Мляко и минало

Една стара жена посочи кравите си –
две големи мудни тела вървяха по пътя към селото,
докато се разминавахме.
Не се плашете, каза, сухата ѝ ръка одраска времето
и останахме завинаги там,
под небето върху кожата си.
Миришеше на нещо важно повече от вечно –
млякото, знаете ли, никога не ми се струва мокро –
на всяко мляко и минало.
Погледнах жената в очите и видях всички останали.
Боже, колко многобройно ви няма.
Някъде удари звънец или камбана,
ръката ми хвръкна към шията, за да се увери, че не съм аз.
Кравите ни обърнаха гръб, опашките им ги последваха,
аз напуснах бавно и този път.

***

Акация

Онази премаляла обич на пчелите към акацията
е всичко, за което има нужда да говорим на света,
когато се укриваме от него.
Ръката ми се вдига и като удрям,
и като прощавам,
но най-вече като съм забравила за себе си.
Корените ни умеят да са по-жестоки от това
да си отидем приблизително от някого.
А ние – тънки като милост и като крила след полет
сме се научили сами да хвърлим онова,
което се налага.
Но понякога, когато отново се почувствам
звяр за някой друг,
ще изкрещя така, че да ме чуеш:
Това ли ще повтаряме нататък на децата си?

Не бива да повтаряме изобщо на децата си –
че не ни е имало
и зимата не е съществувала,
че са окосили детството
и прошката не струва вече
дори и капка мед.

***

Помещение

стомахът е голям колкото два юмрука
сърцето колкото един
вярвам че човекът се измерва с нещо повече
от ръка приготвена за удар
човекът е по-скоро помещение
в което някой постоянно се разхожда
чакам да разбера какво ще свърши
искам да видя дали след като изплюе
костилката на черешата
от нея нещо ще порасне

***

Шев

„любими мой,
една игла между нас зашива ме в тебе“
Гонджа Йозмен

оголѝ шията си, за да смуча бавно от теб
да попия от кожата ти цялата човечност на един свят
в който вечността е забранена
непостижимо е да живеем под едно небе
аз и ти като двете страни на игла
която ни разделя
искам да стана рана, искам да станеш лицето ѝ
да го изпия, да те пришия към млечните си жлези
и да мога най-сетне да кажа:
ти си последното ми ребро
което плува в родилни води
аз съм острият ръб
който винаги има избор

***

Баба

беше до мен на стола пред пианото
поседя докато ръцете ми стигнаха
най-после до клавишите
а краката ми опряха пода
изправи се и тръгна
чакаха я другаде
и тя да порасне

***

1963

не беше нищо по-особено от един февруарски следобед
след като свърши дъждът
освен че в този ден никой нямаше да ме погледне
или да поплаче в ръцете ми
коленичих пред фурната за да я изчистя
пъхнах главата си вътре докато търках стените ѝ –
спомних си за Силвия Плат
измих се и реших да проверя годината –
1963
февруари
коленичих отново и продължих да чистя
слава богу има повече от един начин
да живееш

Автор: Боряна Богданова

Боряна Богданова е родена през 1990 г. Завършва английска филология в СУ „Св.

Климент Охридски”. Има публикувани стихотворения в редица литературни вестници и

онлайн платформи за изкуство. Пише предимно поезия, както и кратки разкази.

Дебютната ѝ стихосбирка „Рамене и самоти”, издадена от „Библиотека България“, излиза

в края на 2019 г., а  сборникът с разкази „Разместване на небето“ от същото издателство – през

март 2022 г.

.ДЮЛЯ

Сутринта баща ми отсече дюлята,

засадена, когато тръгнах на училище,

беше единственото дърво,

останало в нашия двор

(но я отсякоха,

щом престана да ражда),

а доскоро от килера

ухаеше на дюлин живот.

 

Сутрина баща ми отсече яловата ми другарка

от нея остана един изсъхнал пън,

изяден отвътре от мравки,

и виж, същите вече

пълзят край стъпалата ми.

РОЗА

От теб, йерихонска роза, научих

как можеш да оцеляваш без вода,

а напоена отново да пускаш стъблата си.

 

Аз, ожадняла от тайно желание,

в замечтана сутрин очаквам

ново време – този стар измамник!

