Γεώργιος Σεφέρης /Йоргос Сеферис
HAMPSTEAD
ХАМПСТЕД
Подобно птица със прекършено крило,
която от години се е лутала по вятъра,
подобно птица, не могла да удържи
въздуха и бурите –
се спуска вечерта.
Върху зелената трева, където днес
цял ден танцуваха три хиляди
оголени като стомана ангели,
се спуска бледа вечерта.
Ангелите, трите хиляди,
крилата си събраха и са станали
един забравен пес,
самотно джавкащ,
който търси господаря си,
или второто пришествие,
или просто кокал.
Аз търся само малко мир сега.
Една колиба върху някой хълм
или покрай брега
би ми била достатъчна.
Достатъчно би ми било срещу прозореца ми
да виси един чаршаф, изпран със синка,
простиращ се като морето.
Би ми стигало
един, дори изкуствен, карамфил
в саксията, един
заплетен в жиците червен хартиен къс,
който вятърът да вее без усилие
колкото си иска.
Би се спускала тогава вечерта,
биха отехтявали
стадата на прибиране в кошарите си
като най-проста и щастлива мисъл
и аз бих лягал да заспивам,
тъй като
нямаше дори да имам свещ,
която да запаля,
светлина –
за да чета.
Лондон, 1931
ΦΥΓΉ
БЯГСТВО
Не беше нещо друго любовта ни –
отиваше си, връщаше се
и ни носеше
едни ресници сведени така далечни,
една застинала усмивка, някъде
залутана в тревата сутрин,
една небивала черупка морска, дето
тъй настоятелно душата ни опитваше
да обясни какво е.
Не беше друго любовта ни – тя
внимателно претърсваше нещата,
които ни заобикаляха, да разбере
защо с подобна страст
не желаем да умираме.
И ако притискали сме хълбоците си,
и ако с цялата си мощ прегръщахме
другия през шията, и ако
смесвахме диханията си с човека този
и притваряхме очи – не беше друго!
Само онзи най-дълбок копнеж
за нещо да се задържим,
докато трае бягството.
Ό ΜΑΘΙΌΣ ΠΑΣΚΆΛΗΣ ΑΝΆΜΕΣΑ ΣΤΑ ΤΡΙΑΝΤΆΦΥΛΛΑ
МАТИОС ПАСКАЛИС СРЕД РОЗИТЕ
Пуша цяла сутрин без да спирам,
спра ли – розите ще ме обгърнат
с бодлите си, с отронващите се цветчета ще ме задушат;
растат наклонени и гледат всичките
с едно и също розово, очакват
някой да премине. Не минава
никой. Зад
пушека на моята лула ги наблюдавам,
върху отегченото си и без аромат стъбло.
А в другия живот една жена ми казваше:
Можеш таз ръка да я докоснеш и е твоя,
твоя е и тази роза, можеш
когато си поискаш да я вземеш –
сега или пък по-нататък.
Слизам, продължаващ все така да пуша,
по стъпалата,
розите се спускат с мен възбудени
и има нещо
в поведението им от тая нотка
на гласа в корена на писъка, когато
човек понечва да извика “майко” или “помощ” или малките
бели възгласи на любовта.
Малка и градината е, само рози,
няколко квадратни метра, дето
се снишават заедно със мен,
докато слизам
по тези стълбища без излаз.
А леля ѝ ѝ казваше: Забрави
да си направиш днес гимнастиката, Антигона! Аз
на тази възраст даже сутиен не носех,
в мойто време.
Беше леля ѝ едно нещастно тяло с вени
изпъкнали, с безкрайни бръчки край ушите и с един
готов за умирачка нос, обаче
думите ѝ винаги преливаха от мъдрост.
Веднъж я забелязах да докосва
Антигонината гръд –
като дете, което си открадва ябълка.
Сякаш ей сега ще срещна старата жена,
докато слизам.
Ми каза като тръгвах: Кой ли знае, може да се срещнем пак!
И после срещнах новината за смъртта ѝ
в стари вестници.
И за сватбата на Антигона,
и за на Антигона дъщерята сватбата прочетох,
без все така да свършват стъпалата.
Нито пък тютюнът,
който ми носи вкус на кораб, пълен с призраци, с една
разпъната на кръст – докато още млада е била – русалка
върху руля.
Превод от новогръцки: Елена Янева