъга.

Та това е приказка за любовта.

А тя винаги, дори след бурята, оставя красота.

 

Случила, неслучила се,

сбъдната или пък не докрай,

преживяната, неизживяната

и тази минала покрай …

 

Държащата ни будни,

цяла вечер, до зори,

носещата пеперуди,

онази нежната

и онази, дето ни боли …

 

Минала, сегашна или предстояща,

доста подранила, леко закъсняла,

дето все на тръни те държи,

но все с усмивка те посреща и изпраща …

 

Онази, която ни дава криле,

която ни прави най-раними,

онази, дето всички възпяват

и за нея се леят рими след рими …

 

Видиш ли я нея, чуеш ли нейния глас,

ще разбереш, че си е струвала всяка секунда и всеки късен час.

Ще я познаеш. Ще дойде при теб.

Ще я възпееш в песен, ще й нарисуваш портрет.

 

И няма място за носталгия.

И няма място за тъга.

Радвай се, че до нея докоснал си се,

защото скитница, казват, била любовта.

Автор: Гергана Георгиева

Гергана Георгиева е на 22 години,
от град Бургас. Последен курс
студентка в Софийски университет, специалност “Социология”. Пише стихотворения от 6-годишна
възраст. Участвала е в различни литературни
и поетични конкурси, като сред
най-големите и постижения са Първо
място в Национален литературен
конкурс “Чудо до поискване” (2018г.),
Второ място в Национален конкурс
“Познание, което не си се осмелил да
имаш” (2016г.) и превод на
стихотворвнието на немски език и
излагането му в австрийска
библиотека, Трето място в Национален
конкурс на Светият Синод “Въкресение
Христово” (2016г.), Отличие на
Министерството на младежта и спорта за написване на есе в Национален конкурс “Моля, уважавай моите права, защото…” (2016г.). Август 2021г., участва в поетично
четене на организация #ПрочетиМи, за
авторска поезия, където публиката
гласува за своите фаворити и е
избрана на второ място.

Гергана Стоянова

КАФЕТО И КРЪВНОТО НАЛЯГАНЕ

Петър беше ухилен мъж на средна възраст, с побелели коси, широко, приветливо лице, спретнат и елегантен, въпреки вече леко тантурестата му фигура. Човек не можеше да го види Продължете да четете Гергана Стоянова