 

Понякога то в галоп препуска,

Или, търсейки мързеливо спира,

като дъга се протяга, но го пазя

 

Роза, донесена от далечна пустиня,

изгладняла, чакам капки роса

да оживея, да се отворя и да разцъфна.

Превод: Наталия НЕДЯЛКОВА

 

ЯСМИНА (ХОДЖИЧ) ХАНЯЛИЧ е родена през 1963 година в Печ, завършила е медицина в Сараево, където живее и работи като лекар. Пише поезия, проза и рецензии. Автор на поетични и белетристични сборници, сред които “Всичко е в едно, едно е във всичко”, “Вкаменени”, “През клисурите”, “Пръстенът и ябълката” и др. Носител на престижни литературни награди, нейни творби са публикувани в престижни антологии, както в родината й, така и по света.

През отворения прозорец нахлуваше въздух, напоен с аромат на цъфнали кайсии и я примамваше навън. Усмихната, Яна тръгна към морето. Дребничкото й лице излъчваше безгрижие – чувството, с което я зареждаше дейността й като Продължете да четете “Великденски камбани” от Пенка Бангова →

“Второ, най-сетне. Лежа си аз в катедралата от хербарии, в ушите ми още писка панфонията от костурите, щурците и книжните лодки, Олда и тя продължително се оттича от кожата ми на кристални, солени капки, та току прокарвам показалец по най-важните места от тялото си и облизвам сока й и премижам, премижам, хубаво ми е на поезията, да бях чешма в планината, щах да ромоля и да омайвам сърните из гъсталака, на спирали да се спущат и идват да си потапят гъделичкащите муцунки в гладката ми, течна душа и аз да се преселвам на утолили жаждата си въздишки в лъщящата им козина, и като съм се омаял така на романтична космонавтика и вече едва ли не надушвам сладката дива миризма под късото им опашие да се сключва около водите ми, чувам в езерото, дето ми е на две желания разстояние от ходилата „шурполене“, ще кажеш във водоема се преобръща, от единия си хълбок на другия, някаква огромна и прастара самка, която някога е имала за любовница луната. Никаква самка не беше, ами три свини! Гръцки, направо древни! Вонящи на узо и студени водорасли. И тиня. Ей така ги усетих. Изпървом. На кратки изречения. Толкоз. Въздействащи. Бяха. Повдигам се на един лакът, с другата ръка си накланям междуцарствието на ходенето, хем да не ми запречва погледа, хем да не претърпи внезапно и невъзвратимо отхапване, и гледам, по повърхността на езерото едни черни косми разчесват на четка небето и правят триъгълни водни нащърби, върху тях, гущери, се хванали като сърфисти за пощуряла дъска, с изцъклени очи и изплезени езици, и псуват, на френски, брех, пропях си, брях, през запетайки, тия, ще ми, вземат акъла, и ще го, изсмучат точка както само, французойките знаят, и на всичкото отдолу по отразеното горно на небето, изплуват към мене, на зигзази, същи олимпийски акули на късо месо. Както казва Платон Дебелия Широкоплещ, който си го е шубе е смело диване изобщо не се стреснах изоставих запетаите на лакът си останах и се втренчих тях гледам какво въображение ще ми създадат и дали тия три чернокосмести триъгълника порещи вода небе като същински атинянски брошки ще възпроизведат от себе си нещо друго освен желание Volvo volvere vulva и сплаш или ще трябва като си подадат муцуните откъм края на водата началото на брега да им прасна по един тупаник и да ги приспя и пряспа на зимнина ама ония както плаваха ала ужаса на подподлизкурко Курц из водилището взеха да се издигат не напред и към сушата ами нагоре и изкъмто небето и те наистина били пеперуди и плували по гръб и изобщо не биле не свине ами това им била новата прическа на сладострастието и отгоре им на косоподстригването французи не гущери върху едната Сен Джон върху третата Фердито Селин Франкстис Акцизний върху средната дърдорещ си най-свойски с пуйки и върху една от тях и всеки си приказва неговото свое от амвона междуветрен а трите му притежателки се въздигат шляпат във водата издишат водата на струйки я плюят от устата и оста си като мраморни фонтани и блестят франсетата гъргорят ония се лъсват запреждат слънцето голи-голенички муцки само лула да втъкнеш и да си запалиш между краката им се стичат капки капят капк акп капк кап и аз, Ют, не издържах, и започнах да мисля, отново, и доколкото е възможно, граматически, пунктуационно, без потоци, ами окръглящо, на езеро, със свръхдълги изречения, та да чувствам като голям наратив, да чувствам като местност, като дъжд произвеждан от тяло, от три тела, също полудял неврон в окото на Бегемот, с моето си око, даже и с двете, взрян, оцъклен в тия трите, над водите, съешаващи се с французи, и право слово, непотъващи, ходещи, пъпотанцувалки с дайрета, вързани през кръста и окисляващи черните им косми, и ритмуващи в билата им, по водата, пред мене, реших и аз да се изправя, да ме видят, и да се възгордеят, а аз да се изпразня, да се изпразня от желание да ги целуна като октопод, и да забия камбаните си, да забия камбаните си, да забия камбаните си.”

