Поли Муканова
Из „Сизиф дали е бил щастлив?“ (2022)
* * *
Изкуството иска жертви… но защо да сме ние?!?
* * *
Стига ми тая награда… но поне някой да ми я даде!
* * *
Бързам, през купове и грошове, към смъртта.
* * *
Адът – това са другите. Адът е тълпа от доброжелатели.
* * *
Абсолютният предразсъдък на бедния народ – да не поставя чантата си на земята. Било признак на безпаричие. Навсякъде ги мятат на пода без угризения и джобовете им са пълни. Предразсъдъкът е рудиментно знание, което нищо не значи. Репродуцира се във всекидневна обредност и някому носи спасение.
* * *
Хвърлям хляба си по водите, а трохите отиват при други…
* * *
За упрека, че писателите не живеят, а само описват света: нищо подобно – животът се умножава по две.
* * *
И „почеркът“ изчезва като понятие. Забравих да пиша, разхождайки се по клавиатурата. Оцелявам, сричайки по сайтовете.
* * *
Приказка за стълбата.
Всеки на различно стъпало.
* * *
Властта наистина разваля обонянията. Докато някой не бутне стълбата…
* * *
Кой яде баницата и кой му я дава – няма значение. След като аз не съм на софрата.
* * *
Приятелството се мери на кантар. Като сиренето, което се плаща, плаща…
* * *
Най-добрият приятел трябва да бъде всеки сам на себе си. Така „волята за власт“ работи за печеливша кауза.
* * *
Всеки положен камък е история за отминалото. Докъдето стига човешкият поглед, има история. Всеки камък си тежи на своята история.
* * *
Властолюбието поражда цинизъм. Прогресивно нараства – до пръсване на егото.
* * *
На чужд гръб и сто клеветнически думи са малко – все нещо не достига върху гърбината на другия.
* * *
От „Осанна!“ до „Разпни го!“ – доказателство за променливата човешка природа. За глупостта на непостоянния ѝ характер.
* * *
Мнимият болен е удобната маска, която слагат лицата, за да бъдат оставени в неприкосновена територия. Да им съчустваме, докато упорито градят здравословните си планове. Печелят време, изработено на гърбината на болния, който ги носи.
* * *
Никога няма да забравя образа, който видях от трамвая – той пресичаше булеварда – с меко тяло, без контури, размазано в посоките на колебание и очакване чудото да се случи.
* * *
„Зло куче!“ Нищо подобно. Зли хора.
* * *
Стискането на зъби променя захапката…
* * *
Вечната борба между кастите – няма да има допирност между тях, както небето и земята се свързват единствено в миражен хоризонт.
* * *
Много трудно е да задържиш вниманието си върху своята паница – докато някой ти мляска пред празния търбух.
***
Награда от общината за най-дълголетна двойка в района.
Значи те са последните, запазили младостта си заедно…
***
В памет на Тоде Илиевски
Обяснението дойде по-късно.
В писмата си добрият приятел от Охрид изписваше с главна буква местоимението „Ти“.
Когато физически напусна земята, прочетох отново писмата му.
Формата с главна буква не бе странна. Сякаш говореше отвъд още оттогава.
Безкраен диалог.
Без значение дали Той е тук…
* * *
Преродената поетеса. Само моят поглед ли улавяше… как прилича на Петя Дубарова. Още преди 10 години, когато я видях в часа по творческо писане в университета. И до днес приликата е потресаваща. Живата Петя. Без грим, с дълги коси, слабо, високо тяло. Одухотвореност. Поглед, пречупващ всеки щрих с мълчанието на времето, което отминава. Умиращите като светулки мигове.
Една Петя обикаля забързано в трескавата делничност. И никой не забелязва
преродената, нейната осанка, която носи едно момиче от града.
* * *
Връчваха ни свидетелствата за завършване в началното училище пред Паметника на съветската армия преди 1989-а година.
