ПОКЛОННИЧКА
Виктория Зенгинова бе много ревностна християнка и това сякаш бе изписано по нейното изпито и бледо, иконообразно лице. Ходеше редовно на църква. Идваше обикновено по средата на службите, минаваше най-отпред и се кланяше до земята пред светите икони. Нейната ревност по Бога бе дошла в повече на двама от мъжете ѝ, които я напуснаха, третият, за когото се омъжи, още я търпеше, но докога не се знаеше. В църквата, която посещаваше, също трудно я понасяха, защото тя, от висотата на своята праведност и нравствена извисеност, постоянно намираше кусури на някои от енориашите, пък и на свещениците.
Виктория много обичаше да ходи на разни поклоннически пътувания, предимно в чужбина, да се докосне до светостта на Божиите угодници и после да я отобрази в себе си.
Последно замина на поклонническо пътуване в неблизка православна страна. В храмовете и манастирите, които посещаваха, тя, водена от неудържимото си благочестие, гледаше винаги първа да се поклони на мощите на светците и на чудотворните икони, защото смяташе, че това ѝ се полага по право – едва ли имаше сред поклонниците човек, който да е по-напред във вярата от нея. Е, вярно, в поклонническата група имаше и един възрастен свещеник, придружен от съпругата си, която, между другото, много се дразнеше от това, че Виктория не зачита йерархията и не пуска свещеникът да мине пред нея, за да се поклони на мощите или на иконите. Свещеникът бе видял какво ли не в некраткото си служение в Църквата, та не се впечатляваше особено от натрапчивото благочестие на госпожа Зенгинова.
От последната света обител до столицата на съседната страна, откъдето поклонниците щяха да отлетят за родината, трябваше да осъществят с автобус дълъг, петстотин километров преход. Естествено налагаше се на всеки два-три часа да спират за двадесет минутна почивка, но екскурзиантите своеволно си я удължаваха и почти винаги трябваше да чакат някого, най-често Виктория, която все се туткаше и суетеше. В столицата пък шофьорът обърка пътя за летището и имаше реална опасност да хванат самолета за опашката. Мнозина започваха да недоволстват гласно и да сипят упреци към шофьора и водача на групата. Най-гласовита бе Виктория. Водачът се притесни. Добре, че някой от групата му подхвърли да наеме такси, което като пилотна кола да показва на шофьора на автобуса пътя до летището. Слава Богу, успяха да стигнат почти навреме.
– Да знаеш, – сподели Виктория със спътничката си по седалка в автобуса – аз много се молих. И Бог чу молитвата ми.
„Кога ли пък се е молила, – зачуди се спътничката ѝ – като не спря да роптае? Но неизследима и понякога необяснима е Божията милост към нас, грешните“.
САМОТЕН ГЛАРУС НА ПОКРИВ
– Бай Митьо, къде си се запътил в тоя пек? – запита съседа си отец Любомир.
– Отивам при личната докторка да ми изпише лекарства за кръвното.
– Обади ѝ се по телефона да ти ги изпише. Сега нали рецептите са вече електронни.
– Искам да си я видя аз докторката. Много е хубава. И добра. Каже ми някоя блага дума и после няколко дни ходя оперен като петел, докато болежките не ми свият пак перушината.
– Да, благата дума е част от терапията. Но на мен ми се струва, че меракът те води при докторката. Нали знаеш, че, както пише в Евангелието, ако пожелаеш жена, вече си прелюбодействал с нея в сърцето си.
– Какво пожелание, бе, отче? Просто си я гледам като на картинка. Да ти кажа честно и на младини не съм имал много вземане-даване с жени. Съпругата ми, макар да бе втората ми жена, си остана за мен на първо място. Имал съм задявки с някои колежки, но дотук. Е, и сега, на стари години, да си призная, пак ме връхлитат някои изкушения. А иначе съм грешен човек. Кой не е грешал? Но все съм се старал да се върна в правия път.
– А съжаляваш ли за нещо?
– Съжалявам, ако съм обидил някого несъзнателно. Съжалявам и, че не съм се грижел достатъчно за родителите си, когато остаряха и сега ми се връща. Ни синът, ни дъщерята се обаждат да ме чуят как съм, що съм. Чувствам се като самотен гларус на покрив.
– Ти чел ли си Библията, бай Митьо?
– Цялата не. Само евангелията съм чел преди години. Защо?
– В един от псалмите се казва: „Седя като самотна птица на покрив“. А ти каза почти същото, даже уточни каква е птицата.
– Не помня дали съм ти казвал, но като юноша ходех на църква – не толкова от вяра, колкото от интерес. Даже енорийският свещеник ми бе подхвърлил, че ще ми даде препоръка да уча в Семинарията в Черепиш. Но аз не пожелах, тръгнах по други пътища. Може и да съм сбъркал, но…
– „Пътят на човека не зависи от него, не е във властта на тоя, който върви, да оправя стъпките си“* – се казва в Стария Завет. – „Стъпките на човека се насочват от Господа“**.