Автор: Захари Захариев

 

Текстът е ръкопис от новела.

БУДНОСТ
(готовност на душата да дочака Господ)
Аз съм будна
ти – спиш.

Край теб,
надлъж и нашир,
се изтяга самотата.

Да беше буден,
и ти би я видял.

ПЕЙКА
Това е пейката на двамата съпрузи,
които обичаха да излизат от вкъщи
винаги, когато имаше нещо важно,
нещо много важно,
което само пейката може да чуе.
И всеки пък излизаха от вкъщи,
когато нещо много тежко
трябваше да бъде разделено,
те си разделяха и пейката
и така оставаха едно цяло.

Стените на къщата, и да имаха уши,
не смееха да чуят онова, което ги гложди,
за да не се срути къщата
и да няма вече какво да ги свързва.

Пейката на двамата съпрузи
купуваше смеха, попиваше сълзите
когато имаше нещо важно
нещо много важно
което, ако се чуе, ще докара тъга.
Когато нещо много тежко
трябваше да се сподели,
те си споделяха и пейката
и така оставаха цели.

Стените на къщата, и да имаха уста,
не смееха да изрекат това, което ги разкъсва,
за да не рухне къщата,
а гордата любов да умре от срам.

Пейката на двамата съпрузи
самува празна, заклела се да не говори.
Би ги помолила да се върнат,
ала мълчи
ала мълчи…

ДОМАШНИ ЧЕХЛИ

Останаха само пантофите
да пазят тишина.
Едновременно
и обути, и събути.
Няма кой да ги свали и да каже:
пристигнах,
нито да ги обуе и да каже:
върнах се.
И пантофите знаят,
че това вече не е дом
и сега са само папуци.
Домашните чехли обикалят къщата.
Пантофите стоят си, ей така, в ъгъла
и живеят със спомени.

Превод от сръбски: Наталия НЕДЯЛКОВА

 

Неда Гаврич, е родена в Баня Лука, Сърбия през 1980 година. Автор на три стихосбирки. Всички приходи от продажбата на нейни книги до момента са дарени на Сдружения на родители на деца със специални потребности. Носител е на Видовданско отличие за хуманност, съхраняване на традициите и културата на своя народ. Участник е в много международни фестивали, както в региона, така и в цяла Европа. Член е на Сдружението на писателите на Република Сръбска и Сдружението на писателите на Сърбия. През 2019 г. е вписана в Регистъра на творците на Република Сръбска. Редактор и водещ е на предаването “Стил”, което се излъчва по десет телевизионни канала и засяга актуални събития от сферите на културата, спорта, образованието, както и забавни теми. Публикува поезия и проза в няколко портала, редактор е на „Разговори с Неда“ на портала за култура и образование „Показивач“ от Крагуевац.

***

Някой цял живот

търси човек Продължете да четете Петър Чухов →

Равденски цикъл

 

I. Пристигане в Равда

 

Жена му се разшета

за радост на поета,

оставен на диванче,

без никой да го чанчи

(в казарма който бил е,

навярно ме разбира).

Да гледа той обича

доброто си момиче –

от шетане помилван,

че дълго е шофирал.

 

II. Отвъд сезона

Полежахме на шезлонг, безплатно –

привилегия рядка на плажа

за онези, които последни

се сбогуват с морето и лятото.