Тогава имаше някаква група, която ни раздаде значки със съветското и американското знаме заедно. Вълнението бе огромно, тъй като от това зависел световният мир – от разбирателството на тези две знамена.
Десетилетия по-късно разбрах, че тази вечна диалектика клати земното кълбо, а значката остана мил спомен.
* * *
Единственото заблуждение е, че сме абсолютни.
ПОЛИ МУКАНОВА е родена в София. Завършила е българска филология в Софийския университет „Св. Климент Охридски“ и магистратура по творческо писане с проекта „Самоличност: фрагменти (2000–2005)“. През 2013 г. защитава докторска дисертация на тема „Четенето и читателите в българското общество (1878–1944): институцията библиотека“ във Философския факултет на Софийския университет.
Пише поезия и кратка проза. Дебютира със стихосбирката „Мигове в кибритена кутийка“ (2009), а през 2012 г. излиза нейната прозаична книга „Амоr fati: фрагменти“. Поезията ѝ е превеждана на английски, немски, испански, италиански, албански, румънски, хърватски и македонски език. Участвала е в национални и международни поетични фестивали. Редактор е на рубриката за поезия в сайта „Сборище на трубадури“ от 2010 г. до момента, https://trubadurs.com/editorial-board/
Има публикации в Liternet, Litclub, e-Lit, Tetradkata.com, „Свободата“, Диаскоп, „Свободно поетическо общество“, „Литературен вестник“, „Словото днес“, „Книжевно житие“ (Скопие) – 2008, 2014, 2019, 2021, „Книжевни елементи“ (Скопие) – 2022; Поетска нок во Велестово“ (2013, 2014, 2015, 2018, 2019, 2020), „Филологически форум“, „Открита литература“, Public Republic на немски език, сборника Facecontrol (2005), алманаха „Ах, Мария“ (2009) и „Културна палитра“ (2012, 2014), сборника „Стъпки – поезия на учени и докторанти“ (2011, 2013, 2014, 2015, 2018, 2019), сп. „Море“, „Но поезия“, антологията Кenga e Detit (2010) на албански език, CRONICA на румънски, Carmina Balcanica и DIOGEN на английски език и др. Носителка на втора награда от Международния конкурс за поезия „Лирични гласове“ (2014). През 2015 г. ръкописът ѝ „Мидите имат две страни“ печели националния конкурс „Помощ за книгата“ към Министерството на културата.
Нейни стихотворения са публикувани в антологията „32 съвременни български поетеси“ (Скопие: Макавей, 2022) в превод на македонски от Бранко Цветкоски и под съставителството на Роза Боянова.
В неин превод от македонски език излиза романът „Годишни времена“ на Юлияна Величковска (ЕРГО, 2017). Преподавател по история на книгата и теория на четенето в Университета по библиотекознание и информационни технологии в София, https://www.unibit.bg/
От авторката:
Мигове в кибритена кутийка. София: Алтера, 2009. 82 с. ISBN 978-954-9757-31-6.
Мигови во кибритна кутија. Препев Зоран Jакимоски. Охрид: Нац. и унив. библиотека „Григор Прличев“, 2009. 47 с. ISBN 978-9989-911-32-3.
Amor fati: фрагменти. Кюстендил: Зора, 2012. 52 с. ISBN 978-954-9971-61-3.
Мидите имат две страни. София: ИК „Огледало“, 2015. 54 с. ISBN 978-619-7261-03-5.
Школките имаат два дела. Препев и поговор Зоран Jакимоски. Скопиje: ПНВ публикации, 2016. 56 с. ISBN 978-608-4641-42-1.
История и теория на четенето. София: Акад. изд. „За буквите – О писменехь“, 2018. 203 с. ISBN 978-619-185-345-6.
Сизиф дали е бил щастлив?: фрагменти. София: ЕРГО, 2022. 100 с.
ISBN 978-619-259-026-0