– Значи това не е бил моят път. Както се казва: „Бог си знае работата“. Е, хайде, ще бързам да сваря докторката.
След час отец Любомир забеляза съседът му да се завръща, но не оперен като петел, а оклюмал се като мокра кокошка.
– Какво стана, бай Митьо?
– Само, дето бих толкова път. Докторката ми излязла в отпуск. Оставила си заместник. И той ми се накара, че съм тръгнал в тоя пек, а не съм се обадил по телефона. „На глупава глава тялото страда“ – казваше майка ми.
– Обаждай се понякога, бай Митьо. За да не се чувстваш като самотен гларус на покрив.
*Иеремия 10:23
**Притчи Соломонови 20:24
ПАНИХИДА
Ако зависеше единствено от отец Стоян, той щеше само да кръщава, да венчава и да освещава домове, но, уви, свещеническото му служение го задължаваше да опява покойници, да отслужва панихиди за тях и да дава утеха на близките им. Когато починалите бяха възрастни, неговата задача бе сякаш по-лесна. „Всяка плът като дреха овехтява“ цитираше той Свещеното Писание. Някои от опечалените кимаха с глава, съгласявайки се с Божието слово, но други, когато им заговореше за вечния живот, го гледаха втренчено или в най-добрия случай – безучастно. Отецът имаше подготвени думи за такива случаи: „Много хора – казваше той – не вярват в задгробния живот, защото не могат да го видят и да го пипнат, но в това отношение те, може би, приличат на къртицата, която цял живот се рови под земята, а над нея остава един огромен свят, който тя не познава. Така около нас и над нас съществува един огромен духовен мир, който не всеки от нас може да съзре, не защото той е нереален, а понеже нашите духовни очи са затворени за него, вследствие на това, че сме потънали в множество грехове“. Тези думи не бяха съвсем негови, бе ги прочел някъде и видоизменил, и допълнил.
Молеше се Богу да не му възлага да отслужва опела и панихиди на деца и млади хора. И Бог общо взето откликваше на молбите му. Само веднъж му се наложи да извърши опело на четиригодишно дете, но то бе болно от рядка, неизлечима болест, и родителите бяха подготвени да приемат смъртта му.
Дали, защото напоследък бе занемарил молитвите си към Бога или пък бе потънал в рутината на служението си, но Бог му изпрати изпитание. Една общественичка, дарила икона на храма, в който отец Стоян служеше, му се обади, за да отслужи панихида за нейна кръщелница – десетинагодишно момиченце, загинало в автомобилна катастрофа. Не посмя да откаже на дарителката. Два-три дена обмисляше какво да каже на родителите, загубили единственото си дете. Ясно му беше, че богословските обяснения за смъртта на невръстни деца и млади хора в случая бяха неуместни.
Отец Стоян обикновено бе гръмогласен, но сега на панихидата на момиченцето едвам отронваше думите от заупокойното последование и за малко не се просълзи, гледайки отрупания с цветя и играчки гроб. Все пак успя да каже на родителите няколко думи за утеха, като например, че не трябва да загубват смисъла на живота, да не позволяват на скръбта да почерни душевното им и телесно здраве, че според християнското учение смъртта не е предел на битието и че раздялата с нашите близки покойници е само временна.
– Тя беше много набожна – сподели бащата. – Искаше да я водя често на църква, купуваше си икони, опитваше се да помага на деца, които са в нужда.
– Надявам се да е на по-добро място – каза майката.
Отец Стоян обикновено не даваше съвети на миряните, дори и да му искаха, но, сега, виждайки, че родителите са в още детеродна възраст, им каза:
– Виждам, че сте млади, можете да си родите още едно дете – и им даде за пример свой бивш съученик от средното, чийто син, загина в катастрофа на абитуриентската си вечер. – Когато загуби сина си, моят съученик и приятел ходеше като сянка, но на следващата година го срещнах, бутайки бебешка количка. Бяха си родили дете – момченце, което бяха назовали на името на загиналия си първороден син. Сега моят съученик е все така жизнерадостен, какъвто го помня от младини, а жена му даже успя да победи онкологично заболяване. Не знам какво би станало с тях, ако бяха се отдали само на скръбта си, а не на грижите за новородения си син.
На тръгване от гробищата отец Стоян започна да се самоупреква: „Кой те би през устата да даваш на съвети на хора, които не познаваш?“ и да се самооправдава: „Ама, аз просто дадох пример от живота“ и в подкрепа на своето самооправдание си спомни за своите баби, прогонени преди стотина години от родните си места в Одринска Тракия – едната, загубила детето, което носела в утробата си, а другата, погребала тригодишната си дъщеря по време на бягството. И двете после тук, в свободна България, въпреки недоимъка, в който се намирали, родили още по две деца.