 

И си рекохме: може и другаде

да направим възможно туй чудо.

 

III. Подозрение

Светлото климатично бъдеще

на планетата

ще бъде като онова, в което

вярвахме с наивност на хлапета

(влюбени в Гойко Митич

и Дийн Рийд) –

отгоре спуснатия мит

готови да прегърнат

беззаветно.

 

IV. Хормонално

Хормонът на щастието

държи кратко.

Хормона на бедата,

прогласявана отвсякъде,

с храната го ядем

и пием го с водата

всеки ден,

та белким ни накара

най-накрая –

обръгнали на всичко,

красотата да презрем,

да мислим и милеем

само за едната кожа (тая!),

от страх и мъка

да умрем.

 

V. Фотоапаратът на свободата

Как можах да те забравя

фотоапарат тъй цèнен,

появил се в дни, когато

ни споходи свободата

с неочаквано спасение

и ни подари приятели

за годините нататък

като чудо на общението.

 

Преди теб тъй малко имаше,

дето заслужава снимане!

 

21.09. – 26.09.2022

 

Калин Михайлов е литературовед, есеист и поет, преподавател по антична и западноевропейска литература в СУ „Св. Климент Охридски“. Автор e на три литературоведски книги, на сборника с есета „Забравената мая“ (2020), на шест стихосбирки (първата излиза през 1991 г. в поредицата „Литературна академия“ на УИ „Св. Климент Охридски“), както и на повестта „Смъртта няма последната дума“ (2021). Пише поезия и проза от ранна възраст, първата му стихотворна творба е публикувана през 1979 г. Негови поетични творби се появяват на страниците на сп. „Родна реч“, в. „Средношколско знаме“, в. „Пулс“, в. „Стършел“, поредицата „Литературна академия“ на СУ „Св. Климент Охридски“, сп. „Пламък“, „Литературен форум“, „Литературен вестник“, сп. „Съвременник“ и мн. др. Последната му засега поетична книга е със заглавие „Слънчице в креватче“ (2022). През 2018 г. на полски език излизат избрани негови стихотворения под заглавие „Какъв е смисълът?“ (Jaki jest sens?). Поетични творби на К. Михайлов са превеждани и на руски, немски, италиански и английски език. Носител е на български и чуждестранни награди за поезия.

Половинката на Здравко Събина допреди време бе нормална жена, изрядна къщовница. У дома им цареше уют, подхранван и от мириса на вкусните ѝ гозби. Откликваше редовно на мъжките му мераци. Не му натякваше, че живеят в малък апартамент, че не носи достатъчно пари в къщи. Рядко се караха, бързо се помиряваха. „Златна жена имам” – хвалеше се Здравко пред приятели, особено, когато си пийне. Докато Събина не почна покрай своя колежка да ходи редовно на църква в неделя, да чете книжки за разни духовни старци и старици, да пости в сряда и петък и през дългите Коледен и Велик пост, да ходи на поклоннически пътувания до манастири. Почти престана да изпълнява съпружеските си задължения. Вече рядко имаше нещо сготвено вкъщи.  Добре, че децата им бяха големи и не живееха с тях, иначе и те навярно щяха да бъдат потърпевши. Преди да тръгне по църкви и манастири Събина се обличаше добре, в крак с модата. Сега се бе занемарила и влачеше кльощавото си тяло в дълги почти до земята поли.

  Здравко се видя в чудо. Какво да прави? Тя изобщо не го слушаше. Правеше каквото си е наумила. Почнаха да се карат през ден. Здравко, никога не бе изневерявал на жена си, но сега устремяваше вече поглед навън. Все пак се надяваше да си върне предишната Събина. Разбра в кой храм ходи тя и реши да отиде да говори с някой от свещениците: „Бива ли, аджеба, Църквата да разваля семейства?”

  Беше се настроил войнствено. Ще им даде той да разберат на тези попове!

Почука на вратата на свещеническата канцелария.

  – Искам нещо да си поговоря с Вас – каза с нетърпящ възражение тон Здравко  на белобрадия свещеник.

   – Заповядайте, седнете – покани го свещеникът. – С какво мога да Ви помогна?

  – Жена ми идва от една година във Вашата църква и съвсем престана да се грижи за мен, сякаш ме чувства като излишен товар.

