Елена Янева

САМОРАСЛЯЦИТЕ на 70-те
(откъс)

Когато, без да искаш, си талантлив – угрозата, надвиснала над теб, е да си беден. Или още повече – да си момиче…

Ние раснахме без майки и бащи, понякога въпреки тях, захвърлени в кьошетата на света. Бяхме домашните любимци на баби и дядовци, яхахме магарета и се возехме, натоварени в каруците, върху сено, дърва, грозде, друго. Държахме се за ритлите и, подскачайки при всяко раздрусване, надвишавахме детството си от безумните висини на този кратък полет, преди да тупнем отново връз твърдите дъски ведно с останалия товар.
Къде бяхте?, питаха градските ни майки и бащи и ние казвахме – на къра, на лозето, на бахчата, на Голямата река…
Безкрайни часове, в които хранехме мравките с трохи и варени яйца, чешехме нажулени от копривата глезени, ловяхме попови лъжички в гьоловете и научавахме думите, които значеха дом за нас – карпуза, райкин боб, мискинин, господ. После клюмвахме внезапно и като отсечени заспивахме под обедния припек, докато някой завръзваше тензух около главите ни, за да не слънчасаме…

Тези майки и бащи, самите деца, правеха деца сякаш безотговорно, по инстинкт, по недоразумение, по нареждането на разни вождове, случайно. Защо им бяхме? За да не ни обичат? Привързваха се към нас като към животинчета, правеха си експерименти, показваха ни наляво-надясно с гордостта на собственици и не се интересуваха изобщо какво живее вътре в нас. Кои сме. Че сме малки напрегнати мозъци и всяка, обута в еднакви комунистически сандалки, наша крачка е скок и откритие. Игра на куц крак и на ластик ни водеха по улици и сокаци, по асфалт и прахоляк…

Другарувахме сами или с Грушницки, що за дума е червонци, фаталистите са под шестгодишни, а онази зографисана красавица Наталия ти намига, опакована в изящен розов корсет… Защото Лермонтов и Пушкин обитават ръчно скования библиотечен рафт над моята кушетка, под варосан таван с протегнати надолу паяци, събеседници по призвание и ги откривам аз, последният Джеймс Фенимор Купър…

Незрели и нехайни, нашите родители се перчеха пред петилетки и врагове, после се стъписваха и лицемерничеха. Бяха романтични и глупави. Биеха се, влюбваха се, губеха състояния на карти, купуваха си скъпи обувки и шлифери от ГУМ-ове, РУМ-ове, ЦУМ се намираше в Америка, ние сме провинцията, гордост наша си е АПК-то и с корнишоните забогатяваме, изплащаме си Вартбурга…
Бяха романтични и глупави. Бяха по своему красиви.
А нас ни обличаха вечните баби и дядовци с пари от мизерните си трудодни, нижехме тютюн и чепкахме вълна под натегнатите тракийски напеви на радио Стара Загора, идващи от неизбежния ВЕФ, натъпкан с некачествени батерии, които се разтичаха и лепнеха при смяна.
След предаването й в пункта, изчепканата вълна се връщаше под формата на тежко като удар на съдбата родопско одеяло, което презирах и се завивах с дядовия ямурлук. Ямурлукът миришеше на дядо – сиреч на ХоРеМаг, на тапи от лимонада и бира, капачките, които събирахме и душехме ние, децата, аз – моето любимо куче… sniff-sniff…
Дикенсов герой съм аз и самозванка.