Аз съм безоблачен, добронамерен и обичлив читател. Открай време живея така, че общуването ми с книгите се е превърнало в едно второ дишане, в едно трето око, в едно шесто сетиво. Но да оставим заиграването с числата настрана – те могат да бъдат твърде сериозни и плътни. За мен примерно – любовта винаги е била пет. А щастието си представям като неделя и девет.
Странни сме ние, хората на словото, всеки по своему. И все пак имам усещането, че сме удивително близки именно в тази своя “странност”.
Книгата на Васил Люцканов “Третото око на Едип” ме намери посред трескавото бързане на лятната ми отпуска. Обикновено това е времето, в което бързам не само да изживявам неща, за които мечтая цяла година, но и да изчета колкото е възможно повече книги. И когато някоя от тях ми достави искрена радост – няма как да не поискам да я споделя.
Радвам се, че срещнах един нов разказвачески глас, и че го срещнах именно в Бургас. Глас определено даровит и със собствен стил. Особено в полето на краткия разказ – категория, която според мен е изключително трудна и която не всеки владее. Ненапразно самият крал на ужаса Стивън Кинг признава, че писането на разказ изисква много повече от другите повествователни форми, спецификата му е по-категорична, мярката – по-строга.
Не знам дали дългогодишния опит на Васил Люцканов в журналистиката дава отражение върху начина му на писане, самият рефлекс да представиш едно завършено събитие или новина в пресата, много е вероятно. Но разказите, събрани в “Третото око на Едип” дори и да ползват придобитата журналистическа емпирика, несъмнено я трансформират в безценен додатък към една по-висока художественост. Това са истории, които на пръв поглед се четат лесно, но никак не са еднопластови. Те твърде много ми напомнят моята отдавнашна идея за “честната метафора” – термин, който обосновах за себе си, докато се търсех в рамките на поезията, която искам да пиша. Става дума за онова “приплъзване” в четенето, което наистина ни “пренася” (защото точно това е буквалното значение на думата “метафора”) посредством съвсем реално и конкретно назовано нещо – тук, сега, маса, цвете, прозорец – към нашия вътрешен, бих го нарекла “над-свят”, който е не по-малко истински. И виждаме, и изживяваме облакътени на масата, с поглед през отворен към градина прозорец, как току-що разцъфнало цвете ни кимва. Даже усещаме аромата му.
Извинявам се за простичкото обяснение, но именно тази нагледност е пътят, който ме води като читател.
Езикът на Васил Люцканов е жив, детайлен, емоционален на моменти, нюансиран в различни гами. Тематиката му е разнообразна, топиката – също. Дали разказва за града, селото, птиците, бедните, социално удачните, изгубените души, мъртвите сърца – той успява да постигне най-важното. А най-важното за мен винаги е било онова вътрешно раздвижване на чувствата, което ни казва, че има начин да не спираме да се стремим да бъдем по-добри. Че честността не може да бъде остаряло понятие. Че човечността и почтеността няма как да се пренебрегнат. Че необходимостта да обичаме е не само съвместима, но и насъщно необходима, с вкоренения ни инстинкт да оцеляваме на всяка цена.
Знам, че се получи доста пространствено изложение, макар че има още много какво да се каже за тази книга.
Моята цел не е да я обясня и терминологизирам литературно, въпреки че разполагам с нужната ерудиция и инструментариум. Желанието ми е да споделя личните си преживявания с тази книга, а те си струваха!
Споменах в началото думата радост. Точно така. “Третото око на Едип” е заявка, че Васил Люцканов има какво още да ни каже. В неговата проза личи търсене и неуморно преобръщане на езика, смесване на жанровите начала, използване на богат репертоар от наративни прийоми, лирика и публицистичност, песен и митология, ирония и хуманност. Но най-вече, позволявам си да вмъкна малко “честна” метафоричност, желание да прегърнеш човека до теб. Желание да погалиш света по главата като малко дете, да му разрошиш косата и да се усмихнете един на друг.
Елена Янева