  – Как се казва жена Ви?

  – Събина.

  –  Да, сещам се коя е. Изглежда свястна жена.

  – Беше свястна. Преди да дойде при вас.

  – Господине, ние никога не сме довели тук насила. Бог никого не насилва да вярва в Него против волята Му.

  – Не съм дошъл да слушам Вашите проповеди, а искам да си върна жената. Тя съвсем ме е зарязала заради Вашия Бог. Май идва време и аз да я зарежа.

  „Това като че ли е характерна черта за почти всички новообърнали се към Бога – помисли си свещеникът. – В устрема си към Господа те забравят, че и тези, които досега са ги заобикаляли, имат нужда от тяхното внимание и любов”.

   – Ще се опитам да поговоря със съпругата Ви,  да отдава дължимото на Вас и семейството, но дали ще ме послуша, не мога да Ви обещая.

  „Често пъти такива хора като Събина повече слушат наставленията на старците, чиито житеописания четат, отколкото на нас, свещениците. Само че тези наставления са отправени към конкретни хора по конкретен повод и не са общо приложими към всички” – каза си свещеникът, а после се обърна към мъжа, воюващ за жена си:

  – Ако позволите, ще Ви дам един съвет: Не се отдръпвайте от жена си, не преставайте да я обичате, тя има нужда от Вашата любов, от Вашето разбиране. Някой беше казал, че невярващият трябва да разбира този, който вярва в Бога, както и обратното, защото ако няма разбиране между хората, няма да съществува и изобщо човекът.

  Войнстващото настроение, с което Здравко влезе в храма, сякаш го напусна след като излезе от него. „Все пак си я обичам тази пущина” – призна пред себе си той и въздъхна дълбоко.

Разказът е от сборника „Хлъзгаво време”

ЯНЧО МИХАЙЛОВ

Янчо Михайлов (свещеноиконом Йоан Карамихалев) е роден в Бургас през 1957 г. Завършил е Духовната академия (сега Богословски факултет на СУ). По време на следването си е приет за член на Кабинета на младите писатели-студенти към Студентския дом в София. Специализирал е в Източноцърковния институт и в университета в гр. Регенсбург, Германия. Бил е преподавател в Софийската духовна семинария и хоноруван асистент в Богословския факултет на СУ. Негови възпитаници са множество свещеници и монаси, и настоящи архиереи на БПЦ. В началото на 2001 г. приема духовен сан. Понастоящем служи в столичния старинен храм „Св. София”.

  Автор е на стихосбирките: „Паралелни монолози” (1997 г.), „Трохите от пейзажа” (2009 г.), „Дни без море” (2016 г.) и „Притоплени надежди” (2019 г.), на сборниците с къси разкази „Лъх от тих вятър” (2020 г.) и „Хлъзгаво време” (2022 г.), на сборника с проповеди „Изкачване на Тавор” (2006 г.) и на богословското пособие „Записки по православна християнска етика”(2010 г.). Член е на Съюза на българските писатели и на сдружението Бургаска писателска общност.

  Негови стихове са превеждани на руски език, включвани са в антологиите „Поети, влюбени в морето” (2010 г.), „Небе за земята” (2016 г.) и „Антология на българската християнска  поезия” (2022 г.).

  Съставител и преводач е на „Сборник с неделни и празнични проповеди на съвременни руски проповедници” в два тома (2014 г.), на сборника „50 избрани проповеди на митрополит Иларион Алфеев” (2016 г.). Превел е и книгите на  Московския и на цяла Русия патриарх Кирил „Тайната на покаянието” (2016 г.) и „Мисли за всеки ден от годината” (2018 г.).

       Знам един Александър Велики, който обичал да завладява света. Хрумне му и току изтърчи да го завладее, скулптирайки себе си сред ръкоплясканията на всички Продължете да четете ” По чехли към Австралия” от Янчо Чолаков →

Клуб “Млад преводач” към Бургаска писателска общност ще бъде учреден в Бургас. Събитието ще се състои на 12 август, от 16,00 часа в Дома на писателя в морския град. Продължете да четете УЧРЕДЯВАТ КЛУБ “МЛАД ПРЕВОДАЧ В БУРГАС” →